18.09.2007 г., 21:47 ч.

Откровен рапорт за студената война в село Малко Маджоре 

  Проза
1893 0 8
9 мин за четене
 

ОТКРОВЕН РАПОРТ ЗА СТУДЕНАТА ВОЙНА В СЕЛО МАЛКО МАДЖОРЕ



Ха, добра ти вечер, драги ми читателю, или там както се казва според времето от денонощието. Значи... аз да Ви разкажа искам една история, която се случила някъде там, някога по средата на нищото... Значи предлагам да започвам, че то времето си е скъпо. Докато Ви правя този увод вече загубих няколко милиона на борсата.

И значи...

Историята се случила някъде по поречието на река Длибоки Дол, между селата Голямо Маджоре и Ситен Камък. Там, между тези две села имало трето село - Малко Маджоре. Голямото и Малкото Маджоре били в открита студена война от незапомнени времена. Даже Дядо Митьо Лешникът не помнел кога са започнали военните действия, а той е най-старият жител на Малко Маджоре. Скоро чукна 96 и медицинската сестра чукна, ама това е друга история, да не се отвличаме.

Сраженията се водели до последна капка ракия и до последен дъх на чушки с чесън. Селяните все се надпреварвали за нещо. Например, един ден Витомир Витонята от Малкото си бутнал плевника, ей така, ненадейно. Жена му, Дешка, като видяла, направо от очите й реки потекли! С какво сега ще си хранят трите козички, двата пръча, седемте зайци и голямата бяла мечка Слави? Заплакала Дешка, излязла на улицата и започнала да крещи:

- Боже, Боже, осиротях си, осиротях си, Божееее... - викала Дешка - къща без плевник може ли? В онова Голямото всяка къща си има, а ние, Божееее...

Всичките съседи наизлезли на улицата да гледат сеир, споглеждали се, ама нищо на лице. А Дешка вървяла, крещяла и си късала единствената рокля, подарък от леля й Сантиматка Костова. Вървяла, деряла, вървяла, деряла, докато от роклята останали само ръкавите. Тогава Дешка се огледала, разбрала, че е почти гола. О, ужас! Виждала се най-голямата й срамотия: трижди непраните й кюлоти и светложълтия й сутиен със сърчица на презрамките. Голям срам! Едва сега тя забелязала, че я гледа цялата улица. Обърнала се и избягала почервеняла от яд вкъщи.

- Бягай, прасе такова! Бягай да ми събираш роклята, единствената ми рокля. Заради тебе, заради тебе... - Дешка взела точилката и започнала да налага Витомир.

- Ох, олеле, олеле... Какво съм ти направил, гълъбче?

- Бутна наш'та гордост, нашия плевник, магаре, прасе, прасе... Марш да ми прибереш роклята! Сега ще ми купиш нова, да знаеш, нова, искам нова - крещеше тя и не спираше да го налага с точилката.

Витомир излезе на улицата и започна да събира парчетата. Доста го болеше кръста. Дори не успя да каже на жена си, че не за друго, а за да направи нов плевник, е бутнал стария. Ама тя, огън не, факел не, пак точилката. Витомир беше решил да си отмъщава на тая точилка ама нейсе... не успяваше. Веднъж я скри, Дешка я намери и като се почна пак точилката; друг път я замени с по-тънка, ама при един от побоищата... леле такава болка, такова нещо. „Ще ти взема аз на тебе точилката, кранта, свиня такава!" мислеше си той, докато събираше парцалите.

Отдолу по улицата се задаваше синът му - Серафим Витониев Дешков, накратко Фимата. Той бе левент момък, измежду най-силните и най-умните. Ония от Голямо Маджоре ги биеше с един пръст на лявата си ръка. Голямата му бухнала коса се развяваше и подскачаше заедно с него. Имаше леки мустачки, които винаги бяха оцапани с червило. Нали всичките жени си припадаха по него. Една даже ритна камбаната като го видя на селския сбор. Беше доста висок, та изпитваше големи трудности при целуването и прегръщането. Но това бяха само два необходими ритуала, за да хвърли в облаците своите жертви. Която и да хванеше Фимата, все в ливадата под кръчмата я водеше. Това беше неговият рай на Земята.

Та той, същия Фима, си подсвиркваше по улицата най-новата песен на Курбан Чорба - „Боб фасул съм, Ленче ле". Видя баща си и разбиращо промърмори.

- Ех, тате, тате, на всичко ли трябва да те уча?

- Ех, синко, не разбирам... аз за добро, а тя... ламя бе! Не ти е от работа...

- Чух, чух, за плевника било. Не й ли каза, че ще го правим по-хубав.

- Нямах време, тя като изхвърча на улицата и зави на умрело... Леле, леле, голем го преживехме срам!

- Ах, вие таралясници, тука на улицата ли ще ми стоите бе. Аз се трепя - от светло до тъмно все в гората дърва цепя. А вие по цел ден си развевате потурите тука да ни одумват хората. Абе, аз или съм Дешка Боримечкова, или ти си Витомир Дешков, магаре. Прибирайте се, че ако ви дойда само... - нареждаше Дешка от вратата на двора.

- Давай да се прибираме, тате, че какво ни чака... не е за обяснение - по-добре да преживея ада отколкото Дешка-Мен в действие.

Витомир и Фимата се прибраха вкъщи. Седнаха мълчаливо на масата. Дешка на главното място. Витомир сервира кюфтетата с картофи и седна да яде. Фимата ядеше тихо. Само Дешка сумтеше - били преварени картофите, кюфтетата били сурови, защо нямало от любимата Петрова ракийка. Най-накарая се наяде. Стана от масата и си отиде в спалнята. Фимата и Витомир се спогледаха. Обикновено като беше в добро настроение, Дешка чупеше по някоя чиния в стената. Сега - нищо. Пълно мълчание.

- Леле, тате, тая работа не ми харесва. Дали не трябва да й кажем, а?

- Къде ти, синко, без да я питаме нов плевник ще правиме, а нея не сме я питали. Ще хване да ни изпотрепе. Нали знаеш колко е добра като убива кокошките с камъни. - прошепна тихо Витомир.

- Аз, тате... искам да ти кажа нещо... решил съм, тате, да взема една мома.

- Ти па, сине! Живей си сега, докато е време. Ама... коя, коя?

- Абе, има една Трепетлика от Голямото. Червилото й ухае на препарирани хлебарки, като ме целуне, не разбирам хипопотам ли ме мляска или слон се изсеква в устата ми. Казвам ти, страшна мацка! Яко бой че падне с нея.

- Аууу, сине, Трепетлика ли каза? Това не е ли на Бранко Църното щерката? Алеле, сине, че те почерниме жив. Тая знам, Дешка втора е. Майка ти лекокрили гущери да яде! Тая била огън.

- Огън, огън, ама като й свирна, веднага се телепортира на поляната зад кръчмата, тате! - подхили се под мустак Фимата.

- Ох, сине, не думай! Трай, да те не чуе тая ламя жената, че знае ли се? Нема да ти даде да я доведеш тая тука. Айде да си ходиме, да си легаме, току виж друг акъл ти дойде.

Станаха двамата от масата. Витомир почисти, помете пода, нахрани бялата мечка Слави и си легна пред спалнята да спи. Фимата си отиде в стаята. Дешка не даваше на Витомир да спи при нея. Бил много хъркал. В интерес на истината, тя хъркаше повече от него, особено сутрин. От петел нужда нямаше, Дешка събужда безплатно.

Към два през нощта се чу леко подрънкване на грънците от свинска мас, дето Дешка ги беше сложила на двора. Тайнствени стъпки пропълзяха под прозореца на спалнята. Един, два, три, четири, пет... тайнствени силуета (ще ме извините, ама след петата ракия им губя бройката).

Изведнъж входната врата се отвори с трясък. Жълто-зелените пердета се поклатиха в ритъм „Лебедово езеро". Чу се великолепен трясък и пердетата заедно с корниза се стовариха върху Дешка.

- Къде е тоя, нещастник, това недоносче, Серафим! - екна глас от вратата.

Дешка скочи от леглото:

- Е сега ще им разпаля вестниците, ще им разпаля, ненормалницииии! - изрева свирепо тя.

Витомир и Фимата се събудиха от крясъците. Те познаха, че оня глас е на Христомат Висогорски - кмета на Голямо Маджоре. Разтрепериха се от страх. Та нали Христомат убиваше три мухи наведнъж и пиеше по четири ракии с нос една след друга. Витомир се мушна след Дешка в кухнята.

- Къде е онова недоносче, Серафим? - изрева Христомат.

- Къде е? Къде е? Ей го там къде спи.- Дешка го извлече за яката отпред.

- Ти, куче, ти, омърсил си дъщеря ми. Всичко ми каза Маргарита. Сега ще се жениш за нея. Ей я тука... - и той от своя страна издърпа Маргарита.

- Абе, тате, не съм бе, не съм била с него...

- Не лъжи... сега и двамата да си признаете веднага. Дядо Кубрат Паринаемов ми каза, че ви видел зад кръчмата. Айде да се почваме, попе. - и той издърпа отец Милостин напред.

-Аааа, стой малко, аз сина си не давам така. Как ти ще идваш тука посред нощ и ще ми буташ жълто-зелените завески, подарък от мама? Как ще ми викаш да си давам Фимата, за твойта недохраненица. - изпищя Дешка. - Витомире, магаре недно, бегай да донасяш точилката. Ще се бия до последна капка пот, да знаеш.

- Готов съм! - озъби се Христомат и показа чугунените си зъби.

Дешка почна да налага където свари. Първо почна с отчето. Така го наложи, че той почна на Аллах да се моли. Витомир се беше скрил зад голямото огледало, а Фимата търсеше как да счупи прозореца, че да избяга. От своя страна, Христомат също напредваше. Брадвата, дето я носеше за самоотбрана, се опитваше да я стовари върху Дешка. Тя с последни сили се бореше, та ударите му попадаха върху отчето.

- Сватба, сватба ли, говедо, говедо!!! - крещеше Дешка и бясно налагаше където свари. Останалите сватбари се разбягаха накъдето им видят очите.

- Ще ми обезчестява дъщерята! Срам и мравки-отшелнички да го ядат!!! А и тая тука ще ме бие с точилка! Смърт! Смърт! Напред! - крещеше Христомат и налагаше, където свари (естествено отчето).

Фимата намери един черпак и счупи стъклото с него. В суматохата никой не го видя. Отвънка се бяха насъбрали съседите. Два през нощта, два през нощта, ама зрелище такова изпуска ли се. Кога се вижда Голямо и Малко Маджоре в открити бойни действия?

Една ръка дръпна Фимата, преди да скочи през прзореца. Опулен от зверски страх, той се обърна и видя Маргарита.

- Вземи ме със себе си. - големите й сини очи блестяха закачливо.

- Хайде, докато не са ни усетили! - Фимата я хвана за ръката и я измъкна през прозореца. Двамата, хванати за ръце, се отправиха към близката горичка, Фимата хванал черпака, а Маргарита стиснала букета си от увехнали трепетлики. Прдеполагам няма нужда да обяснявам, че в горичката двамата засвидетелствали любовта си един към друг.

В това време Дешка и Христомат налагаха изпадналия в делириум отец Милостин. Точно, когато Дешка удари отчето за осемдесет и първи път, се сепна.

- Стой! Мир за една минута!

- Какъв ти мир бе, жено! Сега съм загреял! - развика се Христомат.

- А къде са Фимата и Маргарита бе, говедо?

- Къде са Фимата и Маргарита? - повтори той.- Защо аз съм тука като дъщеря ми я нема? Къде са? Къде са?

Дешка и Христомат излязоха на двора и видяха събралата се тълпа. Всички им се смееха с пълни гърла (пълни от смях и от пуканките на чичо Магнолий Оцетов).

В това време...

- Обичам те, Фимааа! - крещеше Маргарита и мажеше устните му с червило.

- И аз те обичам, Маргаритооо!!! - крещеше Фимата като си правеше прическа тип „Ела се вие, превива" и обуваше розовите си обувки с прозрачни токове.

И така, драги ми читателю, не знам дали си очарован или огорчен от тази история. Ако пиеш една ракия за здравето на „младоженците", жив и здрав и ти бъди! Аз, лично, изпих три досега. Остани си със здраве и до нови срещи!

© Радостина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Сладурано, не шест, ами десет ти пиша за тоя разказ, да знаеш, така не съм се смяла от години!
  • Браво, много увлекателно разказваш!
    А е персонажите ти са едни уникати
  • стоя си аз сам вкъщи и чета твоя разказ и се смея на сърце.
    добре че няма някои отстрана да ме види,ще каже че сам си изгубил ума
    иначе описанията ги правиш по чудомирски...
    Голяма точилка, голямо нещо... Добре че тия новите жени се еманципираха и хвърлиха точилките, иначе горко им на мъжете
  • Много увлекателна и забавна история. Поздрав!
  • Страшна историйка,баджанак! Само една забележка имам,и то от неразбиране. Мойта неначетена селска душица,дето се души по кръчмите,трудно проумява лафа "се телепортира". Апа,вие не мой се изразявате по-нормално,ба! Кажи едно "дофтаса",че да та разберем,де! Ай наздраве
  • Наздраве и от мен!
  • Хахахаха, това беше изключително, няма пак да кажа "страхотно",че ще се скъсам да се повтарям, но и аз много се смях.
  • смях се от сърце!
Предложения
: ??:??