9 min reading
Не харесваше моловете. Не обичаше и гробищата. Сред високите кристални светлини, многоцветни лъскави реклами, тичащи деца, бутащи се мъже и жени и ставаше тъжно и задушно. А гробища не обичаше, просто, защото преминавайки покрай редиците с паметни плочи в ума и летяха картини от неизживени мечти, щастие, тъга, измами, лъжи, неприключени сметки - тишина. Тишината на съвестта. В тези редици, на места, самотно личаха слабите очертания на незнайните гробове. „Никой и самота” се римуваха в нейната душа и тогава я свиваше сърцето. Щипеше и нещо отвътре,като киселини в душата, ала го преглъщаше, сякаш е изпила поредната лъжица гаден сироп за кашлица. Моловете бяха като огледален горен свят на гробищата. Изпълнени с глъчка, с пъстър живот, с лудостта на въртележката от човешки потоци – едни нагоре, други надолу, трети навън или навътре. Сама усещаше, че влизайки в един такъв голям магазин, стъпваше по същия безшумен начин, както, когато прекрачваше отворените черни врати на гробището. Скръбна ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up