Не харесваше моловете. Не обичаше и гробищата. Сред високите кристални светлини, многоцветни лъскави реклами, тичащи деца, бутащи се мъже и жени и ставаше тъжно и задушно. А гробища не обичаше, просто, защото преминавайки покрай редиците с паметни плочи в ума и летяха картини от неизживени мечти, щастие, тъга, измами, лъжи, неприключени сметки - тишина. Тишината на съвестта. В тези редици, на места, самотно личаха слабите очертания на незнайните гробове. „Никой и самота” се римуваха в нейната душа и тогава я свиваше сърцето. Щипеше и нещо отвътре,като киселини в душата, ала го преглъщаше, сякаш е изпила поредната лъжица гаден сироп за кашлица. Моловете бяха като огледален горен свят на гробищата. Изпълнени с глъчка, с пъстър живот, с лудостта на въртележката от човешки потоци – едни нагоре, други надолу, трети навън или навътре. Сама усещаше, че влизайки в един такъв голям магазин, стъпваше по същия безшумен начин, както, когато прекрачваше отворените черни врати на гробището. Скръбна ...