Мракът дойде рано, носен от жулещите езици на студа. Земята беше скована в безпощадна, суха зима, и смразяващ душата хлад. По улиците на града нямаше никой и само окапалите листа на дърветата танцуваха във въздуха, носени от воя на ледените ветрове. Из въздуха витаеше някаква нотка на скрита печал и задушаваща самота. Нотка на ярост по изгубено щастие. Хората се бяха прибрали в уютните си, топли домове, изгасили лампите, заспиваха с мисълта за големите, важни дела, които имаха да свършат на другия ден. По улицата бродеше старец, дърпайки след себе си празна количка. Дрехите му бяха вехти и скъсани. Студът пронизваше тялото му. Ветровете си играеха с него - хапеха го, нападаха го и безмилостно изстискваха капка по капка живота му. Сякаш беше нападнат от злобни, изгладнели вълци, но той не спираше. Вървеше спокойно, с непроницаема вяра. Когато глутницата се отегчи от него и престана да духа, той спря и погледна нагоре. От плътното тъмносиньо небе, точно над него, въртеливо се спускаше малко бяло перо. Бяло като пухкав сняг, то беше единственото светло тяло в това небе през тази нощ. Когато падна на земята, дрипавия старец се наведе, взе го и го прибра в изпокъсаната си дреха, след което потегли отново с празната си количка, по празната улица.

Забил поглед в земята, той не разбра кога се беше озовал на друго място. Стоеше в началото на борова гора. Загледал се в тъмната и бездна, старецът дочу леден женски глас да му шепне отвъртре:

 - Заповядай, ела! Не се страхувай, сама съм…

 - Коя си ти?

 - Ела, поседни при мен, за малко. Не се притеснявай.

Той застъпва тежко навътре в гората и внезапно се озова на поляна, обградена с дървета. В центъра на поляната се издигаше висок трон от камък, а на него стоеше красива жена с бяла, като полумесец кожа, коса черна, като небето нощем и очи сини, като сапфири. Беше облечена в тъмносиня рокля, по която проблясваха малки камъчета. Сякаш звездите от нощното небе бяха слезнали от мястото си в небето и бяха полепнали по роклята и. Силуетът и излъчваше величествено сияние, но очите и навяваха нескрита болка.

Той пусна количката и присъпи няколко крачки напред.

 - Наричат ме кралицата на Нощта... – спокойно отвърна тя. – Тази вечер ти ще бъдеш мой гост, тази вечер е специална за мен.

Старият човек я гледаше мълчаливо с безизразен поглед. Той успяваше да усети задушливата пареща болка на тази жена и знаеше, че най-добре да я слуша, без да задава излишни въпроси. Двамата поседяха така за миг, два, след което тя отново продължи.

 - Тази нощ празнувам моето падение, моят разгром и съкрушение. А ти, стари човеко, ще присъстваш на това празненство. Лицето й придоби ледено изражение, а очите й сякаш станаха стъклени.

 - Преди бях щастливо влюбена в принца на деня, той беше всичко за мен… Бяхме заедно и светът нямаше значение. Любехме се така, както никой друг до сега. Мисълта за него ме изпълваше с енергия и усмивката не слизаше от лицето ми. Една нощ го загубих, времето ни завидя и ни раздели. То ми го отне... Оттогава досега го търсих. Обикалях нощем из света, но така и не го открих. Попитах хората, но и те не го бяха виждали отдавна. Звездите съчувстваха на скръбта ми и паднаха от небето. Тази гора е моето кралство, а ветровете – стражарите, които го пазят.

Тази нощ ще напусна този свят и ще се възкача на небето завинаги.

Тя замлъкна и от очите и се стекоха кристални сълзи, които се ронеха на земята и заскрежаваха тревата.

Старият човек я гледаше мълчаливо и усещаше, че ветровете бяха притихнали, светът сякаш беше спрял и всички тъжаха заедно с нея. Той се изправи, взе количката и тръгна към изхода от гората. Преди да се изгуби в дърветата, се обърна и каза с дълбок и топъл глас:

 - Нещата в този свят са малко криви, едва ли някой ден ще ги разберем…

Въздъхна тежко и продължи по пътя си. Върна се отново сред улиците, и този път ветровете не го хапеха, студът не го достигаше. Стигна до една пейка и легна на нея. Извади бялото перо от дрехата си. Гледаше го – малко, пухкаво и бяло като сняг. Лек вятър го изтръгна от ръцете му и то полетя нагоре в тъмния небосвод. Мъжът го гледаше, докато не се изгуби от погледа му.

Също като любовта, то си тръгна по същия начин, по който дойде - от всичко или от нищо.

На сутринта изгря топло слънце и белият сияен ден погали земята с топлите си лъчи. Животът на този свят се събуди и се зае с големите си важни дела, а на пейката нямаше никой. Старецът беше изчезнал така, сякаш никога не е идвал. Сякаш никога не е бил от този свят…