Двама сме, а плача сама под малките капчици есенен дъжд. Слънцето е забравило отдавна лъчите си така, както ти си забравил колко много озарявах дните ти преди...когато беше лятото.
Сама съм, още усещам мириса на тялото ти по горещото ми лице и някак си не мога да усетя близостта ти...нищо, че сме по- близки от всякога...дори когато бяхме прилепени един до друг в очакване на изгревите. Топлите завивки напомнят за теб...но не усещам пулса в дланите ти. Отражението ти в очите ми се стича бавно по възглавницата на малки кристали, за да напомни,че това което имаме не е богатство щом не сме готови да го оставим да си отиде.
Ти си с мен...и аз не съм без теб, а двама ли сме когато гледаме поотделно залезите. Ти си тук...аз също, но двама ли сме, когато очите ни гледат в различни посоки. Ние говорим, но чуваме ли се, след като не различаваме еуфорията от тъгата и песента от стенанието.
Твърдиш, че изгревите ще останат завинаги същите, но те вече не топлят душата ми, а едва ли топлят и твоята. ...