Те стигнаха при канала. Той беше дълъг, прав, прохладен и в неговата влажна повърхност се отразяваше нощта.

— Винаги съм искал да видя марсианци — каза Майкъл. — Къде са те, татко? Нали обеща…

— Ето ги — отвърна бащата. Той вдигна Майкъл на рамото си и посочи право надолу.

Марсианци! Тимоти се разтрепера.

Да, марсианците бяха там… В канала… отразени в неговите гладки води. Тимоти, Майкъл, Роберт и мама и татко…

Дълго и безмълвно от ромолящата вода нагоре към тях гледаха марсианците.

 

Рей Бредбъри, “Марсиански хроники”

***

2115 година. Европа е покорена - след дълга агония, демографски срив, идейна умора, политически и военен упадък. Повечето катедрали в европейските градове са превърнати в джамии, останалите са разрушени. Континентът се управлява от един от тримата Велики Халифи на новия ислямски световен ред. Споменът за европейската цивилизация е съвсем избледнял - старите имена на градове, планини, реки и улици са забравени, надписите на латиница са заличени, хора с европеидни черти се срещат много рядко и само сред най-нисшите слоеве на обществото.

По левия бряг на реката, някога наричана Сена, върви младият Ибрахим, а след него, на две крачки разстояние, подтичва Айша, най-малката от трите му жени, леко повдигайки полите на бурката, за да не се спъва. Двойката се разхожда в мекия следобед, сподиряна от виковете на уличните търговци на шербет.

Самият Ибрахим свързва миналото на родния си град със смътния спомен за своята дойка със странно звучащото име Вероник. Русата жена, потомка на коренните жители на града, е била собственост на семейството, отгледала всичките седем сестри и братя на Ибрахим. От най-ранните спомени на Ибрахим е останала една странна мелодия, с която Вероник го е приспивала на нейния забравен език:

La bohème, La bohème

Ça voulait dire on est heureux

La bohème, La bohème

Nous ne mangions qu'un jour sur deux…

Айша, която гледа през процепа на бурката гърба на мъжа си и се старае да спазва точно необходимата дистанция, е щастлива. Другите две жени на Ибрахим, вече родили му четири деца, са останали да се грижат за дома, а на нея е оказана голяма чест, като е взета да прави компания на мъжа. Маршрутът на двойката включва Бурж Ел-Айфел (или само Ал Бурж, Кулата), където Ибрахим ще влезе за вечерната молитва в красивата джамия, а след това - разходка сред пъстрите сергии, от които сигурно Ибрахим ще купи нещо сладко за нея и малък подарък за другите две съпруги. Ако е в добро настроение, младият мъж може да седне в някое от мъжките кафенета около Кулата и ще ѝ даде няколко монети, за да си купи още някоя дреболия. После ще се приберат в предградията и ако той е благоразположен, може би дори ще седне при нея на задната седалка на таксито.

Градът е шумен и пъстър, но алеята покрай Реката (Ал Уади) е сравнително спокойна и виковете на търговците и мюезините едва се чуват. Ибрахим върви умислен. Какво го измъчва? И той не може да обясни. Някаква странна тъга, хем сладка, хем горчива - като ония подправки от далечната китайска страна на пазара Ал Бурж. Някакъв копнеж без определена посока - към миналото ли, към бъдещето ли…

Мъжът се спира рязко (от което припкащата подире му мълчалива Айша едва не се блъска в него) и сяда на празната пейка до самия бряг на реката. Сена, така я наричаше Вероник, спомня си внезапно Ибрахим. Женско име.

Айша застава права до пейката, но Ибрахим потупва с длан мястото до себе си и момичето покорно сяда до него. Вниманието я радва, но усеща, че мъжът й е в някакво особено настроение и това я тревожи.

“Бащите ни бяха смели”, мисли си Ибрахим. “Омразният Кръст падна с един замах. И никога повече няма да се въздигне, Аллаху акбар”. Спомня си разказите на дядо си за кръвта на неверниците, обагрила водите на Ал Уади след последните битки за Града. За влизането на новия халиф през Арката. За главите на малцината защитници на последните крепости, пръснати в краката на победителите. За сметките, платени за векове назад и за векове напред. За годините, през които всеки спомен за старите стопани на тези земи е трябвало да бъде заличен, а самите стопани - превърнати в роби на синовете на Мохамед. Славни времена, наистина. Днес трите могъщи световни Халифата живеят в мир, с изключение на непрестанните малки войни с азиатските неверници по перифериите.

Двамата седят мълчаливо на пейката, всеки потънал в мислите си.

Някак неочаквано за самия себе си Ибрахим си спомня за необичайно малката зестра, платена за Айша от родителите й. Дъщеря на мюсюлманин и робиня-наложница, момичето със светла кожа и сини очи е израснало в обятията на майка със забравено християнско име и чуруликащ език, като онзи, на който му пееше някога дойката Вероник. Колко много думи от този език са останали в главата му! Колко странни мелодии - чужди и далечни, но някак вплетени в тъканта на душата му. Като онази песен за Нанси и кафенето “Трите гълъба”. Или детската песничка за “Братко Жак” и камбаните, които биели - “бим, бам, бум”. Като мъничък си е представял камбаните като звънчета, окачени по минарето на джамията и се е заливал от смях, когато дойката го е събуждала с тази песен.

Тя, разбира се, е говорела и на арабски, неговата втора майка, тази, която го е прегръщала и целувала преди сън. Чела му е стихове и приказки за халифи, принцеси и чудеса.

В паметта му изплуват няколко думи от една книга от онова време. Думите са ярки, споменът е отчетлив, защото Ибрахим е бил по-голям, почти юноша:

“Ти плени сърцето ми, сестрице невесто! Плени сърцето ми с един поглед на очите си, само с огърлието на шията си. О, как са сладки твоите милувки, сестрице невесто! По-сладки от вино са твоите милувки и благоуханието на твоите мазила е по-приятно от всички аромати. Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти, и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско!”

Тогава Ибрахим е слушал прехласнат, а после е попитал: “Какво е това, дойке? Омар Хаям?”

“Не”, засмяно е отговорила Вероник. “Това е от нашата Ал Китаб, от нашата Книга на книгите”.

Малко след това баща му е намерил тази книга, извикал е имама. Наказанието на Вероник е било леко - само десет удара с камшик пред всички, но Ибрахим си спомня как дойката, обляна в сълзи, се е клела пред имама: “Нищо не съм му чела за Исса, нищо”. Исса, когото неверниците наричат Иисус, лъжливият им бог, мерзост пред Аллаха. Християнската Ал Китаб на Вероник е била изгорена, но и досега Ибрахим не може да каже кой от стотиците запомнени красиви стихове, останали в главата му, са от някой правоверен древен арабски поет и кой - от изгорената книга на дойката.

Двамата все още мълчат, седнали на пейката край реката на покорения град. Ибрахим посяга към момичето и отмята хиджаба ѝ, откривайки лицето, после цялата глава. Косите на Айша се разпиляват по раменете ѝ, тя не знае какво да мисли и уплашено се оглежда дали не ги гледа някой. Но алеята е пуста.

Следобедът е превалил, сенките са се удължили и в сумрака под вековните дървета бялото лице на Айша грейва като луна. “Очите йѝса толкова сини”, мисли си Ибрахим, “като очите на Вероник, милата ми мъртва дойка, дано Аллах я засели в рая си”. Някаква сладка болка го връхлита, колкото отвън - от притихналите в тайнствено очакване дървета и натежалата от значения Сена, толкова и отвътре - от тръпчивите му спомени и от нещо друго, което никога няма да разбере. Но болката търси път от сърцето към устните му - и всичко, което може да каже, са думите от онази отдавна изгорена книга:

- Хубава си, мила моя, хубава си! Имаш гълъбови очи.

А сините гълъбови очи на Айша се спират в неговите - като за първи път, като за първи път. Малката й ръка намира неговата. Малката ѝ ръка трепери. “Но не от страх”, някак на глътки проумява Ибрахим. “Душата ѝ вижда моята и моята болка сега е и нейна”.

Устните на момичето заиграват в съзвучие с треперещата й ръка и отронват думи в отговор на неговите думи. Отговорът на възлюбената от Книгата на книгите, от Песента на песните. Ибрахим ги е изрекъл на арабски, но Айша ги изговаря на езика на майка си, робинята, на пеещия език на старите стопани на този град:

- Que tu es beau, mon bien-aimé, que tu es aimable! Notre lit, c'est la verdure.

Хубав си, мой мили. И леглото ни е зеленина.

***

Градът заспива, но всъщност се пробужда - защото на брега на Сена един мъж и една жена с открито лице гледат отраженията си във водата, хванати за ръка - за пръв път от много време, от повече от век. От джамията на Айфеловата кула се носи “Аллах акбар”, но короните на дърветата заглушават пронизителния възглас, омекотяват го, преработват го в листата си и двамата край реката чуват далечен звук на акордеон, макар че никога в живота си не са чували акордеон и дори не знаят какво е това. Мелодията на акордеона връща забравеното име на града, връща го необратимо.

В някакво още по-недоловимо измерение на света ни един Пророк простенва глухо. Току-що е изгубил Париж.