Горд съм. И ме е срам. Повече съм горд, отколкото ме е срам. Чувствам се малко неудобно, но само, защото ще си кажа истината. Иначе съм доволен. Удовлетворен съм. Заситен. Не изпитвам никакви угризения заради случилото се.
Понякога съм гневен. Един или два пъти седмично. През останалото време съм смирен. Във времето, в което не съм смирен или гневен, много често ми се случва да се презирам за прекалено честата си проява на добронамереност.
Една психоложка имаше чувства към мен. Много отдавна. Симпатична жена. На теория, но… Всъщност и на практика… Вманиачи се в това да ме анализира и една вечер се усетих, че бягам. Далече. От нея. Преди това ѝ споделих, че се чувствам раздвоен. Чувал съм, че има подобни психически заболявания. Не ме е страх, че може да съм луд. Никой не е съвършен. Повечето съвършени хора, за които съм чел, са били луди. Или наричани така.
Попитах психоложката, с която провеждахме интимни терапии, дали не трябва да пия лекарства. За да се почувствам сам. Без другия в главата ми. Даде ми отрицателен отговор. Каза ми, че съм пристрастен към себе си. Влюбен съм бил във всичките си образи и няма да направя избор през този си живот. Никога. Било нелечимо.
В момента съм гневен. Много. Преливам. Гневът ми си има и трамплин. Нещо се случи преди малко. Опитвам се да го забравя и почти успявам, но го виждам в далечината. Източникът на гнева ми. Правя опит да го потисна. Другият образ в мен е по-силен. Бих казал – упорит. Нахален. Своенравен. Нарича ме мекотело. Задето животът ми започва да се превръща в нямо кино. Защото пет пъти в седмицата си премълчавам.
Гневът ми е пред мен. Делят ни около сто метра. Три човешки тела на шест крака. На няколко пъти говоря по темата с тях, но те си правят каквото поискат. Ситуацията ги устройва. Те са отгоре. А и ми се присмиват на това, на което приличам, през скапаните си пет неми дни от седмицата.
Мамини гугли, днес е шестият ден след страстното петдневно безмълвие…
Мога да им подвикна и да избегна неизбежното. Не искам. Не мога. Не трябва. Разбрал съм се със себе си. Само пет дни! Днес не е един от тях.
Те продължават по пътя надолу и нещо си говорят. Зад тях върви едро, бяло, рунтаво куче. Прилича на овца. Не знам каква порода е. При първата ни среща с него си отрязах пръста с нож. Нападна ме и го извадих, за да се защитя. Стопаните му ги нямаше до него. За да ме предпазят. Пускат го свободно из района. Оказа се, че иска да си играем. Изключителен добряк се оказа. Опитах бързо да прибера ръката с ножа, но някак се оплетох, механизмът се затвори и острието опря в кокал. Една година си спомнях за бялото, огромно куче. Раната трудно зарасна.
Тримата пред рунтавия не ни видяха, но то, като че ли ни усети. Мен и Вед. Леко започна да изостава от хората и да се връща назад. Към нас. Тримата изчезнаха зад завоя, а голямото, добродушно куче, напомнящо ми за болката от отрязания ми пръст, тръгна към нас. Приближи ни на около трийсет метра и влезе в гората. Все още с Вед сме в планината. Почти невъзможно е някой да ни види да се разхождаме в града.
Не ми беше неизвестно каква му е целта. На големия, добродушен към хората бял пес. Признавам си, нямам за цел да осуетя намеренията му. Напротив. Неистово желая всичките последици от тях. И съм готов. Мисълта за това толкова ме възбужда, че чак ставам повече кръв, отколкото плът.
Вед го вижда и спира по средата на пътя, по който вървим. По-скоро се вкамени. Дори и да искам, не мога с думи да преувелича заряда на момента, от който и аз съм частица. Едрото куче ни приближава. Бавно, пълзейки зад дърветата в гората покрай пътя. С Вед вече два пъти са се срещали. Последният път преди няколко месеца. През зимата. Той в момента е на година. Вед.
Едрият бял е добродушен към хора, но зъл към животни. Стопаните му явно това ги устройва. Кучето се разхожда свободно в района. Удушва, каквото му падне. Лично съм виждал в устата му дакел. Напада и кучетата по другите хижи. Никога не е с повод или нашийник. Нямам друго обяснение. На хората им харесва да са отгоре. Добре. Точно днес съм решил да ги бутна от клона, на който от много време тежат. Важно е да опитам. Дали ще успея е козметичен детайл. Ще се пробвам. С всички средства. И с гнева, с който разполагам извън прокълнатите си смирени пет дни от седем дневната седмица. Крайно време е за отпор. Не искам никой да ни спасява.
При първите две срещи Вед не отстъпи, но тялото му беше твърде леко за гиганта със зла умисъл. Хареса ми, че дори за миг не ме потърси за помощ. Това наистина е знак за нещо голямо. Отървах го с дребни травми, защото успявах да прогоня другия. Днес никого нямаше да гоня.
Вед е на дванайсет месеца. Може и да го надценявам. От дете постоянно съм с някакво куче около себе си. Симпатизирам на този животински вид. Имам претенции, че успявам да вникна в характера на този, за когото се грижа. Аз не само се грижа, а и го изучавам. Така, както дълбоко изследвам и наблюдавам постъпките на децата си. А и своите. Така човек опознава себе си и околните.
Не съм взел Вед само за украшение. Държа на него. Ежедневно го изследвам. Чрез любовта и вниманието си към нето.
Намирам в съществото му нещо отличително. Нещо, което ме кара да изпитвам респект. Виждам достойнство, някаква волева мощ, която надхвърля многократно физическите му параметри. Но може и да го надценявам. Определено искам да разбера. Малко се срамувам, че предизвиквам тази жестокост. Предизвиквам я, защото не правя нищо, за да я предотвратя. Признавам си, че искам сражение. Не държа задължително да победи. Искам да демонстрирам какво ще направя за него, ако започне да губи. Или ако отстъпи назад и се предаде. Искам да му покажа и още повече да ме обикне и опознае. Никой, който не е отглеждал животно, няма да ме разбере. Само с книгите на Джек Лондон не става. Истинската страст е, когато го направиш пълноправен член на семейството си. Тогава разбираш какво е или никога не повтаряш грешката си да вземеш при себе си животно. Кучето не е обикновено животно. То не е хамстер или морско свинче. Той е най-добрият приятел на човека. Не знам защо. Попитайте Джек Лондон или този, който го е казал. Аз нямам обяснение, просто го знам. И чувствам.
От сблъсъка ни делят някакви си секунди. Коленичил съм до Вед и го целувам по челото. Вероятно наистина го надценявам. Тялото му изглежда силно, но е млад. Не съм сигурен дали духът в това тяло е способен на такава генерална крачка. Прошепвам му, че няма да го предам. Ще хапя и аз. Няма да се откажа от него, дори и да загуби. Дори да се предаде без бой. Животът за всяко живо същество е усъвършенстване. Кой е казал, че аз и той сме съвършени?
Признавам си, че се страхувам. Вълнувам се до луда бяс, но я прикривам. Поне засега.
Изправям се и се отдръпвам от него. Той е като вкаменен. Вперил е поглед в гадината зад дърветата. Местният рошав грамаден кучешки шериф със самозабравили се стопани. Вед прилича на бронзова статуя. Няма плът и кръв. Нищо по него не трепва.
В този момент става пренаселено. Отгоре се спускат пеша мъж и жена с двете си деца. Отдолу, зад мен, идва друга двойка. Разбират, че нещо става, но виждат само вкаменения Вед.
Правя знак на едните да дръпнат децата встрани. Недоумяват защо не си хващам кучето, а ги карам излишно да се притесняват. Показвам им с пръст кой дебне в гората. Този, който ще нападне. Казвам им, че няма как да го предотвратя. Те вече разбират и се отдръпват.
Отдалечавам се от Вед. Правя няколко крачки в страни от него. Не го изоставям. Само давам на другия знак, че съм съгласен да започва. Няма да съм арбитър, а палач. Ако се наложи. Гледа ме право в очите. Присвил своите и снижил тяло към земята. Правил го е много пъти досега.
Точно в този момент се изстрелва от засада и се спуска към неподвижната каменна мишена, очакваща сблъсъка по средата на пътя. Женски глас откъсва писък. За едрото куче ситуацията е позната. Вече два пъти е хапал от това сиво месо…
Удря го точно в ребрата. В корема под тях и точно там впива своите зъби. Вед за миг ме подвежда, че ще отстъпи. Задните му крака се подгъват от удара. Готов съм да се изстрелям и да се хвърля върху нахалната, самоуверена гад. Точно тогава съм изненадан. Става изключително бързо. Тренираното тяло на Вед се огъва и там където едрият се опитва да впие своите зъби, вече е и муцуната на момчето ми. Отваря се и захапва другия по главата. За онзи е нещо ново и изпуска целта си. Това, което исках, се случва. Първата крачка. Най-важното. Вед да не отстъпи. Вкопчват се един в друг жестоко. Давя се в адреналин и също започвам да ръмжа. Само чувствам, че съм непоносимо първичен.
Петнайсет секунди не са малко… Толкова някъде продължава равностойният сблъсък. Дълго време, ако ги броиш на ум. Онзи е по-едър, но изглежда не толкова силен, бърз и устремен. Очаквал е бързо развитие и май започва да се разочарова. Каквото и да опита, натъква се на зъбите на Вед. Много е бърз и уверен. Бие се хаотично, по младежки, но за мен е важен духът. Знам, че няма никакъв опит и не искам да го натрупва, но вече знам – има характер! Не аз съм измислил света такъв – да гъмжи от коварно промъкващи се из засада долни твари.
Едрото куче е повалено. Вед го атакува дотолкова, че да го накара да си остане така. Оставам с усещането, че не иска да го убие, а да му покаже, че предните два пъти са били грешка. Поваля го в тревата, встрани от пътя, срещу гората.
Големият лежи и ме гледа в очите. Търси закрила. Сломен е, но аз съм такова огромно количество ярост, че не съм усетил кога съм започнал да крещя. Опитва се да побегне, но Вед го настига и го захапва за гърба над опашката. Чува се изпукване от разтегнатата кожа. Поваля го, а онзи скимти истерично. Лежи и не се опитва да стане. Вед спира да го атакува. Стои до него и го наблюдава. Никакъв звук. Освен скимтенето на едрия победен.
Крещя за последно и виквам Вед към мен. Идва бавно. Няма и драскотина. Едрият също не е сериозно наранен. Освен духът му. Той никога вече няма да е същият.
Коленича пред сивия и го целувам. Момчето ми не е за подценяване. Всичко в мен тържествува. Аз съм копие на победилото възмездие. Интересуваше ме какво носи в себе си и вече го знам. Не се живее само с примирение!
Надявам се да зърна някой от стопаните му. Силно се надявам. За да приключим всичко наведнъж. Предполагам, че все нещо са чули. Няма ги никакви. Както винаги…
Хората около мен са се смълчали. Не мисля, че схватката е продължила повече от минута. Това не се вижда всеки ден. Заговарям ги и се извинявам. Сами видяха, че е неизбежно и че не той е „от онези дето нападат“. Едната жена ме пита дали може да го погали. Смятам, че е препоръчително да го направи. Вед е в обятията на хората и грубиянски бута едрото си тяло в тях. Те са щастливи, че звярът е толкова благ. Децата им предпазливо приближават. Много искат да го докоснат.
Пак се извинявам и си тръгваме. Вед вече е различен, но не го показва. Едрият натрапник е смирен в храстите и не помръдва. Наясно е, че вече има нов шериф…

един час по-рано…

Махам се от стаята с климатика. Излизам навън. Скоро след това се превръщам в кренвирш, попарен в тенджера с вряла вода.
Пресичам улицата. Докато стигна до колата, всички букви в главата ми завират.
В града е жега. Предполагам и в селата е така…

Едно красиво дете събира цветя под парещите слънчеви лъчи. Момиченце на около пет. Стои встрани от пътя, по който вървя. Живописна гледка. Приятна. Отпуска сетивата. Подминавам я бавно. На няколко крачки съм от нея. В другия край на платното. Малката е с гръб към мен и дори не ме забелязва. Хм. Неуместно сравнение – моето присъствие и това на цветята в детската длан.
Тук, в планината, е уютно. Подухва вятър. Прогресивно захладнява. Времето с малко изпреварва седем вечерта.
- Ели, пази се! Бързо ела тук! Това е от ония дето нападат…
Нищо хубаво не продължава вечно. Ели е красивото момиченце, по което се захласнах. Явно ми липсват правата на зрител над този божествен акварел, с дете, събиращо благоуханни цветове.
Преживявал съм какво ли не. Изключено е да нападна детето…
Момиченцето не е само. Придружават го три жени, с които се разминавам, секунди преди да се вгледам в него. То върви след тях. Закача се с цветята. Те го изчакват. Поздравих ги, когато минах покрай тях. Докато се изкачвах нагоре. Преди да мина покрай детето. Те ми върнаха жеста. Аз съм от „лицемерите“, които обичат да поздравяват и да дават път…
Едната е млада. Втората възрастна. Третата възрастна и едра. Едва ли на нея планинарството и е хоби. Пред природата, обаче, всички сме равни. Независимо, колко място заемаме в нея.
Гласът на последната, която описах, изкарва малката от многоцветния ù унес и тя се затичва неразбиращо надолу към нея.
- Това е от ония дето нападат, Ели! – пояснява гласът, ако случайно малката душа нещо не е разбрала.
Ели вече не събира цветя, а аз няма на кого да се любувам. Думите продрали етюда върху прясно нарисуваното лирично платно, не са произнесени свенливо и прикрито. Чувам ги ясно, а и това изглежда им е целта. Да ме пронижат. Да ми покажат, че в този пъстър акварелов кадър съм нежелан. Разбирам.
Не съм сам в планината. Разхождам се с кучето си. Почти всеки ден го правим. Всяка морена ни знае. Само двамата сме. По мъжки. Водя го на къс повод. Не се отлепя от мен. Връзвам го единствено, когато се разминавам с хора. За да не причинявам излишно безпокойство у себеподобните. Намордник знаете, че няма да сложа…
Кучето ми е покорно. Не прави неща които не харесвам. И аз така се държа с него. Нямаме проблеми в отношенията си един към друг. Той ми угажда. И аз на него. Живеем в относителен мир с остатъка извън нас.
За него става въпрос! То е „от ония дето нападат“.
- Не! – отвръщам високо. Дори не се обръщам назад. Алергичен съм вече, към ограничена, роботизирана плът. - То не е от онези дето нападат. То е от тези, които само целуват.
Правя го не, че намирам смисъл в това. Отвръщам на удара заради естетиката в чувството ми за справедливост.
Да, стана ми неприятно. Като предмет в обувката, който ми разранява петата.
С всяка крачка нагоре по пътя, ставам все по врял. Нещо ме подхвърля на алчната жега в града. Отново.
Нечий глас неразбрано зад мене нещо изсумтя и сетне стана тихо. Не знам дали по мой адрес. Откъслечен, далечен шум от любовната игра на кит.
Кучето с мен наистина не е от онези, които нападат…
Имам определен маршрут в планината. За разходка. С кучето ми. Без него, с планината нямаше да сме така неразделни. Повтаряме го ежедневно. Без да ни омръзва. Отиваме до най-горната му точка и се връщаме обратно назад. Където съм паркирал колата. До къщата на приятел…
Стигам бариерата на хижата. Това е крайната точка. Най-високото по пътя, който съм избрал за разходка. Започвам да се връщам.
Ясно е, че ще ги настигна. Детето и трите жени. Особено тази с вандалския глас. Не ми е цел. Просто пътят свърши. Всяка вечер правя така.
Малката още събира цветя и това ги забавя.
Виждам ги пред мен и предугаждам какво ще си помислят. Но наистина няма накъде другаде да поема.
Татуиран, с куче дето напада…
Връща се, за да се разправя с нас.
Нищо подобно. Дори не си го и помислям.
Бързо ги доближавам. Крача широко. За нас с моето четирикрако момче си е и тренировка. На къс повод е отново. Изравнявам ги. Не знам коя точно изсумтя като възбуден кит. Най-едрата беше.
Правя опит тембърът ми да е благ.
- Госпожо! – обръщам се към двете по-възрастни жени. Налучквам. – Вързах кучето не защото напада, а защото съм възпитан. За да се почувствате вие защитени. – пояснявам, а това с благото в гласа ми се получи.
Не отвръщат. Вече са сигурни, че се заяждам. Не съм симпатичен, а татусите прикриват вродените ми благородни намерения. Кучето, което съм си харесал за другар, допълнително доизгражда нелицеприятния ми образ. Примирил съм се с това. Но пък много пъти привличам и симпатии…
- Знаете ли каква порода е кучето, което водя до мен? – питам кита конкретно. Питам спокойно.
Не заради спора задавам въпроса. Не, за да спечеля задължително раздаването. Заради правдата и нормалното ни съжителство го правя. Не съм безразличен към доброто. Доколкото ми е по силите.
Не знаят породата.
Не искат да имат нищо общо с мен. Дори и добронамерен диалог. Добре. Нямат отговор или не искат конфронтация с татуиран. Няма откъде да го знаят, но конфликт с мен е невъзможен.
- Някога нападало ли ви е подобно куче? – задавам втори въпрос. – А да сте виждали друг да бъде нападнат?
Ефектът е същият. Значи не я е нападало. Отново мълчание.
Не знае каква порода е кучето, не я е нападало подобно, но крещи грозно сред дърветата, с които съм добър приятел, че това е „от ония дето нападат“. Докато детето събира цветя, а аз държа кучето на къс повод. На четири метра от него.
Искам да ù кажа какво мисля за нея, но не си го позволявам. Заради младата жена, детето и природата.
- Гледайте по-малко новини, госпожо. – пожелавам нещо за последно, преди да ги подмина. – За да не изглеждате толкова глупаво и страшно пред детето.
Аман от татуирани с кучета дето нападат. И в планината няма спасение от тях. И са същите, досущ като по новините…
Намигнах на най-младата жена от стадото. Тя неловко се усмихна. Красивото момиченце продължаваше да докосва цветя