1.

Айтор се пробуди от шума.

Тежки късове бетон се разбиваха в останките от настилката под тях.

Отърсвайки се от съня, осъзна, че е под някакъв ръждясал навес, но нямаше спомен как изобщо се е озовал тук. Мястото бе напълно непознато. Поизправи се, потърка очи, отупа прахта от себе си и огледа наоколо.

Намираше се в ъгъла на улицата, оградена от двете си страни от руини и тук-там все още крепящи стените си сгради. На много места те току се разклащаха и падаха с грохота, който го събуди, вдигайки сиви облаци от всевъзможни отломки.

Обвил тялото си с различни късове от парцали, толкова мръсни, че дори нямаха име за цвят, опита да се прикрие от неприятния горчив тъмен дим, смесващ се с прахта.

Напъна се да си спомни как се озовал на тази улица. Нямаше представа къде е, нито какво прави тук. Съзнанието му се озова обвито в тъмнината като дима, който покриваше рушащия се град. Забравата, в която се озова, също миришеше на изгоряло.

На все още горящо – поправи се той, внимателно пристъпвайки между отломките, от които стърчаха опасни и остри върхове.

Първата вибрация на земята бе като потреперване. Последва втора, доста по-силна. След това напукания бетон под него започна да се тресе от удари, разцепващи улицата и сриващи всичко все още останало изправено по нея.

Неколцина души, дрипави като него, изникнаха от руините и завикаха нещо уплашено, притичаха край него, махайки с ръце към единия край на небето.

Трусовете вече бяха такива, че краката му нямаха увереност да го държат изправен, току падаше и пълзеше, но скочи и хукна след другите.

Айтор, опитвайки едновремено да пази равновесие и да не попадне под отломките, погледна в сочената посока.

Освен шума на стоварващите се наоколо сгради, чу ясно и пукането на огъня – по-скоро воят, с който се появиха пламъците - онзи край на света гореше.

Огромни, навярно десетки и десетки метри пламъци, прийждаха като огнена вълна, поглъщаща небето и всичко под него.

Бягаше, залиташе в една или друга посока заради треперащата земя, падаше и пълзеше, пазейки се от падащите късове, няколко вече го бяха ударили. Тук-там повърхността се пропукаваше с грозен трясък и зейваха пропасти, поглъщащи раздробените остатъци от света.

Огнения вал го настигаше, бягаше, но от получените рани силите му се изчерпваха и бе прекалено бавен пред идващата стихия. Напъвайки се, Айтор опита да прескочи една пропаст, появила се точно пред него, но вече бе късно.

Пламък се протегна като хищна ръка на гонещ го звяр и го сграбчи.

Дробовете му изригнаха във вика на ужаса от парещата болка.

2.

Отвори очи и осъзна, че викът му го събуди.

Беше в колибата си, на познатата му постелка от меки листа, събрани предната вечер от близките дървета. Около него кротко кълвяха семена някакви птици. Слънчевата светлина проникваше през няколко отвора на клоните и листата, които наричаше свой дом.

Какъв кошмар – погълващ света огън. Че и какво странно място от високи грозни колиби от някакъв непознат материал.

Сива глина ще да е – каза си и окончателно се отърси от съня, забравяйки го като се плесна няколко пъти по лицето, за да прогони спомена. Разроши косата си, приглади брадата си, пи вода от кратунката и се изправи. Сложи дълго низаната и сплитаната си огърлица от кости и влакна, побутна с крак няколко птици да му сторят път и излезе.

Племето му вече пееше утринните си песни. След малко щяха да поемат към джунглата, за да търсят храна или просто да пообиколят за разнообразие.

Ех, че хубав ден!

Живота в племето бе просто устроен, днешния момент бе винаги като отражение на вчерашния. Никой от тях нямаше представа за времето, за пространството и за сложните процеси създали света им. Скитаха се лениво из джунглата, ядяха всичко, което можеше да се яде, зяпаха по дърветата как живеят другите същества, понякога се замеряха с клони и камъни, сетне се препичаха дълго и лениво на слънце, а привечер заспиваха и това се повтаряше изгрев след изгрев.

Наведен в ровичкане на листата и отбиране на подходящите за храна корени, не усети приближаването на опасността. А когато я долови, озъбена и вече хвърлила се към него, вече бе късно да избяга.

Звяра се стовари с тежкото си тяло върху човека и заби зъби в мекото място под брадата, прекъсвайки изпълнения със смъртен ужас вик.

3.

Плувнал в пот, Айтор скочи и зае отбранителна позиция.

В ръцете му тънката нишка на енергийния му нож лекичко потрепваше.

Къде съм?

Панорамния прозорец на стаята му даде отговор.

От осемдесетия етаж виждаше голяма част от острова.

Светлините на издигащите се жилищни кули.

Тунелните мостове между тях, тук-там прелиташе някой на въздушна шейна.

В далечнината изгрева се гънеше заедно с вълните.

Морето...

Изключи ножа и го закачи на колана си. Помисли, че го напада някоя от нощните банди, често изкачващи се по горните етажи, за да го обере, но осъзна, че просто е сънувал.

Може ли да се изплаша от един сън – каза си, докато прибираше леглото си в нишата на стената. Натисна ключа на стената и стаята му се преобрази от спалня на всекидневна.

Седна на масата и зачака появата на закуската, която си избра от менюто. Замисли се за съня – някакво космато същество го нападна и разкъса. Дали би могъл да се справи с тази сила, ако все пак я срещне? Навярно, имаше добри умения да се отбранява, макар и обучен да е само срещу хора.

С безшумно горене в единия край на прозореца започна да се оформя голям овал. Потънал в мисли, Айтор не видя, че няколко тъмни фигури се прехвърлиха през отвора и го нападнаха.

Рефлексите му бяха добри, избута рязко масата, превъртя се и успя да отблъсне двама от нападателите, но замахнал с ножа към тях, откри едната си страна и дълго нажежено острие прониза сърцето му и живота му бе отнет.

4.

Осъзна се като безтелесна, лишена от каквата и да е тленност същност.

Много бързо няколко спомена преминаха, колкото да му пояснят кой и къде е.

Спомни си мига на смъртта, на това, че душата му постоя малко с тялото, не искаше веднага да го изостави – хубаво или лошо, то я бе приютявало доста време и някак си бе свикнала с него.

Спомни си някакви хора как се суетят около него, после как го облякоха в нови дрехи – ненужно разхищение според мисълта му, но хората бяха настояли да е така, а душата нямаше вече глас, който да бъде чут, че възразява.

Спомни си как сложиха капака на ковчега, след това го спуснаха в изровената почва и едри буци започнаха да затрупват онова, което някога е било човек.

Под земята нямаше за какво да си спомня и се понесе нагоре.

Значи това е смъртта – си помисли Айтор – така го наричаха до скоро.

Все още се обозначаваше с това име. След спомените дойде и познанието за това кой е той. Името му скоро ще бъде забравено. И от него самия, и от всички останали. Усещаше невероятна лекота – в мига нямаше преди и после.

Нямаше какво да му тежи, никакви обременявания от живата, който току що напусна.

Ако знаех, че толкова хубаво, нямаше да се блъскам за нищо.

Защото и това осъзна – че всичко приживе е било за едното нищо, което остава след него в живота.

Да, малко е странно защо тогава е живял, но не е ли странно и това, че е и умрял.

Кръговрат.

Изгрев-залез.

Идваш и си отиваш. И отново. Защото живота не завършва със смъртта, а е като заспиване и събуждане – отново и отново.

Смъртта и живота са баланса във вселената.

Звезда се ражда от енергията на умиращи звезди за да бъде ярка светлина, която след това ще угасне за да бъде частица от друга зараждаща се звезда.

Глупаво като цяло – прецени той, - но такива са правилата, а всички в тази Вселена са длъжни да ги спазват. Може би в друга законите са други, но нямаше как да го знае.

Мисълта му бе засмукана, енергията ѝ, колкото и нищожна да беше, се насочи към огромен енергиен поток и разбра, че е дошъл мига пак да се появи в онзи свят. Дали е прекалено скоро след като си отиде или са минали векове, това не знаеше.

Видя отвора, който го примамваше с леко премигване.

В какво ли ще се преродя този път? Няма да е лошо да бъда котка – те обичат топлината и безгрижното съществуване под слънчевите ласки. Нямат излишни цели за постигане, нито е нужно да се блъскат за нищо като човека.

Да, добре ще е да съм котка – пожела си и се гмурна в тунела.

5.

Въздушния порив, нарекъл себе си Айтор, се носеше под жълтите облаци на зеленикавото небе. Три от петте луни на света му грееха в различни цветове.

Тъмната - Ая, бялата - Ния и зеленикавата - Расиа.

Другите щяха да изгреят малко преди залез – онази с искрите по нея, знаеше я като Мойра, и след нея петата, която беше в цвета на вечерните облаци - Виола.

Обичаше да лети, да се плъзга между слоевете и да играе с други пориви. За него нямаше ограничения, можеше да отиде където си поиска и вече беше обиколил света няколко пъти.

Издигна се до облаците и се вля в тях. Цветът им го украси и полета му повлече снопове с нишки от тях след себе си.

Свободата – това го опиваше. Полета в нея го караше да не спира да лети.

А под него бяха пясъци на пустинята. Спускаше често към тях и докосвайки ги вдигаха отразяващ всички цветове на луните прах и го гонеха дълго, възмутени от играта му.

Летеше и пак летеше, бързо или бавно, наслаждавайки се на умението си.

Насред полета му, някаква сила отведнъж отне крилета му и порива, нарекъл се Айтор, почувства тежест, която го повлече надолу. Напъна се да се издигне, но за него това вече бе невъзможно.

Пустинята го очакваше.

Със силен удар, разпилял покоя на милиони песъчинки, той се разби в нея.

6.

Подскочи, все още вдигнал ръце, за да се предпази от удара в пясъците.

Дишайки тежко, Айтор осъзна, че е сънувал как пада и се удря в някаква пустиня.

Нямаше никаква опасност, затова и свали с облекчение ръцете си.

Що за сън – колко приятно започна, спомни си онази свобода докато летеше, а след това и безсилието пред тежестта, която му я отне.

Дълго стоя неподвижен, докато осъзнае къде се намира – в спалнята на дома си.

Топлото тяло на жена му се размърда, усетила, че е вече буден.

- Ще ставаш ли – тихо попита тя.

Той погледна часовника на стената.

- Да, време е. Ти поспи...

Отметна завивката и внимателно се изправи. Хубаво бе да усеща стабилен под себе си.

Що за сънища.

Огнен ад, звяр, пустиня ....

Влизайки в кухнята усети колко е хубаво да си е у дома. Всичко е толкова познато, така както може да бъде само в къщи. Заради кошмарите си днес дори не изпита обичайното оттегчение, че денят му трябва да следва обичайната рутина. Дори се зарадва, че ще отиде на работа, която до вчера приемаше като досадна след почти двайсет години, ще види всички познати с обичайните им мрънкания или хвалби.

Да си в собствения си свят е толкова хубаво – си каза, когато вече излизаше.

Отворил вратата на дома, той направи крачка за да излезе и безпомощно протегна ръце за да се хване за нещо, когато пропадна в бездната под него.

Падайки видя къщата си да се извисява насред нищото на висок стотици метри пилон, а наоколо нищо – празнота. Живял в онази малка кутия, увиснала на тънка космическа нишка, сега тя оставаше все по-далече от него, а той...

Падаше, падаше, падаше...

Живота – не е ли понятието за всеки наш сън?

Ние ли го сънуваме или сме част от Вселенската дрямка?

Когато заспим, не се ли събуждаме в нова реалност?

Падаше, падаше, падаше...

Когато го деляха само секунди от сблъсъка с онова, към което се носеше, започна да крещи от страхът на ненамерените отговори пред неизвестното.

7.

Айтор се събуди от вика си и се огледа.