14.01.2018 г., 14:34 ч.

От сън спомени има 

  Проза » Разкази
882 0 3
8 мин за четене

Янко Трендафилов

От сън спомени има

(разказ)

            Писахме си по интернет в продължение на повече от две години, без да се видим на живо; нищо, че бяхме от един и същи град. Всъщност „писахме“ е силно казано. Просто се бяхме добавили във фейсбук и веднъж да два-три месеца си изпращахме по едно вяло „здравей, как си“. И аз не бързах за среща, тъй като се възстановявах от предишно разочарование и вече не вярвах, че някой би ме заинтригувал, още по-малко да ми отвърне със същото. Но ето че се случи. Беше март месец и получих освен „здравей, как си“, и покана за среща очи в очи. Трябва да призная, че това вече не го очаквах от него и бях кълбо от нерви. Досега срещите винаги бяха пълен провал, идваха или абсолютни дебили, или такива, които бяха само за единия секс; сериозна връзка – такава, каквато аз търсех, никой друг не търсеше.

Срещнахме се на ключово място в града (винаги са ме предупреждавали като излизам с някой от интернет, да „внимавам“) и още като го видях, си казах: „ау, ама той е много хубав“. Ръкувахме се, аз още бях нервна, но постепенно нервите ми се успокоиха и започнахме да си говорим като стари познати – такива, каквито всъщност бяхме – по определен начин. Седнахме в едно кафе и първото, което ми направи добро впечатление бе, че той плати сметката. Също, че току-що се е изкъпал; миришеше прекрасно, а другите момчета, с които се бях срещала, го правели 2-3 пъти в седмицата.

Не че поръчах кой знае какво – едно кафе с минерална вода, но нали е казано, че „жестът е важен“. Поприказвахме си, а аз не спирах да гледам добре оформеното му тяло и русата му, красива глава. Тогава дойде шокиращото признание – той имал заболяване, което пречело на качеството му на живот, при това не било излечимо, а с медикаментите само се поддържал, за да не рухне съвсем. После седнахме в парка на една пейка и продължихме да си говорим. Споделих му, че в момента не търся връзка (всъщност това бе най-голямата ми мечта, но вече се бях отчаяла от мъжете), при което видях тъга в очите му. Явно му харесвах, но беше стеснителен и не посмя да ми каже веднага. После заваля силен дъжд и волю-неволю, трябваше да се разделим. Ръкувахме се, благодарихме си за добре прекараното време и той каза, че ще продължим да се пишем и да се виждаме. Но аз не вярвах – всички така казваха от куртоазия и после ме блокираха, без да ме потърсят повече – а защо, така и не узнах до ден днешен.

Прибрах се леко потисната, защото очаквах или да ме е нагрубил в чата, или директно да не го намеря във френд-листата си. Какво беше учудването ми, когато открих, че не само не се е случило, а имам съобщение, доста мило при това – пак от него. Сподели, че и той си е прекарал много добре и се надява да продължим напред заедно – поне като приятели. Не бях на себе си от радост – най-сетне не се бях изложила. А и той не беше като другите – нито външно, нито вътрешно. Надеждите отново започнаха да се пробуждат у мен, но имаше и друго – той беше болен. Не знаех какво да направя, но както той каза – поне приятели можем да бъдем.

И ето че отново дойде покана за среща (в това отношение бях срамежлива и чаках винаги инициатива от отсрещната страна). Видяхме се, бях кълбо от нерви пак...

  • Ако не предния път, то сега със сигурност ще се изложа и повече няма да ме погледне – мислех си аз.

Времето мина по същия приятен начин, смяхме се, говорихме си за общи теми и в един момент забелязах, че във фейсбук започна да публикува сърцераздирателни статуси, поеми, стихове, откъси от песни ... но моето име никъде не фигурираше и аз поради стеснителността си, се правех на малко „ударена“.

  • Ще ти отвърне със същото, не унивай, имай търпение – му казвах аз, чудейки се как да се измъкна от неловката ситуация.

И така, кафетата и срещите продължаха и аз хлътвах все повече и повече. Явно и той така, но никой не събираше смелост да признае на другия чувствата си. До момента, в който не се прибрах от празнуването на рождения ми ден, на който той също бе поканен, и получих съобщение в 15 реда, в което ми обяснява, че не гледа на мен само като на приятелка и иска да имаме „нещо повече“ в отношенията ни. Това беше най-хубавият подарък, който получих: чудесното момче, което бях срещнала, ми се обясни в любов. Малко ми беше странно в началото да наричам някого „свое гадже“, но бързо свикнах. Околните забелязаха промяната в мен – казваха, че сияя, че се разхубавявам. Въпреки че не го тръбях, всички разбраха какво се случва в живота ми. Имаше само един проблем: болестта му, която се предава по полов път и е нелечима.

            След този момент, аз започнах да го обиквам все повече и повече; признанието му също допринесе за това – имаше ми доверие и беше споделил болката си. Засвидетелстваше ми любовта си по всевъзможни начини: купуваше ми парфюми, черпеше ме, а тези дребни жестове бяха много за мен. Знаех, че финансовите му възможности не са неограничени, но въпреки това той обеща, че един ден ще ми подари нещо голямо – толкова, колкото е и любовта му. Аз му казах, че не искам по този начин да ме „купува“, но беше глух за увещанията ми...

            А миговете, в които бях в прегръдките му, ме караха да забравям за всичко останало. Имах чудесна работа, здраве, а сега и перфектното момче до себе си. Надявах, се, че любовта ни ще продължи във времето. На Коледа и Нова година бяхме заедно – това ми беше също мечта от дете – да прекарам тези празници в прегръдките на любимия. Толкова бях щастлива ...

Най-добрият ми приятел обаче не можа да приеме връзката ми; Всячески се опитваше да ме убеди, че той не е за мен, че заслужавам нещо по-добро. Плюеше го по всевъзможен начин и накрая дори стигна дотам, че спря всякакъв контакт с мен; по-късно се оказа, че тайно е бил влюбен в мен и появата на нов мъж в живота ми беше извън възможностите му за понасяне. Но от малки бяхме неразделни и как бих могла да предположа; аз винаги съм гледала на него като на приятел, като на брат, но никога като на мъж. Дори да си призная, допусках, че може и да е гей.

Все тая... имах нови приятели, перфектното момче, което ме правеше щастлива, перфектната работа и семейство; Чак се страхувах, като се сетя, че „много хубаво не е на хубаво“. Но знаех, че Бог ме обича и заслужавам да получа толкова хубави мигове в живота си; след всичките години на страдания, самота и разочарования. Появата на Боян беше като сън, от който не исках да се събуждам... сън, от който спомени има.

© Янко Трендафилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разбирам те. И аз често пиша по реални прототипи и е смущаващо особено ако те знаят за написаното. Страхът да бъдат разпознати винаги съществува, макар че е невъзможно. Все пак това е само разказ, няма имена, лични данни и т.н. Моят съвет е да бъдеш по-смел. Импровизирай, покажи твоята гледна точка, краят може да приказен, фантастичен или драматичен. Ти си автора и бъдещето на твоите герои зависи само от теб!
    Е, все пак ти си решаваш..ти си шефът.
  • Благодаря за милите думи! Разказът всъщност е по действителен случай, а на болното момче не му е приятно да се разкриват подробности. Затова така звучи незавършено, но то реално и няма завършек ...
  • Много ми хареса. Много хубаво написано и то от женска гледна точка. Умело си предал нашата душевност. Имам обаче едно, но...звучи ми малко незавършен разказа. Тази тежка болест предполага някакво развитие и развръзка. Не е задължително да е тъжна. Все пак стават чудеса.
    Поздрави!
Предложения
: ??:??