Папагалът емигрант

         В блока ни се случи голямо нещастие. Иванови си взеха папагал. И то не какъв да е, а говорещ.  Сам по себе си този факт не е повод за трагедии. Имаше обаче една малка подробност. Речникът на папагала обхващаше всички известни псувни  по българските земи. В тази област бе богат и задълбочен като тълковен речник.

         Първа си изпати баба Софка от петия етаж. Докато с бавна крачка, натежала от годините, се тътрила към входа, папагалът Коки, който кротко си стоял в клетката на терасата, започнал да бълва псувни срещу нея, коя от коя по-грозни. Най-безобидната била, че я нарекъл „мръсна долна курва”. Точно тя обаче потресла най-много баба Софка и едва не ù докарала инфаркт, за да не падне в несвяст от тази смъртна и незаслужена обида, приседнала на пейката ни жива, ни умряла. Дишала тежко и на пресекулки. Наложило се жените от блока да я напръскат с вода, за да се освести. Когато дар словото ù се завърнало, успяла само да промълви:

- Да ме нарича той мен курва? Аз, дето съм отгледала две деца ей с тия ръце, без никой да ми помага, и пет внука. И да доживея на стари години такава обида. Не го е срам.

- Кой бе, бабо Софке? – запитали жените.

- Как кой? – учудила се тя – Ей онзи проклетник на първия етаж.

Жените погледнали натам, но не видели никой, освен папагала, който кротко си стоял в клетката.   

- Иванов ли? – поинтересували се – Какъв мръсник? А изглежда културен мъж. И винаги поздравява.

- Ей, на никой вяра да нямаш. – обобщила баба Сийка от втория етаж.

- Не бе! – отсякла баба Софка – Папагалът, той ме обиди. 

Жените замълчали стъписано, мислейки, че баба Софка не е с ума си, поради преживяния стрес, но скоро тази тяхна заблуда била разсеяна от безцеремонния папагал, който ги подбрал с добре издържан каруцарски език, наричайки ги шунди, курви, безмозъчни патки и с други такива епитети.  Те известно време стояли застинали като паметник на незнайния войн. Първа се окопитила баба Сийка, която хукнала към входа с бързината на млада булка пред погледа на свекърва. Другите я последвали като немирна тълпа своя водач. Само баба Софка останала на пейката пред блока, все още объркана от преживения шок и изоставена като ранен войник на бойното поле.

         Една жена, щом научи някоя новина, бъдете сигурни, че скоро ще я знае и целият квартал, та и в нашия със светкавично темпо се разнесе новината за  папагала на Иванови, а съвсем скоро като сводки от фронта се разпространяваха от врата на врата сведения за следващите жертви на жестокото пернато.

         Втората жертва в борбата бил дядо Данчо. Стар воин и ветеран от Отечествената война, който гонил германците чак до Унгария. Макар и доста напред с годините, той все още ходеше изправен като телеграфен стълб, а фигурата му бе масивна и здрава като Парламента, но и този корав мъж, баща на двама сина и дядо на петима внука, едвам не се строполил на тротоара, когато злобното пернато, щом го видяло да се задава, не го нарекло с подигравателен глас „долен ляв педал”. Дядо Данчо се олюлял като ударена от земетресение сграда. Изпуснал чантата с провизиите и само близкото дърво, на което се подпрял, спомогнало и той да не се запознае с тротоара отблизо. Все пак след краткото стъписване, старият воин в него се събудил и той ревнал с цяло гърло:

- Ако ми беше пушкалото тук, щеше да ти покажа аз кой е педал, опортюнист с опортюнист такъв. Такива като теб едно време в лагери ги вкарвахме, та да им дойде акълът в главата. Разпищолихте се вие в тази пуста демокрация. На свободия го избихте, ама ще заиграе калъчката някой ден пак.

         Щял сигурно дълго да продължи с речта си, ако отнякъде не се появила жена му – баба Стояна, и не го прибрала бързо вкъщи, като не пропуснала да го овика, че става за смях пред хората.

         После се разпространи страшната вест. От ухо на ухо, като стари ятаци, хората си шепнеха, че Пешо Гъзето станал поредната жертва на устатия папагал и бил прибран в полицията. В квартала бродеха различни версии за случилото се. Едни твърдяха, че е заклал папагала, а други, че папагалът е жив, но Иванов е отнесъл калая и сега кротко си лежи в моргата. Пешо Гъзето беше местният бабаит и двете версии звучаха достоверно, но на края, както обикновено се случва, истината се оказа някъде по средата.

         След поредната разпивка в кварталната кръчма Пешо Гъзето се прибирал в приповдигнато настроение към къщи. В този момент на вътрешно блаженство бил изненадан от недобронамерения папагал, който щом го зърнал, веднага му вкарал една приказка, не ти е работа.  Нарекъл го „въздухар” и добавил още няколко пиперливки от този сорт. Кръвта на Пешо Гъзето кипнала моментално.

-  Що не слезеш долу да ти покажа аз кой е въздухар бе, педал смахнат? – викнал той. Грабнал първия твърд предмет, който му бил под ръка (в случая полупразна бутилка бира) и го хвърлил по наглия папагал. От тъмнината ли, или от изпития алкохол, но мерникът му дал значително отклонение и не уцелил птицата. За сметка на това съвсем точно разбил прозореца на Иванови, които скочили подплашени като зайци и извикали полицията. Тя се отзовала неочаквано бързо и сгащила Пешо Гъзето, докато последният търсел нещо по-тежко, за да го насочи с право мерене към папагала. Сложили му белезниците и го отвели в районното, като престъпник.   

         Това явно преля чашата и хората от входа се вдигнаха на всенародни протести срещу наглия папагал. Имах чувството, че са се върнали времената от началото на демокрацията, когато не минаваше ден без митинг и шествие.

         Иванови, които бяха завършени от всякъде темерути и не цепеха басмата на никого, най-сетне се предадоха. Не толкова пред всенародния гняв, колкото пред заплахата на Пешо Гъзето. В ареста последният се заканил, щом излезе, да спука от бой Иванов, а от папагала щял да си направи чудесно мезе за виното. Думите на Пешо се разпространиха в квартала с бързината на пролетен вятър. Хората се спираха и вместо „здравей” се питаха един друг „Чу ли какво казал Пешо Гъзето в ареста?” – „Чух.” – отвръщаше запитаният и кимаше доволно с глава и малко налудничава, но щастлива усмивка плъзваше по лицето му, след което се разделяха като стари съзаклятници.

         Щом до Иванови стигна заплахата на Пешо Гъзето, те веднага взеха мерки и пуснаха папагала от клетката. Всички знаем обаче, че навикът е втора природа. Така е не само при хората. Оказа се, че и при пернатите този основополагащ принцип е в сила. Папагалът напусна клетката по принуда, но отказа да се отдалечи от нея на повече от метър. Свободата явно не го блазнеше и той сви гнездо на козирката над входа. Оттам му беше още по-удобно да попържа всичко, дето се движи в радиус от десет метра. В квартала настанаха още по-тежки времена. Майките с малки деца заобикаляха отдалеч входа, а тези, които имаха нещастието да живеят в него, запушваха ушите им и с прибежки влетяваха в блока. Бабите изпаднаха в депресия, защото не можеха да седят на пейката пред входа и да обменят ценни мисли за случващото се в квартала, което сведе социалната им активност до критичната точка, когато започнаха да чувстват по-осезаемо болежките на миналите години.

         Мъжете замеряха папагала с камъни, но това си беше безсмислена война на редовна армия с партизанин. Той отскачаше умело. Изчезваше за известно време и после ненадейно пак се появяваше и псуваше още по-страшно. И когато всички почти се бяха предали, Пешо Гъзето ни спаси отново.

         От свои източници в полицията Иванови разбрали, че той излиза след два часа и веднага взели мерки. Прибраха си папагала и той изчезна от блока така внезапно, както се бе появил. По-късно разбрахме, че го продали на някакъв грък. Само той се навил да го купи, тъй като не му разбирал и дума и не знаел, че псува по-добре и от Стоичков по време на мач. Така папагалът емигрира в Гърция, а в квартала ни се настани предишното пасторално спокойствие. Скоро хората го забравиха и се съсредоточиха върху по-важни неща, като варенето на ракия и приготвянето на зимнина. Постепенно споменът за папагала избледня. Дотолкова, че се превърна в местна легенда, за която се сещаха мъжете след третата ракия.