„Пенке, аз съм с боцнато самочувствие, откакто съм в София.

Баси – от три години съм без живот! Марките с ликовете на известни наши фолк певици ги облизвам по няколко пъти и от двете страни.

Пенке, не съм хубав, но собствената ми хубост не ме вълнува. Живея в хармония с даденостите си. Както и с произхода си.

Наш`те от Симитли ми разправяха да се държа добре обмислено и достатъчно глупаво, за да не предизвиквам ничия завист в големия и враждебен град. Щяло да  вървя успешно напред – казват. Прави са! Вече всички в работата ме мислят за задръстеняк и не ме карат да правя нищо важно.  Напълно съм съгласен с това, дето вероятно си го мислиш.  Положението е „туширо мифуне” отвсякъде... Така е!

А хъсът ми да живея тук идва именно от спортния дух. Не обичам да губя! Така съм се научил от малък. А така е и защото Симитли се променя постоянно  -  и като стандарт, и като дизайн. В тоя град се усеща „сладникавия повей на декаданса”, каквото и да значи т`ва. Особено наесен! Пише го и в мрежата дори.

Но Пенке, дай да не питаме Гуглето, щото може да ни вземе за прости, а аз не съм прост. Нищо, че външността ми лъже...

Например вчера, когато гръмнаха бушоните. Не само моите, а на цялото общежитие. Всички се разпищяха и разпсуваха. Ама само аз се сетих да се обадя! Щото не съм стиснат за някакви си петдесет стотинки. Ония от енергото изпратиха баш зам-шефа си да ни спонагледа и обслужи. Цяла бригада жичкаджии – зам-шефа и трима  под-шефове. Без ирония! Дори едно кафе не пожелаха. Прибраха си само бакшиша.

Радвам се, че има хора, дето помагат, а не само мечтаят за чуждите майки...

Пенке, мога само искрено да ти завиждам, че си от София и живееш сама! 

А на мен съквартирантът ми е толкова спечен тип, че с часове се отдава на монолози с тоалетната чиния, от което следва, че вечер ме обрича на адско стискане и индиански танци пред кенефа, след като съм изпил промишлено количество бира, което напира да излиза под формата на златен дъжд.

Защото съм задавен от насадения ми провинциален предразсъдък да не пикая в мивката. Едва когато след половин-един час се чуе топовен изстрел, придружен от шум на фишеци, идващи от банята и двамата вътрешно получаваме нужната хармония, че той най-сетне ще излезе от Белия дом, а аз ще успея да вляза почти навреме.

         Нямам проблем с тревата. Аз обикновено си мисля за най-различни неща, особено ако не съм пафкал марихуана през този ден. Главата ми е зарита с най-различни мисли и понякога ми е адски трудни да заспя, защото ме заливат  хаотично за едно нещо, за друго, за трето... А ако съм изморен и напафкан, по-лесно заспивам! Ама ако няколко дни не съм пафкал - вече мога да се концентрирам върху нещо конкретно и да мисля предимно за него. И пак по-лесно се заспива така! Абе, тая тема е леко безсмислена -  не намираш ли?

Знам, че те вълнува как съм по въпроса с еротиката. Всички мацки се вълнуват от това!  И аз се вълнувам, защото знам, че високите претенции водят до онанизъм, въпреки че авточукането във високотехнологичното ни общество може да е доста разнообразно.  А еротиката е онова мъчително напрежение в миговете преди да започне съществената част – истинската порнография.

Но да не навлизаме в подробности, защото  дискусията може да стигне отвъд онтологията на онождането в тия интелигентабилни упражнения съвсем ще загубим емпиричността  на първоначалното запознанство.

Болно ми е например, че никой не споменава българските класици. Защо да не е например Елин Пелин - да внесе в секса малко социален хуманизъм?

Или Вапцаров - за да го направим с Вяра?

Аз съм таковал тук и 36 годишна девственица от нашия край. Чувствах се направо като на хуманитарна мисия!

Е, беше малко гадно, ама нали ù беше мерак на момата. Искаше да види как става, да се научи  най-сетне и много ми се примоли, схващаш ли? Оказа се не стара мома-загадка, а направо стара мома-судоку! Честно! Тя стана  класи над всички останали - предишни и следващи. То жена и свлачище като тръгнат – спиране няма... Ама, добре че в последствие тя се запиля по чужбините и сега няма кой да ми дърпа конците и да упражнява лясковския си шовинизъм на софийска почва върху симитлийски глиган – като мен. Разбрах, че си е сменила името. Добре че се е отървала от онова - Мария Луиза.  Щото и досега щяха да ù  викат Мичка с тясната… поличка, да кажем. Абе, не беше от жените, дето чакат принца на белия кон, щото от малка я бяха научили, че обикновено идва само конят.

Имаш ли твоя снимка?

Много ще ми е интересно да добия и визуална представа за тебе, щото по темите и постовете, които пишеш досега, нищо хубаво не съм си помислил за тебе, освен дето сме сродни души...

Кажи ми истината, колкото и горчива да е тя. Надявам се, че ще имам сили да я понеса.

 Твой Вичо. ”

***

Автор: Михаил Конярски