Залез...В небето се преливаха красиви гъсти облаци, обагрени от слънчеви лъчи. Небето сияеше от цветове. На една зелена обширна поляна, сякаш без край, цъфтяха най-различни цветя. Зададе се едно тичащо момиченце, беше на около 6 години. Радваше се на прекрасния залез, косите му се вееха и тичаше, сякаш летеше, сякаш нищо не го спираше...

  Когато вече започна да се стъмнява, родителите му го викнаха да се прибира. Но отговор нямаше. Те се притесниха и започнаха да го търсят. Силно уплашени, след половин час търсене, когато не намериха момиченцето, не можаха да заспят цяла вечер. На другата утрин започваха търсене.

  Какво бе станало с детето? То съвсем спокойно беше заспало на поляната, сред много глухарчета, едри и високи, ала доста далеч...чак до хоризонта...

  На сутринта, детето се събуди и се притесни, че е съвсем само. Зачуди се какво да прави. А родителите в същото време обикаляха навсякъде из поляната. Не след дълго се намериха. Момиченцето тичаше към тях, а те със сълзи на очи го прегърнаха и се изпълниха с радост и облекчение. 

  От днес нататък те не го оставяха само никъде. Детето порастваше, чувстваше, че сякаш вече няма тази свобода, понеже след онази случка, родителите му го държаха под постоянно наблюдение.

  Една лятна вечер, когато се свечери, небето вече беше придобило цвета на мастило, а звездите една по една започнаха да се появяват, момичето, вече станало на 15, реши да избяга от вкъщи, за да отиде на любимата си поляна. Искаше да се поразходи, да подиша малко чист въздух, да помисли какво ще прави оттук нататък, как да каже на родителите си, че иска повече свобода. Те категорично му бяха забранили да се връща на тази поляна, ала момичето не можеше да издържа. Няколко пъти вече беше ходило, без те да знаят. Ала тази вечер, след поредната им караница, реши да остане тук за по-дълго. Легна в тревата и се заслуша в песента на щурците. Написа и бележка, в случай, че някой я открие. 

  На следващата сутрин, родителите изпаднаха в такава паника, че момичето им е изчезнало, че веднага побягнаха към поляната. Намериха и бележката. На нея пишеше:

,,Съжалявам, мамо и татко, но аз имам нужда от свобода, от това да чувствам как летя, когато стъпвам сред цветята, да усещам как въздухът ме изпълва с енергия, да се наслаждавам на залезите, да гледам звездите, да слушам песента на щурците, да се чувствам като онова шестгодишно момиче, преди вие да му забраните дори да се усмихва на слънчевите лъчи. Съжалявам много. Когато се почувствате готови да ми дадете точно тази свобода, ще се върна..."

  Родителите били поразени. Със сълзи в очите и болка в сърцата, осъзнали какво са причинили на детето си, заради страха им да не пострада, да не го загубят. Сега проумели, че грешката им е била другаде...Чудели се как ще оправят това, кога детето им ще се върне. Те били готови на всичко, за да бъдат както преди. А сега дори нямали на представа къде е дъщеря им.

  Всъщност, тя била близо. Била в нейното скривалище, до една рекичка. Там всеки ден пишела в своя дневник, когато се чувствала самотна, неразбрана, когато родителите ѝ отново и казвали колко опасности има. Те знаели за тази рекичка, но никога не ходили там, понеже се носели слухове, че има някаква тайна невидима сила, която малко хора усещали. Страхували се тя да не представлява опасност за детето им. Но момичето там се чувствало най-добре, най-свободно.

  Майката и бащата започнали да мислят къде може да е тя.

-Ами ако...

-Какво?

-Ами ако тя е до онази река?

-Не, скъпа, няма как. Тя знае, че там е опасно, не би отишла.

-Дали? Това е най-подходящото място за нея.

-Значи мислиш, че трябва да отидем?

-Разбира се.

  Те не губили повече време, а тръгнали. Отнело им известно време, но най-после стигнали. За съжаление, там не открили дъщеря си, намерили дневника ѝ. Знаели, че не бива да го четат, ала не издържали и започнали лист по лист. Момичето всъщност било зад едно дърво и ги наблюдавало тайно. След като прочели всичко, родителите още по-силно се натъжили и се замислили над целия им живот. Чудели се какво да правят, били в пълно отчаяние. Когато детето не можело да гледа как повече страдат, се показало. Те засияли от щастие, прегърнали го и му казали всичко, което искат, което им тежало отвътре. Момичето също им се извинило и ги прегърнало.

  Оттук нататък вече то имало точно тази свобода, за която е мечтало цял живот. Всеки ден ходело на тази поляна, а родителите му имали доверие, че ще се върне.

  Един ден обаче, се случило нещо неочаквано, нещо, което поразило момичето напълно. Родителите му се разболели от някаква ужасна болест, с незнаен произход. То не знаело как да постъпи, но се досетило какво може да помогне. Завело ги до рекичката и им дало да пият от водата, така всеки ден. След дни, седмици, те започнали да се подобряват. 

А защо ли? Момичето знаело, че всъщност на това място, отвъд този хоризонт, онази сила, за която се носели слухове, била Божията сила. Всъщност, навсякъде я имало. То имало вярата, затова и родителите му скоро се оправили.

  Веднъж решило да прекара целия ден и цялата вечер на поляната. Изкарало си прекрасно, ала когато се прибрало, не можело да повярва на очите си. Майка му и баща му били изчезнали. То тръгнало да ги търси, но безуспешно. Издирвало ги всеки ден и всеки ден плакало над дневника си, молейки се да ги открие. 

  Една надвечер, когато слънцето почти се скрило, момичето отново било на поляната. Стояло там, мислело и гледало с надежда към хоризонта. Силно вярвало, че някой ден те ще се върнат...

  Когато се стъмнило, погледнало нагоре, към небето...Само две звезди блещукали на небосвода. Детето пуснало две тежки сълзи, които проникнали в земята...И с лека усмивка, носеща толкова болка, погледнало надалеч, докъдето погледа му стигало. И успяло да види отвъд хоризонта...

  По изгрев слънце на мястото на двете сълзи, поникнали две цветенца...

  А момичето ли...? То се върнало на тази поляна, а когато помирисало аромата на двете красиви цветя, душата му се изпълнила със същата тази свобода, когато имаше залез, когато беше на 6...