На следващия ден, 17 април 2020 г, (струваше ми се, че е минала цяла седмица), бях пред полицейското управление на града. Пететажната сграда, строена през социализма в характерния минималистичен стил, бе облицована с плочи от естествен камък. Пред нея -- редица дървета, предимно чинари. Денят бе слънчев и топъл, което контрастираше с тъмните и хладни коридори на институцията. Следователят ме очакваше и стана да ме посрещне, загасяйки недоизпушената цигара.
-- А, здравейте, влизайте...
Прозорецът гледаше на север, към могъщия горист връх с белеещ се метален кръст най-отгоре. В подножието бяха накацали стотици къщи. Всичко навън приветстваше настъпващата пролет. Гласът на инспектора ме върна в действителността:
-- Разкажете ми, как се случи това, разбирахте ли се с баща си, сам ли живееше в апартамента..? -- следователят изглеждаше благоразположен, с лека усмивка на лицето, нямаше никакво напрежение, все едно разговаряхме на улицата.
-- Да, сам...Справяше се, освен с готвенето и се беше ...