6.01.2007 г., 17:52 ч.

ОТМИНАВАМЕ 

  Проза
989 0 0
1 мин за четене

Двама сме, а плача сама под малките капчици есенен дъжд. Слънцето е забравило отдавна лъчите си така, както ти си забравил колко много озарявах дните ти преди...когато беше лятото.

        Сама съм, още усещам мириса на тялото ти по горещото ми лице и някак си не мога да усетя близостта ти...нищо, че сме по- близки от всякога...дори когато бяхме прилепени един до друг в очакване на изгревите. Топлите завивки напомнят за теб...но не усещам пулса в дланите ти. Отражението ти в очите ми се стича бавно по възглавницата на малки кристали, за да напомни,че това което имаме не е богатство щом не сме готови да го оставим да си отиде.  

        Ти си с мен...и аз не съм без теб, а двама ли сме когато гледаме поотделно залезите. Ти си тук...аз също, но двама ли сме, когато очите ни гледат в различни посоки. Ние говорим, но чуваме ли се, след като не различаваме еуфорията от тъгата и песента от стенанието.

        Твърдиш, че изгревите ще останат завинаги същите, но те вече не топлят душата ми, а едва ли топлят и твоята. Твърдиш, че с времето лъчите не умират, но ето- дойде есента...а след нея ще настъпи и зимата и облаците все така навъсено ще бдят над нас, за да ни покажат колко наивни сме в слепотата си. Твърдим, че любовта дава криле, а защо тогава лазим в спомени и в мечти, че всичко ще е наред. Твърдим, че крилете са вечни, но кога са готови да летят знаят само птиците.

© Поля Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??