На следващия ден, 17 април 2020 г, (струваше ми се, че е минала цяла седмица), бях пред полицейското управление на града. Пететажната сграда, строена през социализма в характерния минималистичен стил, бе облицована с плочи от естествен камък. Пред нея -- редица дървета, предимно чинари. Денят бе слънчев и топъл, което контрастираше с тъмните и хладни коридори на институцията. Следователят ме очакваше и стана да ме посрещне, загасяйки недоизпушената цигара.

       -- А, здравейте, влизайте...

      Прозорецът гледаше на север, към могъщия горист връх с белеещ се метален кръст най-отгоре. В подножието бяха накацали стотици къщи. Всичко навън приветстваше настъпващата пролет. Гласът на инспектора ме върна в действителността:

       -- Разкажете ми, как се случи това, разбирахте ли се с баща си, сам ли живееше в апартамента..? -- следователят изглеждаше благоразположен, с лека усмивка на лицето, нямаше никакво напрежение, все едно разговаряхме на улицата.

       -- Да, сам...Справяше се, освен с готвенето и се беше записал към кухня от социалния патронаж, но впоследствие се отврати от храната там-- блудкава, водниста и постна, без подправки, освен сол, но той бе с кръвно и диабет и се пазеше от сол и захар особено.Имаше анемия

и наблягаше на месото. Преди много време майка ми, с която са разделени от 20 години, идваше да му готви или направо му носеше храна 

-- обичаше месни сарми с лозов лист, гювеч, а също пиле кавърма...

       -- Момент, с майка ви имат брак, как така разделени..?

       -- Тя от много време живее при сестра ми. Преди 20 години отиде да гледа второто й дете, което се роди тогава. И повече не се върна.  На съседите казвах, че е там да гледа децата, но те вече са над двадесет годишни. Баща ми, в началото, все още около 60- годишен тогава, бе доволен от известната свобода, но с времето му дотежа; а и той обичаше жена си, бе й посветил много стихове, които ни рецитираше,

когато идваше у нас на гости на Коледа или за рожден ден. Много се забавлявахме и му ръкопляскахме. Той винаги носеше някаква стара вещ- антика и ни разказваше за какво са я използвали навремето в Силистра или село Бабук. На децата, пък и на мен и жена ми, ни беше много интересно -- тези етнографски вещи не бяха от колекция, те като че имаха душа и бяха използвани, докосвани и пазени от нашите прародители. Но веднъж още на вратата се скарахме за една ръждясала лозарска ножица, която баща ми ми беше предоставил, за да изрежа

наследственото лозе на съпругата ми. То бе 2 декара, на около 5 км от града. Често ходех с колелото до там, за да икономисам от гориво и не бях го доизрязал. Баща ми гневно тропаше с крак: "Върни ми ножицата, тя ми е от Голям тати Цони"(неговият баща и мой дядо, починал още в първите дни на 1982 г.). Гостито тогава се развали, а ние не се виждахме повече от две години - между април 2015 и ноември 2017 г.

       -- А не се ли чувахте по телефона.?

       -- Ами не, понеже дните бързо се извърволиха и знаех, че при едно обаждане, баща ми ще ми се накрещи, каквото му се е натрупало,

та предпочитах да си го спестя, а и без постоянните му обаждания се чувствах по-добре.

      Следователят се усмихна:

       -- Да, така е при възрастните хора и при мен е нещо подобно. А той не се ли обаждаше..?

       -- Не, голям инат е. Но това негово мълчание беше подозрително. Синът ми щеше да кандидатства медицина -- професията на рода --

а баща ми се кълнеше, че няма да имаме никаква финансова грижа през целия курс на следването. Вече предстояха частните уроци по химия и биология, където цената на час бе все едно преподавателят ще е Илон Мъск. 

       -- И какво стана после?

       -- После баща ми реши да тръгне по света -- на екскурзии. Започна с Италия, Хърватска, по-късно и Испания, където отиде с едно роднинско, откъм страната на майка ми, семейство -- мъж и жена, малко по-млади от него, на негови разноски. Когато бяхме деца си ходехме често на гости с тях и в това късно завръщане явно е имало известна носталгия към ранната средна възраст. След това, в Дубай, отиде само със съпруга от семейството, без жената, което, познавайки баща ми, предполагам, че се е случило нещо по време на обиколката на южноевропейските топ дестинации. Той бе ценител, а братовчетката на майка ми бе доста атрактивна за възрастта си. Така че, мисля, намеренията ще са му били екскурзията да не бъде съвсем безплатна. Но истинската му мечта беше Норвегия и нейните фиорди, между които мечтаеше да лети със самолет. Така и направи. Последва известно улягане с Гърция -- остров Тасос, Турция и Египет.

        -- Как се сдобрихте.? -- инспекторът ме прекъсна, с ведър поглед.

       През есента на 2017 г. се засякохме пред нашия блок. На приземния етаж тогава имаше малко шивашко ателие и баща ми бе дошъл нещо да си зашие сакото при младата шивачка. 

        -- О- о, синко, не се ли интересуваш вече от баща си.!? -- заговори ме ехидно той.

        -- Виждам, че си добре, още във форма...

        -- Е да, ама нали знаеш, че съм с байпаси! - разговорът започваше дружелюбно.

        -- Знаеш ли, радвам се, че си живееш живота разнообразно и обикаляш света, но да беше го направил на 50, на 60, дори на 70, но не и на 80 години.

        -- А, тъй ли, само че тогава трябваше да се грижа да завършите със сестра ти...И не ми дръж сметка на парите -- те са наследствени -- от дядо Иван (бащата на майка му от с. Поп Кралево, когото не помня)... Ах, кое е това момче ? - попита изведнъж с артистична гримаса. Обърнах се -- синът ми идваше към нас.

        -- Дядо, защо се правиш, че не ме познаваш!?

        -- А, Емиле, какъв голям си станал!

        -- Ами вече съм студент...

      И отново започна да ни идва на гости, както и аз ходех при него. Пиехме вино и играехме табла. Установих, че почва да се затрупва с всякакви непотребни боклуци. Поискахме с жена ми да му изчистим, но той не разреши, като не даваше нищо да разместваме. На отиване само изхвърляхме торбичка с битов боклук, предимно обелки от плодове и зеленчуци.

         -- Да, може да се каже, че ми се изясни ситуацията.-- каза следователят -- Беше ми приятно да си поговорим, такъв е протоколът. Но сега, през Великденските празници, тези светли дни, ще отделя време за близките си. Благодаря за този разговор и споделеното, напълно неформално! Бих ви пожелал весели празници, но предвид обстоятелствата, не мога да го направя. -- вече вървяхме в мрачния коридор.

Следователят ме изпрати до долу, до изхода на сградата, като по пътя си говорехме за вечните, непреходни семейни ценности, поставени на изпитание в едно меркантилно, нещастно, себично и снобско общество.