16.11.2021 г., 10:56 ч.  

От тук... От там... 

  Проза » Разкази
281 4 9
14 мин за четене
 ДА ПОЛЕТИШ КЪМ ЩАСТИЕТО

    Някога незнайно кога и незнайно къде, живеело момченце с големи кафяви очи.То всяка вечер преди да си легне се помолвало следващият ден да му е щастлив. Сутрин щом се събудело, поглеждало през прозореца и виждало по една пеперуда кацнала на перваза.Минавали дни и навън се събирали все повече и повече.През последната вечер затваряйки очи след молбата за щастие, му се присънила една фея,която му казала:
-Малко мое детенце,утре стани, обиколи навсякъде и събери паяжината, която намериш, а после вечерта преди пеперудите да отлетят да спят ги завържи с нея и полети, аз ще ти покажа, къде е щастието!
Сутринта детето още щом отворило очи, хукнало из двора и по драките на пътя да събира паяжини.До обяд имало твърде голямо кълбо и започнало да връзва пеперудите една по една.Когато слънцето залязвало и последните му лъчи изтлели, то хванало огромният облак пеперуди и полетяло на горе.
От тогава никой не го видял и не чул нищо за него.То било вече при щастието!

 

„ГРЕШНИЦА”

 

     Беше ден, като всички останали.Сив, монотонен и уморителен.Реших да поседна на пейка до една църква, защото се чувствах омърсен от поредната среща с бюрократите.

Загледах се във вратата на храма,където навътре в мрака проблясваха свещите.Имаше служба и постоянно влизаха хора.Направи ми впечатление, че една женица, скромно облечена застана пред портите, коленичи, прекръсти се и стана.С наведена глава дойде и седна на съседната пейка.В главата ми постоянно се въртеше въпроса,защо не влезе в черквата и накрая отидох при нея и я запитах:

-Извинете, може би въпросът ми е нахален, но защо не влязохте в храма?

-Грешна съм, Синко!

Седнах отново на мястото си и запалих цигара. Край мен минаха две жени и дочух съскащият шепот на едната:

-Видя ли отчето?Разбрах, че отново се разделил с жена си…

Замислих се, колко ли праведни „грешници” и не праведни „вярващи” има на тази Земя и в храмовете…?

 

 

"ДАР ЗА БОГА"

 

    Високо,високо в планината, почти до самия връх имало малък манастир, в който живеели седем монахини.Те с мъка изкарвали прехраната си, но както всички свети хора, освен молитвите, почитта към Бога, обичали и животните. Всяка трохичка и зрънце, които оставали от бедната им трапеза ги слагали в хранилки за птиците, а дори били сложили и панички с разреден мед за пеперудите.
Един ден, когато слезли в гората за гъби, намерили уплашено малко момиченце в храстите и въпреки, че го разпитвали, а после обиколи цялата околност не открили родителите му.Тогава решили да го осиновят и то да заживее в манастира.
Минавали години и детето растяло под опеката на монахините. Научили го да се моли на Господ, да чете Библията и Евангелието, да се запознае с живота на повечето светии и да води праведен живот.
Наближило времето, когато ще ли да я подстрижат за монахиня. Месец преди това момичето помолило игуменката, да и разреши, да работи в пристройката, за да направи дар за Господа преди свещенодействието.
Дошъл денят, когато трябвало преди литургията, да я подстрижат и да я именуват, като монахиня Серафима.
Щом всички се събрали в църквата, девойката изтичала до пристройката и след това с блеснал поглед влязла, носейки дървен кръст целия облепен с крилата на стотици пеперуди и по краищата обрамчен от крилцата на пойни птички.Всички те доверчиво идващи да похапнат от хранилките в манастира.
Монахините почти в хор извикали пред това престъпно светотатство. Момичето навело глава и само промърморило:
- Това е дар за нашия Отец! Аз през цялото време се молих да го приеме в този ден, когато ще стана монахиня!
Игуменката се приближила и казала:
-Мило дете, Бог ни учи да жертваме себе си, а не другите. Ежедневните ни молби към Него са вид изповед, за това че пазим законите, които ни е повелил и да не вредим никому докато сме на тази земя!

 

КАПАНЪТ
 

   Вятърът завихряше ледени иглички на облачета.Снегът се беше втвърдил, като стъкло. Бавно с наведена глава мишлето пристъпваше, и след него оставаха червени кръгчета от разкървавените му пръсти. Преди час голям клон падна точно, когато излезе от дупката си, за да види щетите от бурята.Той, като тапа запуши входа, и колкото да се мъчи, не успя да стигне до "къщичката" си.Всичко беше толкова замръзнало, че малките крачета просто драскаха без дори да оставят следа.Последен шанс,  за да оживее, бе да допълзи в голямото мазе на хората и да прекара нощта там.
Намери малка дупчица под прозореца и се провря вътре. Беше топло, миришеше на сирене и някакви други вкусотии.Колкото повече слизаше по стената миризмата на сирене се засили.На пода застана пред изкушението. На една телена кука висеше съвсем прясно парченце бяла наслада.Притича до нея и с болните си пръстчета я задърпа.
Силен шум и нещо трясна зад опашката му. Напрягайки цялото си зрение, в тъмното откри,че се намира в някаква телена кутия. Опипа я и разбра, че е голяма, колкото неговата дупка навън. Представи си чудната картина, как ще я направи подредена къща и ще я застели с много косъмчета от своята козина, ще бъде мека и топла и бавно ще си гризка сирене.
Чуха се тежки стъпки."Чудната къщичка" се издигна високо. Две големи очи го гледаха.След малко изведнъж всичко потъна във вода и мишлето отваряйки няколко пъти уста, за да поеме въздух се удави.
 

 

               АНГЕЛ

 

       Едно семейство дълги години не можели да имат дете.Къде ли не ходили, какво ли не опитвали, но надеждите им винаги пропадали.
През един почивен ден, когато се качили в планината, жената се отделила и катерейки се по скалите намерила един малък скален параклис, на който бил изрисуван свети Николай Чудотворец. Паднала на колене, и с цялата си душа помолила Чудотвореца, да и сбъдне мечтата да има дете.
Няколко седмици след това, тя с усмивка и сълзи казала на съпруга си,че чака бебе. Радостта и на двама била голяма, и те веднага отишли в църквата да благодарят за Божия дар.
Дошъл и денят, в който започнали родилните болки. Суетнята била подобаваща, и когато на родилната маса се чул плачът на новороденото,  всички навели глави и акушерката подала детето на майката с думите:
-И това се случва,бъди силна!
Бебенцето било с прекрасно лице, но на гърба му имало огромна буца, разделена на две от гръбнака му.
Майката го поела и усетила,малкото туптящо сърце до себе си.Забравила за недъга и го целунала по челото.
Името на момченцето било избрано, още преди да се роди - Ангел.
Прибрали се от родилното, но всички близки, като виждели детето, първо ахвали от невинното му лице, но после, когато го поемали в ръце и усещали голямата гърбица, изкривявали устни.
Ангел растял, като всяко нормално дете и срещите му с други връстници, винаги били свързани с жестоки подигравки.
Когато отишъл на първия си учебен ден, едно от по големите деца му казало - Ти си същински Квазимодо! И от там нататък всички му залепили този прякор.
Дори в едно междучасие, огромен, безмозъчен идиот от горните класове го яхнал и крещейки -Дий камило, ди-и-й!, го ритал болезнено в корема.
Ангел търпял всичко и никога не проронил сълза. Големите му черни очи гледали с тиха тъга.
В един зимен ден, когато слънцето греело и от капчуците на училището се били проточили огромни ледени висулки, а деца играели шумно на двора. Голям леден къс полетял надолу, точно към главата на идиота, който се гаврел с Ангел. В същият миг, дрехите на гърбушко се разкъсали, и се разтворили огромни крила. Той литнал и в последния момент хванал леденото копие.
В дворът настанала пълна тишина.
Момчето бавно стъпило на снега и тръгнало с наведена глава към къщи.

                      Статуята

 - Поли-и-и-ин !

 Стоеше клекнала пред дупката в камената ограда.

Дни наред идваше сутрин и се вглеждаше в отвора покрит от няколко репееви листа.Привличаше я не само заради забраната да влиза в изоставеното имение, но и красотата, която се криеше в хаоса на гъстия храсталак.

 - Поли-и-и-ин !

Върху мъхестите листа на репея искряха няколко капчици роса. Между камъните едно гущерче бавно пристъпваше, за да улови слънчевите лъчи.

Завиждаше му, защото  щом пожелае, може да притича през дупката и да избяга от подредената  градина с чакълени пътеки и подстриган чимшир.Можеше да влезе и да усети,че живее-знаейки,че всяка крачка е нещо ново изпълнено с опасности и красота.

 Трябваше да има смелост.

Внимателно повдигна единия лист и искрящите капчици се търкулнаха.

  - Поли-и-и-ин !

Майка и наистина беше досадна. Дошло беше времето за уроците по пиано. Отново трябваше да изтърпи плешивия миришеш на лавандула и камфор учител по музика. Отвращаваха я глупавите солфежи.В тях нямаше нищо. Музиката беше тук пред тъмния отвор-ехтяща, като старинния орган в църквата.

Изправи се и влачейки крака тръгна към къщата.

 -Искам да разбера, дали наистина не си оглушала?!...Може би трябва да уволня градинаря, защото явно от теб няма да стане нищо друго! Вече си избих мисълта за възпитана млада дама!

  Полин не каза нито дума.Влезе с наведена глава в мрачният хол и машинално направи реверанс пред господин Малкович.Отвори капака на пианото и зае традиционната вдървена поза.

-Госпожице нека започнем с позицията на ръцете.Извийте длани и пръсти!Трябва да са,като гъба!Гъ-ба!

 Артрозните му пръсти се впиха в ръката и,оставяйки бледи кръгчета по кожата.Болеше я.

 -Не така!Не-не-не!...И изправете гърба.

Беше се доближил много и усети дъха му, нещо приличащо на гнила плът.

 -Надявам се, не смятате да заспите пред партитурата...Започнете!

 Мъчителните два часа минаха. Мина и обяда, на който баща и отново го нямаше. На масата цареше тишина и от време на време потракваха с прибори върху чиниите.

 Беше късен следобед и Полин на пръсти премина антрето.

 Отново тичаше към оградата.Този път не се спря.Бързо разбута листата.Скъса няколко клончета провиснал бръшлян и пропълзя в дупката.

От другата страна се закова онемяла.Заля я вълна от звуци и аромати.

 Птиците пееха скрити в храстите. Пеперуди кръжаха в слънчевия лъч процедил се между короните на дърветата. До нея един жасминов храст беше обвит в облак от сладък аромат и рояк пчели тихо жужаха.

Направи плаха крачка и се заплете в лепкави треви. Няколко щурчета скочиха пред нея.Полека стъпка по стъпка навлезе в гъстата зеленина, като след нея оставаше утъпкана пътека.Навътре дърветата се сгъстиха и единствено шума от бликаща вода я насочи към една малка полянка в средата, на която имаше фонтан с водоскок.Пръските от водата се пречупваха в искряща дъга.В далечният край  имаше статуя, но от нея не се виждаше почти нищо,защото бе увита в бръшлян и лилави фунийки.

Бавно пристъпи към нея . Спъна се в нещо в тревата. До крака и белееше отчупена каменна ръка. Застана на колене и я повдигна.До сега не бе виждала нещо толкова ефирно. Върху мрамора скулпторът бе изваял дори вените на ръката. Пръстите бяха леко присвити сякаш поемаха нещо.

 Остана дълго време с поглед вперен в камъка. Постепенно усети,че той се затопля и сякаш оживява от нейната топлина. Внимателно го положи и се огледа, да ли има други парчета.Осъзна,че това е част от статуята и се изправи пред нея.Започна да скубе бръшляна,но той се беше стиснал с малките си коренчета и не се отлепяше. Пръстите и се ожулиха и един нокът се счупи,докато свали всичко.

Повдигна глава.Слънцето вече залязваше,а пред нея стоеше статуята на гол мъж,леко приведен с дълги коси развети от вятъра.Светлината озаряваше мускулестото му тяло,но цялата тази хармония бе унищожена от липсата на ръце.Мъчително изглеждаше,след като твореца е вложил толкова сила и красота във всеки сантиметър от него.

Полин пристъпи и се качи на пиедестала.Положи ръка върху гърдите,там където е сърцето и замря.Бавно я повдигна и по белия мрамор се очертаха следи от разранените и пръсти.

Скочи и започна да рови в тревата.Откри едно парче,след него второ и трето..На купчината се трупаха късчета мрамор.Последното го откри много трудно,защото навсякъде тънеше мрак.Едва сега осъзна,колко е късно.Тъмнината бе превърнала земния рай в тайнствено злокобно място,където птичата песен бе заменена от крякането на жабите.

Изправи се и усети,че краката и са изтръпнали.Нямаше представа,къде се намира тяхната къща.Обхвана я паника.Единствено бялата статуя сякаш фосфоресцираше в мрака.

Между дърветата просветнаха светлини и се чу кучешки лай.Към нея се затичаха група хора.Разпозна силното скимтене на Роко,нейният басет.След минута я наобиколиха родители и прислугата.Всички възбудено говореха,но Полин мълчеше обзета от тъга,че трябва да напусне градината и прелестната статуя.

Поведоха я почти насила,като най-отпред вървеше баща и мърморейки.

Прибраха се в къщата и тя отиде в банята.След това я заключиха в стаята и  с предупреждение,че утре няма да излиза никъде.

По-късно всичко утихна и само периодичният гонг на часовника известяваше времето.

Полин бе долепила чело до хладния прозорец.Стоеше с леко отворена уста,защото сърцето и биеше лудо.Непреодолимо желание я тласкаше към имението.В мисълта и статуята и тя -двамата престъпяха в тайнствения мрак.

Ръката и машинално отвори прозореца и тя боса по нощница прекрачи перваза.Скочи леко върху терасата.Плочките излъчваха топлината на слънчевия ден.Качи крак над перилата, нощницата и се закачи и шумно се скъса.В утихналата къща кучето пролая.Тя остана неподвижна.Изминаха няколко минути и внимателно се заспуска по парадното стълбище.Затича се към работилницата, отвори врата,която изскърца.В тъмното трудно се ориентираше,но опипвайки намери една кутия с лепило и малка кофичка.Не си направи труда да затвори, а тичаше към оградата.Камъчетата по алеята болезнено се забиваха в стъпалата и.Пропълзя през дупката, а тревата целебно я обгърна с нощната си прохлада.

Стигна до статуята и започна, късче по късче, да залепва ръцете и.Всичко вършеше машинално, като в някакъв транс.Времето,беше спряло.

Залепяйки и последното парче тя се учуди. Не можеше да се движи.Каменните ръце я бяха прегърнали.

Не изпитваше ужас. Единствено някаква приятна отмала и топлина.

Усещаше,че така би стояла до края на живота си.

 

 

 

                           ПАВИЛИОН  НА ЖЕЛАНИЯТА

 

    Градчето беше, като многото малки градчета по целия свят. Със сивия площад,няколко магазина и черква със стройна камбанария.

Беше Коледа, и на елхата до кметството проблясваха  няколко лампички.Точно на празника, още в ранните часове се появи нова атракция. Павилионче от мокава изрисувано с ангелчета, цветя, слънца и надпис „Павилион на желания”.Отпред имаше малко отворче.

Вече пред него се беше събрала голяма група хора и всеки подаваше пари и си вземаше малки картончета, които трябваше да изтрие, за да види късмета си.

Насядали по пейките или клекнали, всички трескаво търкаха.

След няколко минути се понесе ропот:

-Ега ти и глупостите!

-Поредните мошеници!

-Каква е тази тъпотия… ”Помогни си сам!”

Тълпата се скупчи край картонената къщичка, и най-отривистите започнаха да ритат по вратата, докато я разбиха.Чудното бе, че вътре нямаше никой.

Мърморейки си разотидоха.

 До павилиончето остана само едно момченце, което разглеждаше рисунките. Беше с окъсано палтенце и ръкавички с дупки по пръстите.

  Неочаквано вратата се отвори, и от колибката излезе беловлас старец. Той се доближи до детето, погали го по главата и му подаде торба пълна с пари.Момченцето го погледна в очите и с пресипнало гласче каза:

-Благодаря! Мога ли и аз да получа картонче?

Старецът извади едно от джоба си и му го подаде.После с бавна крачка пое на някъде.

Детенцето прошепна:

-Благодаря ти, Господи за картончето!- и го прибра в джоба си без да го изтрие.

 

 

 

                       „КОЛЕДНА ПРИКАЗКА”

 

 Каменният мост над реката беше пуст и засипан от сняг.По него се появи жена, която носеше кашон.Спря над перилата и извади малко, пухкаво кученце. Животинката пролая-„Обичам те”

Жената дори не го погледна.

-Знам, ама не можеш да бъдеш с мен!

Протегна ръце над перилата и го пусна в студените води.Реката го понесе надолу и за мократа му козина се залепи бляскава звездичка от нечия Коледна украса.

 

© Гедеон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прочетох го, Жабок! Тези разкази съм ги пропуснала. Наистина има нещо общо. 🙂
  • Зиги, не съм Цар, а принц и съм целунат от Принцеса ( което са вижда на аватарната рисунка). Обаче Принцесата избяга, щото съм бил кисел, като скрита лимонка. 😊
  • Затова е Царят на Жабоците. 👑 Вал, прощавай, че фенствам ама не се сдържах. 😊
  • Ще излезе скрита лимонка тоз човек, Зиги! 😁
  • Той Вал всичко може, Роси. И аз му се чудя, ама на. 😊
  • Едно се чудя, как може човек като теб с огромно чувство за хумор, да пише толкова тъжно!?
  • Чудесни са!
  • Много ми харесаха всичките. Особено "Ангел" и "Статуята". Пишеш мистериозно
Предложения
: ??:??