Сякаш грижите на целия свят се бяха покачили на гърба ú и тежаха като проклятие. Имаше чувството, че от часове пълзи по тротоара от спирката до жилището си. Нищо и никакви двайсет метра на равно, а какво усилие ú костваха...

            Виеше ú се свят, а в устата ú плуваше цялата гама на горчивия вкус...

            На пейката пред входа дежурните махленки прекъснаха диалога си и я загледаха с активно любопитство... Наложи си да се стегне, докато ги отмине... Знаеше почти наизуст репликите, които ще хвърлят като обредни камъни подире ù...

            „То, който много избира – сам кукува”... ”Да е грозна, не е грозна... И апартамент има...” „Толкоз дипломи, толкоз учене. Язък... Я виж мойта Яна, като не отиде да следва, баба ще стане след някой друг месец...” ,,Ама характерът ù е много серт. Майка ù - такава мила жена, лека ù пръст... А пък баща ù...”

            Краката ù тежаха като налети с олово... Стъпалата до третия етаж (беше ги броила - 36 точно) сякаш клоняха към безкрайност... Най-сетне – пристигна. Отключи входната врата, влезе на пръсти, сякаш се боеше да не събуди някого, после сложи резето и веригата, пусна завесите и светна лампата... Вдиша, задържа и издиша... Не ú стана по-леко... "Моят дом е моята крепост. Глупости - крепост... Просто подредена тишина..." Всичко си е на мястото точно както го е оставила от вчера, от онзи ден, от миналата седмица...

            Преоблече се. Сгъна си дрехите, наля си чаша вода... После затършува из шкафчетата в кухнята. Там си беше бутилката – непокътната... С красив етикет – посвещение от 11-ти „а”. Дано ù помогне да заплаче... Откога не е плакала. От смъртта на баща си... Или откакто „Пеперудите” дойдоха да живеят при нея...

            Втурна се в спалнята – откачи картината от стената, изнесе я на терасата, подпря я на парапета и седна срещу нея с бутилка и цигара в ръка... Навън все още светлееше... Уличният шум си течеше както винаги като реката на чуждите животи, като нещо, което никога няма да я допусне достатъчно близо, за да не се чувства ненужна... Загледа се в картината, потъна в магията ù и сълзите рукнаха... Споменът прескочи оградата, която с годините му беше издигнала, и нахлу в душата ù с немилостивите си изводи...

            Бяха симпатична двойка... Обичаха се... И сигурно щяха да се оженят... Естествено първо трябваше да завършат. Родителите ù бяха консервативни и праволинейни по въпроса. Тя беше почти педагог по история, той - икономист-счетоводител... Обичаха да бродят по кривите улички в стария град, прегърнати, мечтаещи и изпълнени с планове... Имаше една витрина на Полския център - там често излагаха картини... Още когато за пръв път я видяха, се влюбиха в нея. Въпреки че не беше оригинал, беше неземно красива и магнетична и, разбира се, не по възможностите на студентския джоб... Но минаваха често оттам и си мечтаеха за деня, в който ще си я купят... Наричаше се „Господарката на сънищата”. Фонът ú приличаше на отражение във вода... Прозрачен, със синьо-зелени оттенъци, прорязан от сребристосиви клонки, по които бяха накацали пеперуди - сини, оранжеви, зелени и една черна - разположена в центъра, много по-голяма от останалите, с бели петна в ъглите на крилете, които приличаха на гримирани очи. Очи, които те мамят да прекрачиш някаква граница, очи, които проникват в теб и научават тайните и мечтите ти...

            Стамен реши след завършването да продължи с магистратура в университета в родния си град и същевременно спечели конкурс за работа в местен банков клон... Тя започна работа като прогимназиална учителка по история... Отначало не минаваше ден, без да се чуят по телефона...

            После я нападнаха грижите по боледуващите родители. Прекарваше повече време по болници и поликлиники, отколкото вкъщи... Със Стамен се виждаха отначало всяка седмица, разделяха се с неохота, а после все по-рядко и по-рядко... После траурът на два пъти затвори временно вратичката пред евентуалната им женитба и дори в мислите ù все по-плахо се прокрадваха мечтите за общото им бъдеще... След две години от време на време се чуваха по телефона, а срещите им като че по-често се проваляха и отлагаха, отколкото да се осъществят според плануваното...

            Предстоеше да се срещнат на рождения му ден... Жана реши да го изненада с неочакван подарък. Отделяйки от заплатата си, успя да спести сумата, достойна за притежател на картината... Беше решила да го заведе със завързани очи до стаичката зад бара, в заведението, където щяха да се срещнат... Барманката беше майка на неин ученик и с удоволствие се включи в конспирацията по укриване на подаръка...

            Стамен закъсня... Изглеждаше изморен и притеснен... И съвсем не празничен... Беше празнувал вечерта с колеги от банката, после цяла нощ  пътувал във влака, за да пристигне... Първо се похвали, че колегите от банката му подарили „онази” картина и с това нейната изненада изгуби смисъл. Трескаво заобмисля вариант за друг подарък... Той задаваше обичайните въпроси за работата ù, за здравето, за общи познати... Тя отговаряше едносрично... Разговорът им заприлича повече на разкъсано мълчание, отколкото на диалог. И дори целувките, които си размениха, бяха безцветни и някак суховато-служебни. Всеки беше потънал в мислите си, дърпаше своя си конец към кълбото си и общото изплетено помежду им постепенно се стопяваше... Накрая Стамен изплю камъчето на своето мълчание, погледна я в очите и каза, че много би искал да останат приятели, въпреки това, което ще ù каже...

            Щеше да се жени. За колежка от банката, в която работеше и градеше успешна кариера... Случайно се напил на един служебен банкет, случайно преспал с нея и тя неслучайно забременяла... И тъй като бил отговорен човек...

            Вече не го слушаше...

            "Ето как ставали женитбите значи... Забременяваш и хоп - младоженецът ти е в кърпа вързан..." Очите ù останаха сухи, докато той плачеше на рамото ù... Служебната ù школска усмивка го погали и му вдъхна кураж... А как искаше да му издере очите, да изкрещи насъбраната болка от напразното очакване в живота ù да се появи нещо сигурно и различно от гробищните ритуали...

            Вечерта, когато остана насаме с картината, се нарева като на погребение... После заспа, докато гледаше „очите” на черната пеперуда... Сънят я поведе по приказни пътечки с много слънце, треви, цветя и птици... Почувства се защитена и спокойна и се събуди отпочинала и някак помъдряла...

            Животът ù потече по скучните релси между служебното всекидневие и вечерната домашна самота... Свикна да заспива с поглед, втренчен в черните криле на пеперудата, и получаваше красиви и фантастични сънища... Подобно Алиса от страната на чудесата разговаряше с птици и животни, само хора не срещаше там... Не че ù липсваха особено. През деня ù ги имаше в достатъчно количество, за да ù разпъват нервите на кръст.

            Един ден се връщаше от командировка и във влака се запозна с приятна млада жена - инженер-програмист в банков холдинг, която разглеждаше книга с илюстрации от полски художници. По едно време жената изохка и изтърва книгата. Жана се наведе и ù я подаде - от  разтворената страница я гледаха „очите” на черната пеперуда. Спътничката поблагодари и сподели, че има същата картина в дома си. Принадлежала на съпруга ù, но била окачена в нейната спалня. В книгата пишеше, че художникът, нарисувал картината, бил с дарба на екстрасенс и във всяка своя картина влагал енергетичен компонент с конкретно въздействие върху сетивата на наблюдателя. Жана също разказа за своята картина като за домашен любимец. Двете жени обсъдиха заедно въздействието на пеперудите върху сънищата... Маршрутите, по които предпочитаха да сънуват... Любимите кътчета,  в които оставаха за по-дълго в рамките на един сън...

            Дори не научи имената ù. Повече не я видя...

            Докато най-неочаквано не се появи в парка на пеперудените ú сънища. Една вечер я забеляза приседнала като изпъдено коте на малка градинска пейка в началото на пеперудения ú сън. Присви рамене като дете, което е нарушило територията на възрастен, и помоли да остане в съня ú...

            После започнаха да разговарят... Отначало за начина, по който заспиват, за прекрасните кътчета в страната на сънищата, за времето в реалния свят, за спомените от детството, за мечтите и разочарованията си...

            С всяка следваща среща жената от влака изглеждаше все по-притеснена и някак изплашена.

            Призна, че причината е съпругът ú... ,,Когато е трезвен, е съвсем друг - мил и внимателен... Прекали ли – става неуправляем. От най-малко се нервира и крещи... Дори замахва с ръка...”

            Че замахва, замахваше... Това на Жана бързо ú стана ясно. Жената често се появяваше с насинено око или превързана ръка, когато ú „гостуваше”... Жал ú беше за нея, но не знаеше как да ú помогне. Освен със съвети по опазване на женското достойнство. Или поне на собствения периметър от брачното съжителство...

            Спомни си, когато се караха със Стамен, как успяваше да го укроти с няколко шеговити закачки. Отдалечаваше се на около две-три крачки, гледаше го с присвити очи и гръмко заявяваше: "Не ми пречú да мълча!" Той избухваше в смях и я прегръщаше... Друг път с разтревожен поглед го разглеждаше и втренчвайки се в корема му, заявяваше: "Я, покапал си се..." Когато той се наведеше, Жана хващаше носа му и го стискаше. Смехът отново заравяше бойната секира... Сподели своя опит с гостенката си, странно измъчвана от неясни подозрения и чувство за вина...

            Тази сутрин прочете новината във вестника. Известният банкер Стамен Илиев е задържан по подозрение, че е убил съпругата си... Имаше и снимков материал... Много неща изведнъж ù станаха ясни, освен едно.

            Призля ú... Възможно ли е тя да е причината за тази смърт? С тези дразнещи похвати... С тези съвети... Нищо чудно да се е получил мащабен скандал с резултат – убийство. Започна да носи чуждата вина на гърба си още преди да разбере има ли изобщо виновен... Затова и толкова бързаше да се скрие в „своята крепост”.

            Обвита в спомените от миналото и настоящето и взряна в картината срещу себе си, не усети кога е задрямала... Може би беше от алкохола...

            Втурна се по познатата алея на съня с надеждата, че мъртвата ще я чака. Наистина беше там... На пейката... По нея нямаше следи от насилие. Беше усмихната и видимо спокойна... Заговори бързо и задъхано. Явно имаше нужда да се освободи от товара си.

„Бракът ми започна с лъжа. Бях бременна от друг, когато се омъжих за Стамен. Лесно успях да го убедя, че детето е от него. Може би и респекта от шефа на банката (който случайно беше мой баща), му помогна да реши колебанията си. Но добрата стратегия пожъна горчиви плодове. Бракът по задължение роди дете, но не и любов. За пред хората бяхме идеалната двойка, но вкъщи бяхме двама съквартиранти в отделни спални и обща самота...

            Много по-късно разбрах, че простирайки мрежите си над него, аз всъщност съм го отнела от теб. Когато ми разказваше за твоите прийоми да укротиш гнева на приятеля си, аз наистина ги приложих върху него. И той наистина замлъкна... Цели два дена мълча... А нощем го чувах как стене и повтаря: „Жана, Жана...” Реших, че в живота му има друга... Прерових бюрото му и от една книга изпадна пожълтяла снимка... На нея бяхте двамата пред планинска хижа... Познах жената от влака и разбрах, че това си ти... Зададох му  въпрос: „Коя е жената от снимката?” и той отговори: „Тя е преди теб и над теб в много отношения. А ти нямаш право да се ровиш в живота и вещите ми”... Пак беше пил... Започна да хвърля по мен различни предмети и да ме ругае... Отстъпвайки, се подхлъзнах, политнах и ударих главата си в кухненския плот...

            Ако още го обичаш, можеш да го спасиш, като насочиш полицаите към монтираната микрокамера в единия корниз на кухнята. Сложих я тайно от него като евентуален свидетел в случай на развод.

            Като разгледат записа, ще разберат каквото ги интересува... Можеш и да оставиш всичко в ръцете на случайността... Или... да му разкажеш, че синът му не е негов син...

            Оставям  живота  и честта му в ръцете ти...

            Знам, че ще постъпиш по най-правилния начин... Аз бях в твоите сънища за последен път... Прости ми, ако можеш...

            Стана от пейката и започна бавно да се отдалечава, докато фигурата ù стана прозрачна и се сля с листата на  дърветата покрай алеята...

            Разсъни се... Навън беше тъмно... Под нивото на терасата примигваха неонови изкушения и забързани фарове...

            Прибра картината обратно в спалнята, допи си чашата, взе си душ, помота се малко из всекидневната, пусна телевизора, но така и не разбра какво се нижеше на екрана, изключи го и се приготви за лягане...

            Утрото било по-мъдро от вечерта... Предстоеше най-дългата нощ в живота ù.

            Легна в леглото и се взря в крилете на черната пеперуда... Сънят я поведе послушно по слънчевите алеи, а на познатата пейка бе кацнала черната пеперуда с превръзка на „очите” като Темида и отстрани на крилете ù висяха везни с накацали по тях разноцветни пеперуди...

            Тези отляво крещяха: "Око за око, зъб за зъб!"

            А крясъкът отдясно отговаряше: "Милост за грешните!"

            След крясъка на пеперудите несигурно пристъпяше утрото в очакване на отговор...