12.08.2018 г., 10:12 ч.

Отпратени в небитието 

  Проза » Разкази
610 0 0
11 мин за четене

 

 

    - Е, това е, решихме и с това приключваме заседанието!

 

  Той стана надменно и бавно от стола си, опря длани върху излъсканата обла маса и отправи поглед около себе си, а сетне напусна с едри и отсечени крачки кабинета. Тягостна тишина се настани в помещението, която се разсея след едно шумно изпускане на въздух от десетте личности, които все още се намираха около облата маса. След това отново настана тишина, наситена с напрежение, сякаш всичко вибрираше, напираше или поне така се струваше на присъстващите там. Всъщност тези вибрации не бяха външни фактори, те се намираха в гърдите на всекиго от тях и шумно излизаха, отчетливи, след всяко позволяване на мисълта да нахлуе в главите им.

    Бледи и оклюмали, като стари парцаливи кукли, висяха на столовете си общинските съветници. Техният кукловод бе напуснал сцената, след като обиграно и непреклонно бе позадърпал нишките им, превръщайки ги за пореден път в бездушен, безмисловен механизъм, от който се произвеждаше само едно механично, роботизирано вдигане на всички десет десници. Сега след като бяха освободени от присъствието на диктаторската и снобска особа на кмета, те, неговите разсилни отпуснаха рамене и заприличаха на изгорели храсти от палещо слънце. В главите на някои от тях се задвижи умственото им вещество, постепенно активираха знаково организираните си невронни структури, сиреч – започваха да мислят.

    Тук се решаваше политиката на управление, на живот в малкото селище, а десетте десници се грижеха за изпълнението на това. Но политиката тук бе далеч от видимата политика, тя бе невидима, непрозрачна и неразбираема, ала се усещаше всячески от всеки. „ Demos” и „ kratos” – власт от народа, на народа, за народа.... Властта се бе превърнала в тоталитаризъм за десетте общинари, за петдесетимата им близки и роднини и за двухилядното население на селото.

  Културата на обществото в което бяха въвлечени всички се крепеше на продължителното и последователно развитие на фактори, като: език – езика на кмета и никакъв друг; етика – етичност към него и всяко негово дело ( потребно или не на другите); право – правото на желанието и задължението, да не съществува различно мнение от мнението на кмета, а също и правото на сигналното съществувание, което обаче не се нравеше на мнозина. Обществото, в по голямата си част, което представляваха човеците от това село се отдаваше, бе желателно да се отдаде на Религията или окултното възвисяване и почест към всяко кметско дело, и приемането за истина на всяка негова дума. Важна част бе душата на жителите, а формите на духовния живот на които,се свеждаха до желанието и насърчаването към бездушие. Бездушните души бяха за предпочитане. Те не изпитваха болка, не съдеха и бяха желан модел за подражание към който той – великият, колосалният кмет настойчиво ги приканяше.

   Човекът се бе превърнал просто във вид, населяващ тия места – изправен вървеж, ръка - служеща за знак на подчинение и съгласие, увеличени размери на мозъка, развита реч и език – често неизползваеми, социални умения и култура – следващи модела на величествения, недостижимия, непробиваемия субект – кмета. Същият определяше знаковата комуникация измежду народа и я ограничаваше, та често я свеждаше до нивото на сигналната.

Великият философ М. Хайдегер, наредил да бъде изписано на вратата му следното: „Най – много от всичко пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота”. Тук, сега на овалната маса можеше да се изнесе помен, защото отдавна сърцата на присъстващите бяха погубени, победени от страхливостта на зайците, стъпкани от хищника, на когото служеха. И въпреки, че всеки от общинските съветници, бе решил да бъде такъв воден от ентусиазма и желанието за личностно доказване или принос към обществото си с действията си, скоро всеки от тях бе усетил бича на властта и раните от него, които пък лекуваха с пари. Принос имаха и то немалък, но той се ограничаваше в мащаба си , и се свеждаше до единствената цел и задача – да допринесат и съдействат или бездействат за всички разумни, или неразумни, за всички гибелни, пошли или отмъстителни решения на кмета. Това им съдействие сдобиваше функции на небивало до сега бездушие, което пък караше тях да усещат напрегнатите вибрации , които бошуваха неуморно в телата им.

 - Защо се съгласихме единодушно за продажбата на този парцел и то на такава цена? – попита един от тях. Този въпрос бе отправен от Недялко, висок младеж, който се издигна като останалите членове на общината, след като се бе харесал на кмета. Не питаше нищо, защото му стигаше позицията за която не бе си мечтал, а и сега се живееше много по сносно. Допреди време никой не му обръщаше внимание, но сега нещата се промениха. Този път той се осмели да зададе въпрос, защото от време насам осъзнаваше, че някак празноват е неговият пост – лице без функции, а и усещаше, че грешаха често с решенията си.

Девет чифта очи се вдигнаха с уплаха и изцъклено се втрещиха в него. Самото му осмеляване да попита бе грешка. Бледните им лица сдобиха още по – бял цвят и заприличаха на восъчни фигури. Отново настана тишина, след което изведнъж всички станаха, разшумолиха се, захвърчаха листа и писалки и заотбутваха столовете си настрана, докато не се разпиляха бързо, видели изхода на помещението. Всеки от тях напусна стаята стремглаво, сякаш гонен от дявола. Но не дяволът ги подгони, а онези, знаково ориентирани неврони,които отключваха мисловността, която пък водеше със себе си онази нежелана, скрита, но винаги съпътстваща ги съвест. Тя бошуваше като стихия нощем из къщите им, където те бродеха като призраци, прожектираше им сцени, на които бяха станали свидетели, хвърляше им истини, истините крещяха, блъскаха се в стените, кънтяха и всичко това се превръщаше във водовъртеж, от който нямаше спасение.

Кабинетът се изпразни. Срещу този кабинет се намираше друг, а в него зад голямо лъскаво, тежко бюро, на кожен стол седеше изпънат висок мъж с прошарени коси. В дясно на него, върху стената, стоеше закачено голямо огледало. Той обичаше да се наблюдава. Изглеждаше съвършен и достоен – ясно изразени скули, малки, тесни очи и високо чело. Сега отново се наблюдаваше и изпитваше доволство от привлекателния си вид. Той бе горд с високото си чело и леко посребрени коси, придаващи му мъдрост, ала всеки, бидейки в тясна връзка с него, би оборил постулата за високото чело. Интелигентността му се коренеше в умелото незачитане на никой и нищо, освен на своята личност и на монопола, който налагаше навсякъде, всячески – монопола на неговото „аз”. Хитър като лисица, пробивен като кърт, стръвен като вълк, безчувствен като скала и пресметлив – цялата си енергия и същност полагаше той за да бъде такъв, това бе неговата посока, натам сочеше неговият вътрешен компас.

 - „ Синьото ми отива” – мислеше той, докато се радваше на личността, гледаща го от огледалото, докато не се почука на вратата на кабинета му.

  • - Влез! – заповеднически изрева той, ядосан на чукащия, че прекъсна самовглъбението му.
  • - Господин Кмете, извинете.... – каза появилата се висока и стройна жена на вратата и раздвижи тънка снага, облечена във фина червена рокля, потропваща на високи лачени токчета. Тя се отправи към него като газела, докато не спря пред бюрото му, а сетне бързо рече:
  • - Какво става, резултати?! – попита въпросително мъжът.
  • - Получих обаждането, което очаквахме. Уволнени са! – рече равнодушно младата жена.
  • Сякаш балсам се разля по вените му. Отново се изпъна блажено на кожения стол, а очите му блеснаха победоносно. Бе спечелил, отново! Две седмици, две седмици анализиране, обаждания, натиск там където трябва и всичко бе спечелено. Всички трябваше да разберат, че той бе единствения им път. Отдавна бе отминало времето в което се чувстваше невзрачен и подтиснат или укоряван от учителите си заради слабата си памет. Сега всички те бяха под него като дребни мравки, които би могъл да смаже с лекота. Наказанието бе сладко, той усещаше вкуса му.
  • - „И тази групичка ще клекне” – мислеше си той и вече отброяваше дните, докато това се случи, а то щеше да се случи скоро, просто при всички бе така. Обектът на яростта му, естествено си имаше име, винаги различно и винаги с едно сходство – убийствено унищожение на достойнството и загубата на препитанието на всеки станал обект на прицел от негова страна. Сегашните му неудобства бяха не едно или две, те бяха четирима – Георги, Славей, Драган и Йоан. Четирима, които открито и упорито отказваха да признаят неговото съвършенство. Не му отдаваха нужното уважение, не показваха желание и почит към властта, към партията му, към него, защото той олицетворяваше всичко това, дори отказваха с високомерие предложенията му. Мислеха си, че щом са образовани ще могат да работят в неговия район без негово позволение и напътствия. Мислеха си, че щом са назначени от другиго са неподвластни нему.
  • - Отрязах им перките – говореше си сам и се усмихваше доволно. – Ще ми дойдат – продължаваше да си говори.

   Знаеше, че това ще се случи, бе го постигал десетки пъти до сега, когато се заемеше с някой от дръзващите да му се противопоставят, които носеха последствията си за това. Колко неблагодарници наказа досега, а гладът, той бе по – силен от всичко. Повечето от тях с присвити от безизходица опашки идваха при него и му засвидетелстваха вярност, след което ставаха негови марионетки. Останалите се бореха, докато накрая не напускаха селото. Но така бе най – добре, да се махат, те не му бяха нужни. Той бе овладял до съвършенство способите си за контрол над всичко – подтисничество, страх и отмъстителност, а след това сам доволно сочеше жертвите на гнева си пред останалите и тъй ги назидаваше. Властта бе сладка и желана, подобно на опиум, а парите, които бяха част от нея му носеха чувство за недостижимост и уникалност, те бяха желани, както глътка вода за жадния сред пустинята. Той ги искаше изцяло и ненаситно без мисъл дали прекомерно бързото им получаване няма да го задавят, тъй както би се задавил прежаднелия, усетил живителната вода и настървено запреглъщал.

   В малкото село бързо се разбра за четирите семейства, останали без препитание. Никой не посмя да издума, а напротив, всички се стремяха да бъдат по – угодни и по – верни. Те се съревноваваха. Съревноваваха се с честта и достойнството си и даваха път на безличието, но всъщност се култивираха към начина на живот, който им бе предоставен, защото нямаха избор. Страхът им се коренеше в природата им, по – лесно им бе да го изберат, отколкото да се борят срещу него. Тези които се бореха срещу страха, сиреч срещу кмета, оставяха празни къщи и търсеха препитание другаде.

  •  

 

Demos” и „ kratos” – власт от народа, на народа, за народа.... – би звучало абсурдно от устата на всеки един от тях, но за радост малцина съзнаваха смисъла на това понятие. Такива почти нямаше. Те бяха осавили пусти къщи и отправили взор далеч, далеч в неясното бъдеще.

Великият философ М. Хайдегер, наредил да бъде изписано на вратата му следното: „Най – много от всичко пазете сърцето си, защото в него са изворите на живота”.

© Ивелина Дамянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??