Парад на надеждата

  Площадът на малкия град е отрупан с мартеници. Повдига се мъглата, като прозрачна завеса.

  Уважаеми Дами и Господа, започва манифеста на бялото и червеното, на единството, на изначалното, на това, което ни обединява като народ! На българското Ин и Ян. Толкова е празнично всичко! Толкова много сергии, продавачи на конци, здраве, късмет и безопасни игли! Толкова много хора, които искат да продават надежда! Човек може да си каже, кой ще изкупи всички тия мартеници? А? Нали? За какъв дявол са излезли да мръзнат навън жени, мъже, дори цели семейства? Колко са? Трийсет, четирийсет, не мога да ги преброя с точност, вероятно са петдесет и нагоре. И вместо общината да им плаща за храбростта, за изсмуканата от пръстите празничност, за най-големият парад на скъсаните джобове, те плащат на общината за няколко павета и въздух. Толкова е демократично, нали? Ето вижте ги! Продавачките са загърнати в шуби от втора, трета или четвърта употреба. Сигурно сте усещали, че понякога дори между парфюма не може да се скрие миризмата на тези магазини. Влажните им очи се подават над шаловете. Дъхът им излиза на парцали. Престъпят от крак на крак още от ранни зори и се надпреварват да подканят минувачите:  "Заповядайте! Коя си хареса детето? О, Валя! Не мога да те позная! Ами, че ти не беше ли в чужбина? Ах! Ама защо се върна? Това да не ти е внучето?" О, възгласи! О, суета! О, безброй съвети! Добри срещи, лоши срещи, стари дружби, стари предателства, шумотевица и всичко, което ни събира и дели. Едно обаче е  сигурно. В кибиченето, продавачите разчитат да изкарат добра заплата. Между това, те ще изпият по един топъл чай или кафе, ще изпушат по някоя цигари, ще обменят два-три лафа, други ще се опаковат от срам, така че никой да не ги познае, но повечето се усмихват.  Вероятно на идващата пролет. Или на преминаващите майки с колички. Защото, доколкото разбирам, сега това е основното население в малкия град. Те са и потенциалните купувачи. Майки, деца, болни хора и… пенсионери. Незаминалото добро на града. Между тях ще се затича куче, подгонено от друго, там ученичка ще се извика и ще тупне с раница по главата съученика си, който иска да порасне бързо и да я ощипе по крачето. Но както вече видяхте, най-много са майките. Те скъпи Дами и Господа, са същински Темиди, но не са от камък, стиснали символа на справедливостта, преглътнали емпатия и страст, не, напротив. Никак даже. Те са жените носещи непримиримост в разбушувало се сърце, даряващи, съчувстващи, борещи се за светло бъдеще. Сякаш не гледате новини…  Темида отдавна я изнасилиха, продава се, участва в групови оргии и се страхува да предсказва бъдещето. Темида звучи пошло, и за да се измие нейната чест се налага да дойде българската Пенда. Тя е тази, която воюва, със самотата си, с нещастията си, с достойнството си и плаща със сълзи. Тя търси истината, тя пише жалби в полицията, тя разтваря палатка пред народното събрание, тя  носи пламъка на справедливостта. Ето я и на парада. Манифестира винаги спретната, усмихната и с топли очи. Бъдещите Прометейчета се гонят около нея. Машината за пуканки цвърчи. Дърпат я за полата. Пенда изтърсва джобовете, за да се нареди на опашка за пуканки, захарен памук, за варена царевица или нещо, което би предизвикало задоволство на малките личица. После пуска левче и: „Внимание, играта започва!“ Играта за нея никога не е спирала, но в този момент я е отвела на въртележка с кончета. Кончетата се въртят в шарено. Хипнотизират детските главички. Музиката ги прехласва. Кончетата още са млади,  препускат в кръг и до където им достигат очичките по двата фланга на центъра е препасано с бели и червени кръстоносци. Пенда е щастлива. От горе до долу. Поне така ни се струва на всички. Ухае на захарен памук. Ей го и в далечината, под мартенското слънце, голямото дърво, с огромната мартеница. Погледнете го! Пижо виси като на бесило. Облечен е в бяла носия и предполага мъжкото начало, а до него Пенда, в червена булчинска рокля, символ на здраве и плодородие. Обаче знаете ли какво, в малкия град повечето мъже ги няма. Така е. Възможно е някой да не знае защо. Те  са в робство. Доброволно или принудително, на кого му пука? Не и на властта, само не и на властта! Пижо е спрял да воюва с нея. Ех, Пижо все пак е жив, но яде постен омлет от европейски кокошки, за да праща за сметките на семейството си. Той отговаря за външната политика. Осигурява сигурност в семейството и дарява здравето си, нали така? Когато то свърши ще се върне. По тази причина не носи мартеница на ръката си. Според мен би било глупашки да вярва, че мартеницата ще му го върне. Или пък достойнството. Децата му все по-често го приемат за незнайния татко с портфейла. И мечтае за няколко дни в България. И тук Дами и Господа, се появяват продавачките на мартеници. Продават надежда. Ще ми се да можех да го повярвам...