В този горещ летен ден Наталия и баща ù се разхождаха в морската градина. Свежият морски бриз галеше с нежността си лицата и косите им, а морето предизвикваше с потайността и неспокойствието си. То се радваше на любовта на хората, които пореха с телата си неговата мантия.
Наталия разказваше за себе си – младежките години, училището, за вниманието и помощта на вуйчо и леля ù в студентските години. Беше загадка за нея, защо никой не споменаваше за баща ù и брат ù. А темата за майка ù беше неприятна за Стефан. Тя усети това, но ù беше неудобно да пита баща си, понеже усети болката в сърцето му. Беше обзета не само от мисли по него, когото не беше виждала от много малка, но и от тайните, които ù предстояха. Въпреки всичко, загубата на майка ù остави завинаги болка в сърцето. Мина дълго време, докато преодолее този тежък момент, а и това, че не знаеше за баща си и нещата, свързани с него. Тя го попита за брат си, с когото раснаха като малки в порядъка на около три години. За него знаеше само от разкази на майка си.
Стефан отговори с болка, че не го е виждал дълго време и не знае нищо за него. Въздържа се да каже, че има двама братя близнаци и за проблемите им, не само между тях, но и спрямо него. Очите му се напълниха със сълзи.
- Татко, успокой се! – помоли тя и го хвана за ръката.
За него този момент беше най-прекрасният и да почувства дъщеря си, за да ù отдаде цялата си любов и нежност. Най-съкровеното му желание беше да компенсира загубените дни, месеци и години, за да даде всичко от себе си за любимата дъщеря.
- Момичето ми… обичам те! - Думите излизаха бавно и задавено. Като че устната кухина бе засъхнала. – Как съм… мечтал… за този момент – а гласът му трепереше от вълнение.
Прегърна дъщеря си, за да отдаде бащина топлина и нежност.
В гърлото му като че бе заседнала гореща буца, която хвърляше огън и обгаряше всяка частица от тялото му. Чувстваше, че в него се бе насъбрала енергия, готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко по пътя си. Гледаше я с любов и нежност, и галеше косите си.
Край тях прелетяха бели гълъби, които направиха своя пирует и кацнаха близо до тях, а слънцето сякаш бе усмихнато и изпращаше горещи целувки.
Гълъбите пристъпваха към тях. Наталия беше все още в прегръдките на баща си. Наблюдаваха прекрасните птици.
Тя протегна ръка към тях с шепа и единият гълъб кацна върху нея. Гледаха се в очите с доверие… Птицата поклати глава, вдигна се във въздуха, завъртя се в поредния пирует над главите им и продължи към хоризонта.
Двамата с  баща ù гледаха щастливи случилото се.
В далечината плаваха бавно няколко тъмни облака,  които напомняха,  че не съществуват само красотата и любовта. Небето потъмняваше, но слънцето не се отказа да напомня за себе си.
- Татко… бях попитала за брат си, как е той и къде е, как изглежда в настоящия момент.
Тези нейни думи се забиваха като нож в сърцето, а душата му сякаш бе обхваната от пареща болка. Прилоша му, облегна се на близката скамейка и седна, положил ръка на сърцето.

Следва продължение.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков