Сребристият джип БМВ спря пред олющената сграда на кметството. „Сграда" беше силно казано. Просто една сглобяема талашитена барака с националния трибагреник и табела, на която пишеше „Кметски наместник" и приемните му часове. Шофьорът на джипа изскочи пъргаво, без да гаси двигателя и се втурна да отвори задната врата на колата. Пътникът - едър костюмиран мъж малко над петдесетте, пусна крак към напечения от слънцето прахоляк, за миг спря, като че ли размисли, и се обърна към шофьора си:

   - Иване, я го извикай оня! Мухлясалата му канцелария ми действа на нервите. Ще говорим в колата. Ти изпуши някоя цигара!

   Шофьорът пъргаво влезе в канцеларията на наместника и след малко се върна с невзрачен мъж на средна възраст, който застана в стойка „мирно"  до джипа.

   - Качвай се, Драганов, качвай се! Тук поне работи климатикът. Затвори вратата, да не влиза жегата! - Едрият мъж изчака гостенина си да се настани на ръба на седалката и продължи - Казвай сега, какво става с нашата работа? Ще я бъде ли, или не? Ще ставаме ли комшии, или ще си остане това вашето селце забравено от Бога място?

   - Казах Ви, господин депутат, нямаме общински места в близост до регулация. Всичко е частно - реституирано и върнато на собствениците. Имаме едни общински ливади, но са нагоре към планината...

   - Частни казваш? - депутатът го прекъсна рязко - Ти, Драганов, да не си мислиш, че като съм в Парламента, съм милионер, та да плащам по трийсет евро на квадрат?!... И не ме наричай „господин депутат"! Не искам да се разчува какъв съм, не и преди да съм се сдобил с имот. Че оная пасмина - журналистите само това чакат! Наричай ме просто „господин Василев"! Това е бащиното ми име и никой няма да го  свърже с фамилията ми... Трябва да измислиш нещо, Драганов! Гледам те, вече си на възраст. Това ли е мечтата на живота ти - да си останеш кметски наместник в това загубено село? Я, къде е София - има-няма десетина километра. Едно място на експерт в някоя от комисиите ни няма да ти дойде зле! Нали за това сме от една партия - да си помагаме! Я кажи, какво става с онова старото циганско гробище?

   - То не е циганско, господин де... господин Василев! В нашето село никога не е имало цигани.

   - А бе, кой те пита имало ли е, нямало ли е! - депутатът не криеше досадата си - Като се пусне приказка, че е циганско, по-лесно ще му се смени предназначението. От кога каза, че не са погребвали хора в него?

   - От седемдесет и кусур години. Нашето село е малко, но старо. От векове е това гробище. Но някъде към края на двайсетте години гробището  стигнало до скала и станало трудно да се копае. Тогава направили новото гробище на отсрещната страна на реката - на другия баир, пак на високото...

   - Че и аз за това си го харесах. Нависоко е, гледката е чудесна, София се вижда като на длан. На улица е, до вода и ток. Давай да му сменяме предназначението, да го правим ливада пета категория и да го купувам. Хем някой лев ще влезе в общината. Е, няма да е кой знае колко, но знаеш, обещал съм, купя ли го, ще вдигнем бюджетните пари на общината и тая канализация, за която си мечтаете, ще стане реалност. Тогава и цената на имотите ще се вдигне и всички ще са доволни. Мисли мащабно, Драганов! Мащабно!

   - Не става, господин Василев. Какво ще кажат хората? Все още има живи старци, които са погребвали свои близки там. По Задушница има няколко гроба, на които светят кандилата...

   - Кандилата! - сега вече депутатът истински се ядоса - А бе ти за няколко изкуфели бабички ли си се загрижил или за селото!? Слушай, Драганов, ти вместо ръка да ми целуваш, че съм ти дошъл на крака да ти облагородявам загубеното село, на чувства и на морал ще го избиваш! Давам ти срок до другия понеделник. И не си мисли, че вашето село е единственото в полите на Стара планина, което съм си харесал! И че ти си единствената подходяща кандидатура за следващите общински избори! Имаш ми телефона!... Иване! - едрият мъж махна ядосано на шофьора си да влиза в колата и с това даде да се разбере, че разговорът е приключил.

   Кметският наместник слезе, застана отново в стойка „мирно" и съпроводи с поглед отдалечаващия се в прахоляка луксозен автомобил. Въздъхна тежко и се прибра в канцеларията си.

* * *

   Месец по-късно една много възрастна жена беше приседнала на един от гробовете и скубеше обраслата трева и бурени. Беше на такава преклонна възраст, на която разлика от десетина години не си личеше, така че можеше да е на осемдесет, на деветдесет, че и на сто години... Скубеше и тихо шептеше. Говореше си с мъртвите, отдавна погребани тук. Те бяха нейните дядо и баба, които я бяха отгледали след като двегодишна остана сираче. Баща й беше оставил костите си някъде при Чаталджа, а майка й беше починала малко по-късно при раждането на братчето й. То, милото, си отиде една неделя след майка си... Говореше най-вече с баба си Мария, на която бе кръстена. Имаха си приказката още докато беше жива. Дядо й, суров мъж, приказваше малко, а след смъртта на сина си, съвсем спря... Баба й я научи на всичко в тоя живот, като се почне от домакинската работа, та се стигне до онова несметно богатство - приказките и песните, които тя по-късно предаде на своите деца и внуци. И ето сега за кой ли път баба Мария седеше до своите близки и разказваше на баба си за грижите на децата и внуците й в София, за новините от селото, за времето, за добитъка и за още един куп дребни неща, които си споделяха преживе. Разказваше, а думите й приличаха на песен, сякаш тихичко пееше... Околните гробове бяха обрасли, с килнати на една страна каменни кръстове. Личеше си, че човешки крак от години не беше стъпвал тук, да донесе я купичка жито за Задушница, я червено яйце на Томина неделя или просто да запали свещица за мъртвите...

   Когато гробът беше изчистен, а сърцето й бе олекнало от споделените грижи, старицата сложи малкото букетче с чимшир и цветя във буркана с дъждовна вода, запали кандилото, прекръсти се и подпирайки се с бастуна, тръгна да си ходи. На изхода на гробището се поспря, прекръсти се отново и тъкмо беше хванала улицата към долната махала, видя приближаващите се огромни машини. С глухо бучене стръмнината изкачваха фадрома и багер. Баба Мария се спря и се загледа с любопитство. Накъде ли се бяха запътили? Улицата свършваше до гробището, на отсрещната страна имаше няколко стари къщи, но не бяха чак толкова стари, че да са за бутане. А и хората си живееха в тях. Тежките машини изкачиха баира и спряха до входа на гробището. Без да гасят двигателите от тях скочиха две млади момчета в работни гащеризони. Огледаха се наоколо и като не видяха друга жива душа, се приближиха до баба Мария.

   - Добър ден, бабо! - поздравиха те - Това ли е старото гробище? Да не стане някоя грешка!

   - Това е, това е. А вие по каква работа тука?

   - Ще го разчистваме. Вече не е гробище, а частен имот. Тия каменни кръстове, плочи, храсталаци, всичко това трябва да изчезне. Няколко къщи ще се строят тука!

   - Как така... не е гробище?! - баба Мария не вярваше на ушите си - Ами мъртвите? Те са тук от векове. Душите им идват тук на Задушница... Немой така, сине! Грехота е да се говори така! Това, дето го казвате, не е добро! Нито за мъртвите, нито за живите!...

   - Добро, не добро, това е положението! Наредили са ни и ние само изпълняваме заповеди! - на мъжете не им се спореше със старицата. Метнаха се по машините и дадоха газ право към полегналата телена ограда на гробището.

   Баба Мария видя, че не се шегуват. Нямаше много време да му мисли. Затича се с всичките си старчески сили и пресече пътя на машините. Застана пред тях и легна на пътя им, като почна да извива и да нарежда като на умряло. Машинистите се стъписаха от неочакваната реакция и спряха до нея. В това време жени от съседните къщи, дочули, че нещо става, наизлязоха да видят какво има и като разбраха, една от тях хукна да вика кмета и полицията. Мълвата, че бутат старото гробище, бързо се разнесе из селото и скоро се събра голяма тълпа. Повечето хора бяха възрастни, че беше делничен ден и по-младите бяха на работа. Баба Мария лежеше до оградата и продължаваше да нарежда:

   - ... Защо така ни наказваш, Божке-е-е?!... Защо ни отнемаш мъртвите?... Че нали досега те са ни гледали от двата баира и са ни пазели селото-о-о... Гробището е нашата памет... Какво е село без паме-е-ет?!... Какво е народ без паме-е-ет! Божке-е-е...

   Скоро пристигна и кметския наместник. Опита се да успокои развълнуваната тълпа, но хората бяха настръхнали. Никой не ги беше предупредил за унищожаването на старото гробище. Вече се носеха слухове кои може да са новите собственици на имота и за евентуалната далавера на кмета. Чуваха се закани, размахваха се юмруци. Положението явно излизаше от контрол.  Наместникът нареди машините да напуснат района, за да се успокоят съселяните му. После щеше да му мисли как да се оправдава пред Василев. Отиде при баба Мария и се опита да я вдигне. Тя го изгледа с отдавна изплаканите си очи и прошепна:

   - Какво направи, сине? Къде пращаш костите на дедите си? Защо продаде  паметта ни?

   Той гузно замълча...

* * *

   Няколко дни по-късно баба Мария стоеше на новото гробище и гледаше мълчаливо как двамата гробари работеха. Копаеха на мястото, което още преди години тя бе запазила за себе си, до съпруга й, който бе починал преди много години. В скута си стискаше неголям вързоп с костите на баба си и дядо си. Беше ги измила с вино и завила в савана, който от години лежеше на дъното на сандъка й, и който беше приготвила за себе си. Поп в селото от години нямаше. Църквата пустееше. Нямаше кой да ги опее. Сама щеше да ги погребе, сама щеше да ги опее. Не беше казала нито на дъщерите си, нито на внуците. Това беше нейно задължение и не искаше да безпокои децата. Беше заделила някой лев за черни дни, а по-черни от последните дни, тя не си спомняше. С тия пари  щеше да плати на копачите. Беше им поръчала да изкопаят нормален гроб с истински размери, нищо че за малкия вързоп стигаше и малка дупка. Искаше всичко да е както трябва...

   Когато гробарите свършиха с копаенето, баба Мария им подаде няколко банкноти и ги изпрати да си ходят. Каза им, че иска да остане самичка и че сама ще зарие гроба. Мъжете се почесаха озадачено, но й оставиха една лопата и си тръгнаха.

   Баба Мария приседна на купчината пръст и без да изпуска от скута си белия вързоп тихичко започна да говори на близките си. Наричаше ги „майчице" и „тате", те я бяха отгледали и тя ги чувстваше такива. Неусетно се пренесе години назад. И пак беше онова малко босоного момиченце, което стоеше на прага на старата кирпичена къща и се взираше към прашната улица, дали се връщат от полето нейните майчица и тате. И ето каруцата се задаваше от завоя и малката Мария тичаше да ги посрещне. Хвърляше се в обятията им и крещеше от радост. После припряно им разказваше какво е правила, как е попремела малката къщурка, нахранила е кокошките и прасето, как е сложила гърне с боб в огнището... Спомни си първите обувки, първата читанка за училище, за гордостта, че вече е пораснала. Спомни си и това, как един ден дядо й впрегна воловете в каруцата и я заведе на пазар в София. Там за пръв път видя толкова много непознати и чудни неща - трамваи, автомобили, градски госпожи с чадъри и шапки... Цялото детство на Мария минаваше като цветен сън край нея. И неизменно до нея стояха и се усмихваха нейните майчица и тате. И тримата бяха толкова щастливи! Както преди много, много години...

* * *

   Намериха баба Мария на другата сутрин. Лежеше на купчината пръст до прясно изкопания гроб. Беше като заспала и сякаш се усмихваше в съня си. В ръцете си стискаше белия вързоп с костите на баба си и дядо си. Погребаха ги заедно. В гроба, който тя беше приготвила за себе си. На погребението се събра цялото село. Погребваха жената, която единствена пренесе паметта на близките си в новото гробище. Погребваха паметта на селото...

   На отсрещния баир две полицейски коли със софийски номера охраняваха фадромата и багера, които яростно разриваха старото гробище...

20.05.2007