Рано в прегръдките ми се унесе. През трети сън прокарвам пръсти по настръхналото тяло. Притискам я към себе си за да не трепери, а да се почувства в безопасност. Да усети стената, която бях построил около нея, да я предпазя от зли уроки и погледи.
Но тя не спираше и зъзнеше все повече и повече. Тогава осъзнах какво предстоеше да се случи. Осъзнах, че всичко е загубено и повече нямаше да бъде там през самотните вечери когато се почувствам слаб. Учестеното й дишане подсказваше за пропаст, в която сякаш падаше отново и отново. Целунах я по челото и я гледах. Виждах я и милвах копринената ѝ коса. Сълзите ми не спряха да текат, защото беше твърде късно за каквото и да било. Беше късно да си кажем това, което криехме един от друг. Беше късно за тази жадувана интимност, която чакахме с нетърпение. Обстоятелствата бяха препятствия по пътя ни, който всъщност беше далеч от маратон, но беше достатъчен да се опознаем и да има нещо истинско между всички маски наоколо. Откраднато щастие от времето, което притискаше всекиго на този свят. Това, което винаги го имаш и никога не свършва... Откраднати моменти – това бе нашата обща съдба, която скоро щеше да приключи. Затаих дъх, прегърнах я силно в очакване на следващия ден, затворих очи и попаднах в транс от мириса на нейната коса.