15.06.2021 г., 15:31 ч.

 Отмъщение и милост 

  Проза » Повести и романи
336 0 1
Произведение от няколко части
9 мин за четене

После почнаха разрушителни земетресения.Земята подскачаше като стара епилептичка.Те бяха навсякъде по света.Там където все още имаше спокойствие ,живеещите върху планетата изпращаха  помощи,оказващи първоначална подкрепа на бедствуващите. И толкова. Пострадалите бяха  повече от  все още живеещите нормално. Правехме се, че случващото не е на Земята, а някъде на друга планета,в дълбините на Космоса. Но природата не ни даде възможност дълго да се заблуждаваме.Тя започна да сее разруха и смърт навсякъде.Едновремено,безпардонно.Ден след ден, без почивка...Бягахме,но пак с безумните си возила, кой където му видят очите.Връхлетяха ни и аномалиите обхванали водите, растенията,животните...Дойдоха и болестите, пандмиите.Имам някакво вътрешно убеждение,че напълно си заслужаваме участта. Страшна,тъжна участ,но напълно заслужена.Но все още нямаме съвест да си признаем това.

     Добрин погледна мъжа с остър,пронизваш поглед и каза почти шепнешком:

  -Бате,знаеш ли какво си мисля понякога с простата си глава. Ами мисля си,че ние сме сбъркани още при самото ни сътворяване.Тоя или тия, които са ни направили, са сбъркали още в проекта. Или когато са го осъществявали, са спестили нещо от материалите за наша сметка.То е като при стареенето на човека. И до сега няма отговор на тая загадка. И вие, учените, не знаете защо стареем. Хипотези колкото щеш, но сигурно доказателство няма. А аз пак с простата си глава стигнах до заключението, че човек се ражда като машина с пълен резервоар гориво,наречено енергия.През целия си живот той изразходва това гориво-за движение на тялото си,за работата на сърдечната си помпа,за храносмилането,за непрекъснатото обновяване на клетките си.Даже за отварянето и затварянето на клепачите си.Храната е почти нищожна част от тая енергия.Чувал съм,че в древността хората не са се хранили.Навикът да се храним се е предал в генетиката ни поколение след поколение до наши дни.Та когато енергията на тялото намалее,то започва да старее.Кожата се сбръчква,косите побеляват, костите стават крехки и се деформират. Ако тая невидима енергия стигне критичния си минимум,човекът умира.Същото е може би и със съзнанието. Като се изчерпи енергията,то започва да се държи странно. Пада все по-ниско и по-ниско. Явно възможностите на тая човешка цивилизация са напълно изчерпани. Натрупал се е много баласт в генетичния материал на човека.

   -А не ти ли се струва,че може би точно това е целта на нашите създатели. Да ни се порадват, да се позабавляват с нас, докато им омръзнем. Ще ни захвърлят като стари играчки на тавана на Битието и ще си направят нови, по-интересни и по-подходящи за тяхната  по-зряла възраст.Просто защото и Боговете  израстват.

-Може и да си прав,бате.  Когато живях като вълк-единак, аз имах много време да разсъждавам по тия въпроси. Минавало ми е през главата,че може и да сме част от някаква програма. Нещо като  герои в „компютърна ‘’ игра.Може вече да сме  в края на играта...

        Мъжът погледна с разнежен поглед братовчед си и попита:

- Сега когато сме още живи. До кога не се знае...Знам, че не сме същите след ужаса, който преживяхме и преживяваме. Но все пак какви са скромните ти планове, братовчеде?

     -Че аз нямам планове. Примирих се със всичко и живея ден за ден. Направил съм си градинка.Обиколих на цяло село дворовете и събрах семена от какво ли не. Вече  няколко години селекционирам видовете и получавам все по-добра реколта.Събирам всичко каквото ми дава гората-гъби,къпини,малини,лешници,билки...Гледам да не скучая. Има ги в изобилие.С Момчето се погаждаме и обичаме.Научи се да яде всичко, което ям и аз.Осинових си две костенурки и един таралеж.Грижа се и за тях.Сега вече не съм сам и  ще разчитам и на теб,бате.Ти си образован човек. Цял живот си чел и писал дебели книги. А аз бях само един обикновен подполковник от българската армия. За това ще се радвам ако бъда твоя Петкан,а ти моят Робинзон на самотния остров.

         Мъжът се усмихна с нещо подобно на усмивка:

- Аз дойдох тук,Петкане, с единственото желание да оставя костите си там където е коренът ми.Нагледах се на всичко и разбрах,че връщане назад няма.Единственото ми желание е да мога все още да бъда полезен. Ако ще да е на последния останал жив човек. Има и друго. Да се оттегля от тоя свят  с достойнство.За да не се срамувам от себе си и да не съжалявам,че съм се родил...

      Решиха  да преместят камиона в двора на Добрин и мъжът да живее с братовчед си в неговата къща докато трае ремонта на  дядовата  му.Запалиха двигателя на  колата и бавно преминаха през отворената порта. Пропътуваха около петдесетина метра по прашния и  песъчлив път и вкараха машината в другия двор.Напълниха един брезентов сак с храна за няколко дена.После  спуснаха и завързаха здраво платнището.Отново запалиха двигателя и се спуснаха по  наклона,който водеше към широката  порта на плевника. Вкараха колата ,слязоха от нея и придърпаха няколко бали слама,за да направят нещо като прикритие.Заключиха дървената порта с резето и тръгнаха към къщата.

-Бате,ела сега аз да ти покажа какво съм правил тук през годините на моето изгнаничество.

     Отключи големия катинар.който висеше на вратата към мазата.Когато влязоха ред беше на мъжа да ахне.Имаше стелажи,пълни със храна.Не фабрична,а домашно приготвена храна.Разнообразна и истинска.Добрин беше напълнил малки чувалчета с орехи и лешници.Имаше торби със сушени гъби,ошаф от сливи,круши и ябълки.Щайги със картофи и лук Торби със бял боб,компоти от къпини,малини и вишни.Туршия от солени краставички и от червени домати.Но най-голямата изненада дойде когато Добрин му показа консервираното си заешко месо.Обикалял един ден съседните  планински махали.Търсел жив човек в изоставените колиби.Освен това се надявал да открие и безстопанствени домашни животни.Искал да ги осинови и да се грижи за тях.Така намерил кучето.Не било породисто,но било  живо.Макар че ребрата му  още малко щели да пробият кожата .Козината му била окапала.Той имал краста и целия бил покрит с рани.В един двор открил  зайчарници, сковани с майсторлък.Имали хранилки за свежа трева и поилки.Даже и сандъчета, в които бъдещата майка  да застели с пух от кожухчето си за новородените зайчета.Но най-голямата изненада била,че намерил пет все още живи зайци.Три женски и два мъжки.Били породисти. А породата им давала много месо.  Два пъти му се наложило да ходи до тия колиби,в които имало само пет къщи,но успял да извози с колата си зайчарниците и зайците.Така започнала неговата епопея на производител на заешко месо.Сял в зеленчуковата си градина зеле и моркови.Косил трева и я сушил за зимата.Така ги изхранвал...Много се надявал да открие изоставени кокошки,но късметът му в тая посока не заработил.

        Мъжът се усмихна и каза:

- Ама ето ме бе!Като по поръчка ти идвам и ти нося всичко що е свързано с пернатия свят.Яйца,птичи пастети, пастети от гъши дроб,консерви от пилешко варено...Какво повече искаш?!

       Добрин показа на братовчед си и десетките билки,които беше набрал и изсушил.Те ухаеха прекрасно и сухата му и чиста маза приличаше на дрогерия.А самият Добрин се беше превърнал в отличен фитотерапевт.

        Изработиха си проект за по-нататъшни действия.Обещаха си да си помагат взаимно и да не позволяват отчаянието да ги превзема.Вече са двама и са по-силни.Там някъде дълбоко в душите им и в дебрите на съзнанието им вече покълваше една надежда,че може би всичко това ще свърши.Ще дойдат нови поколения и животът на Земята ще се възроди отново.Ще бъде дори още по-хубав,отколкото е бил преди.Но те трябваше да докажат на себе си,че са живи,че макар и трудно,но понасят стоически участта си. Знаят,че я заслужават и че нов живот може да се възроди само с нови хора.И че безумството е зараза, която се натрупва в генетиката и става все по-ярко изразено във всяко следващо поколение.Трябваше да го знаят.Да го осъзнаят,че с мислите и делата си са отговорни пред планетата ,пред себе си и пред децата,внуците  и правнуците си.Ако времето,през което подхранваха и оправдаваха своята егоистична и жалка  човешка глупост  бяха използували за осъзнаване на мисли и дела сигурно щяха да имат своите спасителни решения.В бъдещето имаше толкова неизвестни.Дали в тоя малък земен оазис без катаклизми ще бъде все така тихо и спокойно или и тук Земята щеше да се развълнува и да започне да сее разруха.Това щеше да бъде тяхния край,защото безсмислено беше да бягат където и да е.Ако все пак им бе отредено да оцелеят сред зелената пустош на планината, имаше отново две възможности.Те не бяха много млади и първата щеше да бъде да изживеят живота си в самота и в самота да влязат в последната секунда отмерена от биологичния им часовник.Най-крехката възможност беше чиста утопия, почти немислима.Имаше едно хипотетично „може би”.Хипотетично,но все пак го имаше.Да,имаше процент вероятност да бъдат спасени,изведени от това принудително заточение.Няма значение от кой или от кои щяха да бъдат спасени.Че нали говореха за Вселената,че била пренаселена от  безброй разумни създания като тях.Повечето били на високо еволюционно стъпало.Спрямо тях човекът е нисше създание.Каква полза биха имали те от нас?!

        Направиха ревизия на материалите,които щяха да са необходими за ремонта на къщата.Изкопаха трап и угасиха в него варта.Пренесоха кирпичените тухли и ги наредиха под заслона,в който дядо му и баща му държаха волската кола.Намериха пясък.Добрин донесе четки,шпатули,маламашки и валяциОказа се,че няма цимент.Той   предложи на мъжа да отидат с неговата кола до най-близката махала  на градчето- .Там имало магазин за строителни материали,който не бил разграбен.Никой не се интересувал от стока,която не се яде и не се пие.Ръждясал,масивен катинар висял на вратата на магазина.Ако го отворят, може и да намерят в него нещо ценно,което да им послужи.

        Караха съвсем бавно надолу по склона.От двете страни на пътя имаше полуразрушени къщи с тъмни прозорци,с пустеещи и обрасли с бурени дворове,с килнати или съборени огради.Никъде нямаше признаци за живот.

-Чакай,чакай.Спри и се върни малко назад!-извика внезапно мъжът

    -Какво има?Видя ли нещо?-попита стреснато Добрин.

-Като че ли видях на двора на ей оная къща някакъв човек.-каза мъжът.

          Когато стигнаха  дворът беше пуст.

      -Ехо,има ли някой тук?Ехо-о-о,покажи се!

       Никой не се обади.Решиха все пак да влязат и да проверят.Входната врата беше желязна и остро изкърца при отварянето.Къщата имаше приземен етаж.Състоеше се от кухня и всекидневна.В малкото предверие  се виждаше още една врата.Тя водеше към баня с тоалетна.Стаите бяха обзаведени с най-необходимото.Маса със столове,кушетка,две печки-електрическа и на твърдо гориво и мивка с голямо циментово корито покрито с фаянс.Над мивката бяха монтирани витрина и два кухненски шкафа от масивна дървесина.Стаите бяха празни.Нямаше човешко присъствие.Но въздуха,който се носеше из тях не беше въздух на необитавани стаи. Той беше пропит с аромата на човешка плът и на човешко дихание.Качиха се на първия етаж.Там имаше три стаи.В едната от тях ги чакаше голямата изненада.Беше най-малката стая,предназначена само за един човек.Обзаведена само с единично легло,нощно шкафче и скрин.Върху скрина имаше няколко свещника със запалени свещи и разтворена библия.На стената над скрина-Следва продължение.

» следваща част...

© Диана Кънева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??