Потопи сърцето ми в мастило
и започна своите поеми,
като ме остави в екстаза на почерка.
О, всемогъща птицо на мислите,
ти направи възможна срещата на малкия ум с големия
и с тази среща започна новата епоха на вътрешната ми одисея.
Показа ми малкия ум като пламък на свещ за стая,
а големия като слънце за хиляда планети,
после провикна се и каза: „Духни свещта“.
Винаги си бил Този, който поддържа чисти градините ми
и Този, който скрива спомените, за да ме предпазва,
а аз сляпо вярвах на градинари
и търсих вечно ненужното да зная.
Сега, когато се намирам в аромата на мастилото Ти
и съм танцуващото слънце в онези спирали на галактиките,
започвам да загубвам всякакви земни желания, освен едно:
да разлея цялото мастило - за Теб, даряващия светлината.