Е, как няма да съм горделив… На високо ли съм? Да!

Над всичко наоколо – всичко, дето вече и още диша и мърда. Гледам ги от високото, преценявам, оценявам, осъждам. Да, разбира се – и те ме гледат, взират се към мен, но няма какво да видят. Освен червения ми задник, който изразява цялото ми отношение към тях и света…

Нормален свят… Под мен…

Ей го там слонът. Грамаден. Силен. И безочлив. Не ще и да мисли за реноме. Кляка насред пътеката и изсипва грамадна купчинка лайна… Че какво да очакваш от него? Бисери? Слон е – животно.

Но има и по-зле. Цялата купчина лайна скоро се размърдва. Торните бръмбари си осигуряват прехраната. Ама хич не им пука какво ще кажат за тях животните от джунглата. Даже са доволни. И нагли. Пресичат пътя дори на лъва и носорога. Че кой цар на природата ще се занимава с някакви си осмърдени с тор бръмбари? Даже гледа да не ги настъпи, щото после… Лъвицата ще го изгони от пещерата…

На мен не ми викат „цар на животните“. Макар аз да съм най-високо от всички. Е, да де – освен птиците. Ама те са пЕрнати пернАти – с пилешки мозъци. Толкова са тъпи, че… Някои не усещат риска и ровят между зъбите на крокодилите, други почесват и пощят носорозите. То това е довреме – ами ако тая сива канара се търкули… Само каша и перушина ще станат…

А аз се подигравам на носорозите и крокодилите, замерям ги с плодове, дори дърпам някои за опашките. Когато спят или ги е налегнала обедната жега, разбира се. Защото все се сещам за оня мандрил, който закъсня да побегне от надигащия се лъв, та после птиците три дена вадеха от лъвската паст перушина и кокалчета…

Но аз съм умен и хитър. Зная кога да сляза долу, кога да се премятам по клоните, с кого да се шегувам и кого да не виждам…

Затова и съм на върха на пирамидата на живота. Аз, я…

А, оня там ли… Оставете го! Фръцльо… Беше наш, после кой знае как му хрумна вместо да бере плодове – да си огради на хълма градина. И да рови пръстта, да сипва там семена, да събира реколта. Цял ден се гърби, хич не се сеща да полежи, да помързелува, да се кефи, кефи, кефи…

И е страхлив. Не пресича пътя на слона и носорога, не дразни крокодилите, не скача по клона над лъва. Вярно, носи една голяма пръчка, дето е заострил, а няколко пъти дори нападна от засада лъвовете и крокодилите. Одра ги, направи си дреха. И за тялото, и за краката – два крака от кожата на крокодил.

Лесно си е направил дрехите явно – нали няма вече опашка…

Но си е нисше същество. Под мен. И там ще си остане. Той – долу, на земята. Аз – горе, на клона. С горд червен задник, обърнат към света му…

Коментари, започват с нова хубава песен - https://genekinfoblog.wordpress.com/