Паноптикум в калейдоскопа

Обяснение

Този ромн не е започнат, няма и да е завършен. Десетте глави са част от него - без експозиция, без развръзка, за завръзка и кулминация изобщо не може да говорим.

Причината е в светогледа ми. Тоест в липсата му. На практика - обяснението на доктори, че от зрението останало нещичко, ама се топи като айсберг пролетес.

Такава е съдбата на исторически роман от времето на Иван Александър, такава е на приключенска повест за търсене на пирамида, такава е на роман за малък град през последните 30 години...

Ами, както казва месарят Кюлц от "Изчезналата миниатюра" - всяко нещо има край, само колбасът два край. И, бих добавил аз - работата край няма.

Ама има... Ето го, смътно и разплуто се очертава...

Пролог

Разказ за хора – ученици, учители, родители.

Не търсих сюжет, не търсете и вие. Просто се опитах да покажа изкуствен сбор от различни личности. Изкуствен, защото никой не е избирал ни училището, нито класа, нито съучениците, камо ли класните и преподавателите.

Е, има някаква нишка – но тя е само по тая линия: коридори и класни стаи. Пъзел. От герои и проблеми.

Останалите въжета, свързващи ги, са невидимите – приятелство, любов, омраза, завист, познанство. И служебните окови на професията, задълженията, изискванията на държавата и обществото, на родителите и близките.

Измислени ситуации няма! Всичко е видяно, преживяно, чуто и обсъждано, реално в една наша действителност.

1. Игри

Светла се самодефлорира в осми клас. Просто й писна разни скубли, дето две и две не знаят колко е, да се фукат кого придушили, кого прекарали, как беснели с еди-кой си...

А пък обсъжданията им... Направо се сгърчваше, когато ги слушаше. Тоя бил вързан в ръцете, ама иначе ... А оня имал... хи-хи-хи... Пък другият бил като кобра с езика, та компенсирал останалите неща...

И се хилят доволни, патките му с патки, и я гледат отвисоко, че и от време на време я вземат за мезе: „Мамина щерка”, „Ей, ама на теб май ти се иска, пък не ти стиска, а и мама не дава”, „Ти, Светке, си гледай порното и не намесвай теорията в практиката”...

Вярно, имаше куп кандидати за неприятната процедура. Маса народ с гащи се облизваше и си представяше как ще награби това свежо подхвъркаче, как ще завърти на грил прясното пиленце, как ще разказва небрежно-гордо пред компанията, че е отворил корицата и прочел първите редове от голямата книга на живота на мацето...

Ама Светла не искаше никой от тия простаци да участва в паметния - поне както тя си го представяше - момент! Ега ти идиотите! Кого да допусне до свещенодействието, а?

Оня ли, дето навлякъл дънки с провиснало дъно - като че седмица не е сменял памперса, пък само едно си знае и бае: за великия мастилен рапър и гениалните му псувни?

Или вечно полудрогирания цял кретен, дето се опитва да пуска ръка по клина й?

Или месестата маса, дето се хвали, че мисли и в същото време чака мозъкът му да се развие във фитнеса?

Или...

Абе, няма хора в тая скапана компания и туй то!

Ама с кого човек да излезе вечер за едно малко, че и кой ще почерпи в тая парична суша? Отгоре на всичко майка й я пускаше само с комшийското недоносче, защото единствено на Вярка имаше нещо като доверие. С леля Миче, Вяркината матрона, бяха приятелки от влизането в блока, та от там и псалмопеенията за Вяркините дарби, за ума й, за скромното поведение, за културата й „в обществото” - както обичаше да казва майчугерата.

Боже, отде да знае задръстената еснафка, че Вярка още в шести клас - таман като напъпи, го беше ударила на живот. Цялото училище говореше как в седми клас уж ходила на море с приятелки, пък станала атракцията на едно заведение. Отишла, дето се вика, с едни бикини в чантичката, пък се върнала хем без да ги е обула, хем с куп зелени банкноти. И после се завъртя като бясна катеричка в лъв-стори колелото на града.

Посветените я гледаха с уважение и учудване - това девойче, едва на шестнадесет, че и наглед неособено надарено, такива салтоморталета въртеше, такива фигури изпълняваше, такива фантазии развихряше...

Абе, ония от Камасутрата можеха частни уроци да взимат от нея! И да плащат яко - както правеше всеки, пожелал да се убеди в градската легенда.

А иначе Вярка беше примерна ученичка, даже получаваше стипендия за отличен успех. Кога спеше - никой не знаеше, но успяваше хем в два-три часа след полунощ да се прибере у дома, хем да е навреме за първия час в училище, хем от там директно паркираше в „Лимона”, хем все имаше домашни и знаеше уроците. Канеше се да следва бизнес нещо си, бизнес-дама да става, пък да разкаже играта на мъжката половина.

- Ти, Светле, на мъже не вярвай - говореше й тя, обикновенно към полунощ, преди да се заеме с професионалните задължения. Точно тогава беше наквасена, сълзлива, розово-романтично настроена. И адски назъбена - Това нещо, мъжът, Господ го създал само за играчка. Е,   едно парченце от него го бива, и то - не винаги! Ама е голяма гадина, ще знаеш! Да не мислиш, че тия педали ме таковат, а? Аз ги чукам, аз! И ги правя на маймуни, каквито са си. Обаче, си трая. Да плащат като мислят с оная глава! И хич, ама хич не ми пука! Курва, а? Чакай, още малко... Още малко, още няколко години, пък ще им кажа аз кой е курва!

А сетне отиваше на пилона и като че изтрезняваше. После изчезваше с някой щедър клиент - но само с един на вечер, Вярка си имаше принципи - и към два часа беше в къщи.  Тиха, скромна, прибираща се от дискотека. Леля Миче хем вярваше на щерка си, хем се беше отказала да я спира. Да ходи, където ще! След няколко скандала, които разлюляха блока, горката жена предпочиташе спокойствието. Седи си сега в къщи, цяла вечер зяпа я сериали, я някой сълзотворен филм и чака. А, като чуе отварянето на външната врата, въздъхне и си легне удовлетворена. Все пак се прибра това дете, няма да я изостави и тя. Както направи навремето баща й, онзи мискинин  коцкарят...

Светла ги знаеше тия неща, защото обичаше да подслушва по вратите. Още в детската градина й хареса тая работа. Тогава видя страховито интересни неща, които чак сега разбираше. Не й се спеше веднъж, измънка на лелката, че иска „пиш” и тръгна по коридора. Сама, в тихото време, зяпаше насам-натам и познатите й неща изглеждаха някак си други. От стаята на госпожа директорката се чуха някакви звуци. Светла опря ухо на вратата, пък тя не беше затворена и леко се поддаде под натиска й. А там... строгата госпожа  директорка, дето плашеше с гримаси само и деца, и персонал, че и родители, заметнала лятна рокля на врата, пъшкаше и охкаше в ръцете на чичо Делчо огняра.

Светла не видя точно какво правеха, но имаше усещането, че два огромни звяра се блъскат ритмично с космати зурли. После чичо Делчо се дръпна, а отпреде му се провеси едно червено нещо. Като пишлетата на момченцата, ама бая по-голямо, рошаво и червено. Направо алено. Без да разбира защо чичото е трябвало да боде с тая инжекция госпожата, Светла побягна към спалнята. Терличките й тихо тупаха, та никой не я чу, пък и лелката вече беше разстлала огромното си туловище върху дивана и всичко остана скрито-покрито.

От този миг за Светла светът стана друг. Още повече, когато една вечер чу подобни пъшкания откъм спалнята на родителите си и, вече очакваща картинката, опря ухо на вратата. А сетне дойдоха игрите с момчетата, „докторските прегледи”, постоянните опипвания, разглеждания, обсъждания...

Тя не можеше да си представи как някой си - ама бил той и русият принц от приказките - ще напъха онова, дето пикае, нейде из нея. Я, по-добре да стане монахиня, отколкото да прави такива неща! Няколко пъти едва се сдържа да не кресне на майка си, че знае какви срамотни работи правят с тати в тъмното...

А в първи клас вече гледаха порнофилми -  тайно,  лошокачествени, елементарни. Даже непреведени, та цялата тайфа псуваше, докато ония на екрана водеха някакви безсмислени разговори и не пристъпваха към работата по същество. Е, зяпаха и списания, но от тяхната студена гланцовост лъхаше на скука, нямаше акробатични изпълнения, нямаше интересни сцени, нямаше атракция.

Отначало компанията се състоеше от момчета и момичета от класа, сетне взеха да идват по-големи батковци, а момчетата си направиха свои групички. Увлякоха се по футбол, по електронни игри, по разни момчешки щуротии, че взеха да побийват момичетата, да доказват мъжката сила върху ребрата и косите им.

Нейде в пети клас започнаха да се делят и момичета. Едни се озубриха, други се размомяха. Първите ядяха бой от момчетата, и от вторите, но учеха упорито, устремиха се към разни привилегировани училища, даже знаеха какво и в коя страна ще учат.

Другите момичета се фръцкаха по улиците и коридори, смятаха, че всички се заглеждат по ръбестите им коленца и ъглести фигурки, уреждаха си срещи с момчета от горните класове. И не ходеха на тях, за да демострират презрението си към „лапетата”.

Нейде тогава Светла реши да се раздели с ограничаващата я девственост, пък каквото ще да става. Нито съм първа,   мислеше си тя, нито ще съм последна. Та един ден напълни ваната с гореща вода, взе едно нещо, дето купи с много срам от малко магазинче и... готово. То не било страшно!

Почувства известно облекчение дори от мисълта, че няма да се плаши - ще забременее ли или ще се размине. Защото това беше големият й страх.

Я кака Димитрина от долния етаж - излъга я един нехранимайко, дето уж я беше взел на работа във фирмата си, та сега горката гледа Миленчо и се чуди как да обясни на родителите си, че времената вече са други.

А на следващия ден реши да дебютира и в чужди обятия. Отдавна се чудеше кой ли би могъл да е този, който ще има честта да я притежава... почти пръв, де. Ех, да беше математикът! Но той си имаше жена, а оная скубла наистина си е хубава. А и честно казано, добра жена беше. Като му ходиха неканени на именния ден, ги посрещна с усмивка, почерпи, оригинална кола и тортички поднесе, че и за училищните работи заразпитва. Малко скучно стана, когато започна да им разказва как те навремето са учили, но такива са възрастните - трябва да им се изтърпяват щуротиите. Те как търпят ученическите!

А математикът е пич и половина! Говори с тях като големи,   но и изисква като от големи. Много неща ги научи. Оказа се, че тия числа и цифри не били толкова страшни, а по-скоро загадъчни, водещи към различни мисли и идеи. Е, да, но   трудно влизаха в главите на учениците. Та цели три години ги беше мъчила Мадам, както викаха на госпожа Петрова.

Не, че нещо зависеше от възрастта - поне петима от преподавателите им бяха близо до петдесетте, от едната или другата страна - от характера й идеха всички конфликти с учениците. За Петрова две и две винаги беше четири, независимо от обстоятелствата. Излизаше пред черната дъска, заговорваше, почваше да пише, тебеширът едва ли не въртеше пируети из пръстите й, обаче никой нищо не разбираше. И така намразиха тая пуста математика...

А сетне дойде едно младо момче, както му викаше историкът, гоподин Данчев. Този  Данчев беше посрещнат малко нещо на нож, правиха му разни простотии, но скоро се убедиха, че хем познава с един поглед кой е виновникът, хем умееше така да го нареже на филийки с лафове, че нямаше нужда от разкарване до директора или учителския съвет.

Да, математикът само в мечтите можеше да бъде неин. И Том Ханкс също. Много далеч беше, иначе Светла щеше да му покаже къде зимуват раците. А за Брус Уилис да не говорим. Точно такъв й трябваше - малко по-зрял, опитен, напорист, с чувство за хумор.

Е, как да се живее нормално при тоя недостиг на истински мъже? Затова Светла мисли, мисли пък вечерта седна до Гочето. Той беше май най-свестен в компанията. Тренираше нещо хандбал, даже и мачове имаше в градския отбор. Не може да се каже, че беше умен, но и глупав не беше. Все пак, четеше не само табелите по улиците и менютата по кафенетата. Даже малко нещо срамежливичък й се струваше.

Обаче, тая вечер - дали от изпитите три малки водки, дали от палещата топлина на коляното й, Гочето беше много открехнат. Изстреля куп вицове, пусна няколко шикарни лафа, даже в един момент, когато диджеят случайно завъртя нещо по-бавно, за душата, я взе в обятията си. И, когато тя склони глава на рамото му, взе, че й прошепна:

- Искаш ли да се разходим?

Абе, знаеше си тя, че тая разходка е само до наетата от Вярка стая в хотела горе, ама...

Все пак, минаха през голямата тераса, дето група насвяткани азиатци кротко зяпаха луната, сетне дори на покрива се изкачиха и пиха по едно кафе там. А после Гочето я въведе в стаята и взе да я разопакова. Не, че имаше някакви сложности. Задръстен, задръстен, но и той беше се отракал в компанията, пък и Светла ловко извиваше раменца и бедра, та бързо смъкна оскъдния тоалет. Нататък си беше по реда на нещата - отъркаляха се в  голямото, видяло и по- щастливи мигове легло, Гочето малко нещо се поучуди на лекотата, с която на уж непревземаемата крепост му отвори порти, но работата не беше до мислене, така че се остави на първичния нагон.

Поизмити, поосвежени след случката, те слязоха отново в дискотеката. Тайфата вече беше отишла в бара, та имаха време за малко разгрявка на дансинга. Долу ги посрещнаха с ръкопляскания, които затихнаха, след като Гочето пошепна нещо на Мишо. Както си му е редът, за минути новината обиколи групичката. Вярка дръпна главата на Светла и зашепна малко нещо обидено:

- Кога, ма, кога го направи? Що не питаш? Уж си приятелка!

А Светла загадъчно й намигна. И сетне не отвори дума кога, с кого, как. Колкото и да я разпитваха.

Та от тази вечер вече стана равноправен член на компанията. Избра си Гочето за гадже. Едно, че не й се искаше да я лигавят разни простаци, друго, че все пак беше симпатичен.