12.02.2011 г., 23:54 ч.

Патрисия 

  Проза » Разкази
1122 0 2
21 мин за четене

Обожаваше да е заобиколена от красиви мъже. Обичаше да си играе с тях. Знаеше, че някои от тях са с нея от интерес. Та нали не е коя да е, а внучката на най-големия магнат в града. Дядо ù притежаваше  верига от хотели в цялата страна. Бе основоположник на няколко благотворителни организации и дружества. Знаеше, че е много богат, но за нея парите бяха само средство за постигане на целта, затова не им отдаваше голямо значение. Като всички богати и разглезени момичета, тя не гледаше сериозно на живота. Обичаше да се забавлява и се впускаше през глава в луди авантюри. Дори и не се опитваше да е дискретна. Всички знаеха за похожденията ù. Приятелите ù дори се обзалагаха кой ще е следващата ù жертва и колко време ще бъде с него. Но имаше и мъже, които се влюбваха истински в нея. Никой обаче не успя да задържи вниманието ù за дълго. След като ги използваше и захвърлеше, те дълго време лекуваха разбитите си сърца.

На двадесет и две години Патрисия бе слаба, но не прекалено, висока, имаше дълги стройни крака и добре оформени гърди. С дългата си руса коса, леко тъжни пъстри очи и закачлива усмивка тя с лекота завърташе мъжките глави. Много добре знаеше как въздейства на мъжете и се възползваше от това. Умееше добре да флиртува, а в леглото бе същинска тигрица. Затова никак не беше чудно, че толкова мъже минаваха през ръцете ù. Дори и сега на този прием бе дошла с двама от най-красивите мъже, които познаваше. Двамата бяха различни. Единият имаше тъмна коса и кафяви очи, а другият бе с руса коса и сини очи. Но и двамата бяха стройни и красиви. Знаеше, че са служители на дядо ù, не знаеше обаче с какво точно се занимават, но и не я интересуваше. Колкото по-ценен кадър бе един мъж за дядо ù, толкова по-желана плячка бе за нея. И Патрик – тъмният, и Рикардо – русият, бяха спечелили доверието на дядо ù и с това станали обект на желанията ù. Патрик бе досегашният ù любовник, а към Рикардо се стремеше сега. Все още не бе успяла да го вкара в леглото си, но знаеше, че е въпрос на време. Наведе се към него и му прошепна:

- Какво ще кажеш да се махаме от тази скучна вечеря и да се позабавляваме в стаята ти. – след което го целуна леко по врата.

Рикардо бе свикнал с държанието ù и не се смути. Но тъй като от години бяха приятели с Патрик, знаеше, че той не се чувства добре от създалата се ситуация, затова я отблъсна дискретно, но твърдо. Тя не се сметна за победена, но реши за сега да се откаже и насочи вниманието си към Патрик. Той винаги ù бе подръка.

- Хайде след това да се позабавляваме в леглото. Нали не си забравил как се прави? – и го гризна леко по ухото.

Той се стегна. Беше му достатъчно обидно, че всичко става пред очите на другите, но да служи като утешителна награда, това вече бе прекалено. Затова се наведе към нея и ù каза:

- Най-добре се наспи тази нощ, а утре ще поговорим.

Патрисия не се предаде. Тръсна глава и се разсмя. Но прояви благоразумие и му каза тихо, за да не чуят другите.

- Няма да стане! Тази нощ ще бъда с теб. Чакай ме! – и той знаеше, че ще го направи.

На Рикардо не му се искаше да е на мястото на Патрик и се радваше, че все още не е попаднал в мрежите ù.

Патрик бе безнадеждно влюбен в Патрисия и затова не можеше да ù устои. Отначало бе поласкан, че внучката на шефа му го е забелязала, но постепенно се влюби в нея. И сега я обичаше толкова, че го болеше от отношението ù. Знаеше, че тя си играе с него, но не можеше да направи нищо. Искаше да я отблъсне, но не му достигаше смелост. Тази нощ обаче реши да ù се противопостави. Прибра се в стаята си, седна на леглото и зачака. Но тъй като измина час, а тя не се появи, реши, че или се е отказала, или Рикардо е отстъпил пред настойчивостта ù. Ядоса се на себе си, че пак се е вързал, съблече се и си легна. Да върви по дяволите, ще се научи да живее без нея. Но дълго не можа да заспи.

След като се прибра в стаята си, Патрисия си взе душ, сложи един пеньоар и тръгна към стаята на Патрик. Знаеше, че е на горния етаж, точно над нейната. Но когато излезе в коридора и тръгна към стълбите, насреща ù се зададоха група въоръжени мъже и жени от малцинствен произход. Тя забави крачки, чудейки се какво става. Изненада я присъствието на въоръжени хора в един от хотелите на дядо ù и се зачуди как са минали през охранителните системи. Но тъй като си мислеше за Патрик, реши, че не я засяга какво става и продължи пътя си. Тогава един от въоръжените се приближи и ù каза:

- Спрете, госпожице, не можете да напускате хотела.

- Но аз не напускам хотела. Отивам на горния етаж.

- Никъде няма да ходите. Ще останете при нас.

- Но защо? Да не би да ме отвличате?

- Прекалено много филми си гледала. Това не е отвличане. Ще те задържим при нас, докато свършим работата, за която сме дошли, а после ще те пуснем.

- Но за какво съм ви аз? Само ще ви преча.

- Ти си единственият човек, който ни видя въоръжени. Не можем да рискуваме да кажеш на някого. Когато си отидем и да кажеш, няма да има никакво значение.

Патрисия се ядоса, но разбра, че не може да направи нищо, затова замълча и се остави въоръженият да я отведе до една ниша с дивани в коридора. Той я настани да седне и продължи да я пази, оглеждайки коридора. Колкото повече време минаваше, толкова повече тя се ядосваше. Заради тези идиоти пропускаше такава страхотна вечер. Патрик бе най-добрият ù любовник. Дори не ù се искаше да скъса с него, но той бе започнал да влага прекалено много чувства и това я изплаши. Разбра, че ако продължи да се вижда с него, рискува да се влюби, а това не влизаше в плановете ù, поне за сега. Реши, че ако остане още малко с тези бандити, Патрик ще си помисли, че го е излъгала и ù стана неприятно. Въпреки всичко искаше той да мисли с добро за нея. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато ù хрумна една идея. Реши да опита.

- Извинете! – приближи се тя към пазача си. – Много ми се ходи до тоалетната. Мога ли да отида?

Той се поколеба, но реши, че няма нищо лошо в това, затова я поведе към тоалетната в края на коридора. Тя знаеше, че на всеки етаж има по една тоалетна с баня, а от прозореца на банята можеше да се излезе навън. Имаше късмет, че се намираха на първия етаж.

Мъжът почука на вратата, но тоалетната се оказа заета. Патрисия обаче настоя.

- Моля ви, нека да почакаме. Мисля, че няма да издържа дълго.

Той скри оръжието си под якето, за да не го види този, който е вътре, и зачака. След малко обаче загуби търпение и отново започна да чука по вратата. Искаше колкото се може по-бързо да се върнат на местата си. Иначе рискуваха някой да ги види. От тоалетната излязоха две жени, загърнати само с хавлии. Той ги изгледа озадачено, но им направи път да минат. Не му влизаше в работата какво са правили  вътре двете заедно. Патрисия се досети, но в момента я вълнуваха други неща. Влезе вътре и заключи вратата. Но вместо към тоалетната, се насочи към банята. Отвори прозореца и скочи на улицата, която беше безлюдна в този час. Или поне така си мислеше, докато насреща ù не изскочи едно пет-шест годишно момче. Тя се зачуди какво прави толкова малко дете само навън, но знаеше, че не разполага с много време, докато открият бягството ù, затова го хвана за ръката и хукна надолу по улицата. Не можеше да го остави само. От лявата ù страна имаше три сгради. Третата бе „Дворецът на децата” и тя се насочи натам, влачейки момчето след себе си. Имаше късмет, че вратата още не беше заключена. Влязоха в двора и се скриха в една чупка на постройката. Точно спряха, когато чуха тичащи стъпки по улицата. Патрисия се досети, че това са въоръжените и се запита дали са я видели, когато влиза тук. Не ù остана много време да се чуди, защото точно тогава портата се отвори отново. Тя се приближи до ръба и погледна плахо. Момчето я попита защо се крият и тя му направи знак да мълчи. Въздъхна с облекчение, когато видя, че това са група закъснели деца, връщащи се от екскурзия. Възпитателките бързаха да ги приберат. Патрисия разбра откъде се е взело момченцето и побърза да го заведе в групата, като се смесиха с останалите.

Когато възпитателките я видяха, се изненадаха от късното ù посещение и в такова облекло, но тъй като бе внучката на шефа, я приветстваха с добре дошла. Точно тогава ги посрещна друга възпитателка с новината, че старият господин току-що е починал. Патрисия се закова на място. Нима дядо ù си беше отишъл така внезапно. А тя нищо да не разбере. Всички започнаха да ù изказват съболезнования, а тя не можеше да дойде на себе си от шока. Поканиха я в кабинета на управителката и секретарката ù предложи чаша вода, като я настани в един стол.

- Трябва да се обадя на Патрик. Той трябва да дойде тук.

Не разбра, че е казала мислите си на глас, докато не ù предложиха телефона. И тук знаеха за връзката ù с него.

Патрисия си даде сметка, че му няма номера и попита дали някой не го знае. Секретарката се учуди, но ù показа един тефтер на бюрото, в който са записани номерата на по-важните служители на дядо ù. Патрисия потърси номера, но след като не видя името на Патрик, реши, че го нямат. Секретарката взе тефтера от ръцете ù и след малко откри желания номер. Показа го на Патрисия.

- Но тук пише Тони. – учуди се тя.

Секретарката я изгледа смаяно.

- Не знаехте ли, че истинското му име е Тони?

- А, да... – опита се да замаже положението Патрисия. – Но в момента не мога да мисля разумно.

Другата само сви рамене.

Той вдигна чак на третото позвъняване.

- Тони, имам нужда от теб. Моля те, ела!

Позна гласа ù веднага и се зачуди какво ли пък иска сега. Подразни се, че го търси, когато ù скимне. Затова каза:

- Патрисия, казах ти вече, легни да се наспиш, а утре ще поговорим.

- Тони, моля те!

Бе готов да затвори, но усети паника в гласа ù и се спря.

- Какво искаш?

- Дядо почина. Моля те, ела!

Той замръзна. Нима бе способна да измисли такова нещо, за да го накара да отиде при нея. Не му се вярваше, но все пак попита:

- Истината ли ми казваш, Патрисия, защото ако е шега, никак не е смешна.

- Нима мислиш, че мога да се шегувам с това? – гласът ù затрепери и той разбра, че казва истината.

- В голямата къща ли си?

- Не. В „Двореца на децата”.

- Какво правиш там по това време?

- Дълго е за обяснение. Ела да ме вземеш.

- Само да се облека и идвам.

- А, Патрик... – неусетно мина на името, с което го наричаше винаги, единственото, което знаеше. – Слез направо на паркинга на хотела с асансьора и ела с колата на задния вход на „Двореца”.

Той се учуди, но се съгласи.

Когато го видя да спира, веднага се качи в колата, огледа се плахо и спусна седалката до легнало положение.

Той все още не разбираше какво става, но и не я попита. Реши, че има време за това. Тя обаче го попита:

- Не се ли изненада, че те нарекох Тони. Никога не си ми казвал истинското си име.

Той вдигна рамене.

- Аз и телефона си не съм ти давал, но ти все пак ми се обади. Логично е, щом си открила номера ми, да разбереш и името ми.

Останалия път изминаха в мълчание. Когато стигнаха до голямата къща, тя светеше навсякъде, а вътре се усещаше необичайно за този час оживление. На вратата ги посрещна дойката. Тя се спусна и прегърна Патрисия.

- Момичето ми, значи вече си разбрала? Тони, благодаря ти, че си с нея в такъв момент. Другите са в салона. Отидете при тях.

Тони само кимна и отведе Патрисия. Тя се остави да я води като кукла. Когато влязоха в салона, баба ù, по чието лице си личаха следи от сълзи, се изправи и ги посрещна.

- Значи си била с Тони, затова не те намерихме по телефона.

- Не. – почувства се длъжна да ù каже истината. – Бях в „Двореца на децата”.

- В „Двореца на децата”!? – учуди се баба ù. – Какво си правила там по това време?

- Няма значение. Какво се случи? Защо никой не ми каза, че дядо е болен?

- Дълго време страдаше от сърце, но не искаше да те тревожим. Особено след като загуби родителите си толкова малка.

- Ето, че сега и дядо си отиде. А аз дори и не подозирах, че нещо не е наред.

- Дори и да знаеше, скъпа, нищо не можеше да направиш. Затова не се упреквай. Тони, заведи я в стаята ù и остани с нея. Трябва да си почине, защото ни чакат много напрегнати дни.

Той отново не каза нищо, само се подчини. Когато я сложи в леглото и легна до нея, Патрисия се замисли, защо всички знаят истинското му име, а тя не. А той се сети за тайното ù излизане от „Двореца” и я попита:

- Ще ми кажеш ли сега от кого се криеше?

Тя се усмихна криво.

- След всичко случило се тук, съвсем забравих за това.

И му разказа за въоръжените хора от хотела.

- И си избягала през прозореца на банята? Добре си се сетила да влезеш в „Двореца на децата”.

- Имах късмет, че заради група закъснели деца не беше заключено.

Той се замисли сериозно и реши при първа възможност да проучи нещата. Никак не му харесваше тази работа. Тя усети настроението му и се разтревожи. Изправи се и го погледна.

- Нали не си решил сам да се заемеш с това?

Той я погледна, но не каза нищо. Не искаше да я лъже.

- Моля те, не го прави! Не искам да ти се случи нещо лошо.

Стана му приятно да чуе тези думи и се опита да я успокои.

- Ако ти кажа, че първо ще отида в полицията, ще се почувстваш ли по-добре?

- Да, добре. Иди в полицията. Нека те се заемат с тези хора.

Той я прегърна още по-плътно.

- А сега заспивай! Имаш нужда от сън.

Но на нея не ù се спеше. Твърде много смърт имаше в този дом. Първо баща ù, после майка ù, а сега и дядо ù. И изведнъж ù се прииска някой да ù покаже, че още е жива, че може да чувства, да усеща. Обърна се към него и го попита:

- Грях ли ще е, ако се любим?

Той я погледна и почувства страховете ù, разбра нуждите ù. И се зарадва, че точно в този момент може да ù даде това, което иска.

- Не мисля, че е грях.

И я целуна. Тя се вкопчи в него и не го пусна, докато не отшумя и последната тръпка на тялото ù. После заспаха прегърнати. Той се събуди пръв. Стана внимателно и си взе душ. Наложи му се да облече същите дрехи. Нямаше други. След това се наведе и започна леко да я буди. Знаеше, че скоро ще ги повикат за бдението. Патрисия също се изкъпа и извади от гардероба познатата ù до болка черна рокля. Ето, че отново ù се налага да я облече. Зачуди се, защо все още не може да се разплаче. Нима сълзите ù са пресъхнали.

На бдението дойдоха много хора. Част от тях ù бяха познати, други – не. И всички искаха да отдадат последна почит на дядо ù. И на погребението имаше много хора. Патрисия си даде сметка колко известен бе дядо ù. И колко много хора го уважават. А тя само го разочароваше, като даваше повод за клюки. Животът ù бе обществено достояние.

Предната вечер след бдението Тони се върна в хотела за малко, колкото да се преоблече и да си вземе най-необходимите неща. Реши да остане, докато е необходим на Патрисия. Пък после, ако го изхвърли от живота си, ще му мисли как ще живее без нея. Но сега знаеше, че тя има нужда от него. След погребението, когато се оттеглиха в стаята ù, тя му се нахвърли, като наркоман, който дълго време е бил без дрога. И той я люби, докато и двамата останаха без сили. После заспаха уморени, но доволни.

На другата сутрин той стана рано и отиде първо в полицията. Разказа им накратко какво се е случило в хотела и обеща да заведе и Патрисия, когато се почувства по-добре. След това мина през хотела, за да провери охранителните камери, макар да се съмняваше, че след като са минали два дни ще намери нещо. Оказа се прав. Камерите се презаписваха всяко денонощие. А тъй като персоналът на хотела поддържаше всичко в ред, нямаше никакви доказателства за чуждо присъствие. Затова се отказа и се върна при Патрисия.

Измина една седмица и тя все още се носеше по течението. Тони не знаеше да си ходи ли или да остане. Всички в голямата къща го приеха като част от семейството. Чувстваше се добре тук, но бе и притеснен. Патрисия бе като заряд, който всеки момент може да избухне. Безпокоеше го и случката с въоръжените от хотела. Сигурен бе, че те вече знаят коя е Патрисия и я издирват. Когато бе с него, я пазеше, но когато бе сама... Бе говорил с хора от екипа на дядо ù, на които можеше да разчита, също да я наблюдават.

И един ден страховете му се оправдаха. Тъкмо бе отишъл на работа, когато му се обадиха, че Патрисия в пристъп на истерия се изпокарала с всички и изхвърчала от къщи като стрела. Карала като бясна и хората, които я наблюдавали, я изгубили от поглед. Тони започна да ù звъни на мобилния, но тя не отговаряше. Или го бе изключила, или го бе захвърлила нанякъде. Знаеше, че няма смисъл да ходи в полицията, защото не са минали четиридесет и осем часа. Затова започна да обикаля града  като луд и да я търси. Мина по всички места, на които знаеше, че ходи, но никъде я нямаше. Започна да звъни на нейни познати, но никой не я бе виждал. Патрисия нямаше много приятели. Обади се и на някои от мъжете, с които знаеше, че е била преди него, но и там удари на камък. Накрая се обади и на Рикардо. Той също не знаеше нищо, но обеща да се включи в търсенето. Вечерта всички се събраха в голямата къща, но от Патрисия все още нямаше и следа. Тони се изплаши не на шега, но не сподели с другите опасенията си, не искаше да ги тревожи допълнително. Все пак каза:

- Ако до утре сутринта не се върне, ще отида в полицията.

Всички се съгласиха, че така е най-добре.  Почти никой не можа да спи през нощта. На сутринта се събраха много рано и Тони се приготви да отиде в полицията. Но точно тогава звънна мобилният му телефон. Беше скрит номер и той се досети. Гласът беше мъжки с акцент. Каза му:

- Ако си искате наследницата обратно, пригответе пет милиона евро.

- Почакайте! – Тони излезе от стаята, за да не разберат другите. – Искам гаранция, че е жива.

- Не мога да ви дам друга гаранция, освен тази, че тя ни даде вашия номер, иначе откъде ще го знаем. И никаква полиция.

- Искам да я чуя... – но отсреща вече бяха затворили.

Тони нямаше толкова пари, но не искаше да притеснява семейството ù. Затова отиде при свой приятел  и го помоли за заем. Приятелят му имаше собствен бизнес, нямаше в наличност толкова пари, но обеща до следващия ден да ги събере. Тони не му каза за какво му трябват, но го увери, че съвсем скоро ще му ги върнат. Щеше да каже на близките на Патрисия, след като тя се върне. Молеше се само похитителите да не се обадят преди да е взел парите. Но те не се обадиха чак до другия ден. Явно искаха да се убедят, че полицията не е информирана. По обяд Тони вече имаше парите и чакаше с нетърпение обаждането. Беше се прибрал в стаята си в хотела. Не искаше да дава обяснения. Обадиха се чак привечер. Беше същия глас.

- Приготвихте ли парите?

- Няма да ви кажа, докато не чуя Патрисия.

Отсреща настана мълчание за миг. Тони си помисли, че ще му затворят. Но след малко чу гласа на Патрисия.

- Ало, кой е насреща?

Не му звучеше притеснена, по-скоро ядосана.

- Патрисия, аз съм Тони. Добре ли си?

- Не се тревожи, Тони, добре съм, но съм бясна. Нищо не разбирам. Първо уж не бях отвлечена, а сега излиза, че съм отвлечена и никой нищо не ми казва.

- Патрисия, успокой се! Прави каквото ти казват. Скоро ще се видим.

- Тони, чуй ме, ако искат откуп, не им давайте нищ... – прекъснаха я и ù взеха телефона.

Тони я чу как ругае и се притесни да не ù сторят нещо. Не можеше ли да стои кротко.

- Разбрахте, че е добре. Утре чакайте обаждане. Без полиция. – и затвориха.

Тони реши да не ходи в голямата къща, за да не го разпитват. Но все пак им се обади, знаеше, че се тревожат. Излъга ги, че е бил в полицията и там са му обещали да се заемат със случая, но за сега нямало резултат. Дълго стоя буден, но се измори и заспа. Стресна се на сутринта и погледна часовника. Видя, че е рано, но стана и се приготви. Провери отново парите. Провери си телефона дали има батерия и зачака. Към десет часа телефонът му най-после иззвъня. Набързо му дадоха указания какво да прави. Все пак не бяха сигурни дали телефонът му не се подслушва. Казаха му да отиде в два часа на стадиона. Щяло да има футболен мач. На входа ще има билет за него със сектора и мястото, на което да седне. Да остави чантата в краката си. Десет минути преди края на мача да си тръгне. Когато го видят на изхода, ще му звъннат, за да му кажат къде да търси момичето. Попита ги как да е сигурен, че наистина ще я пуснат. А те му казаха, че не искат живота ù, трябват им само парите и че трябва да се довери на думата им, защото друго доказателство няма да получи. Това го притесни още повече, но трябваше да приеме. Нямаше друг избор. Едва изчака да стане един и половина и тръгна към стадиона. Когато попита на входа за билета, му го дадоха с думите:

- А, значи вие си купихте билет по телефона.

Разбра, че и тук няма да разбере нищо за похитителите и се отправи към мястото. Остави чантата в краката си и зачака края на мача. Не разбра почти нищо от него, а и не го интересуваше. Десет минути преди края стана, като се молеше на никого от съседните места да не му направи впечатление, че си оставя чантата. Но те бяха погълнати от мача и въобще не го забелязаха. Веднага се отправи към изхода. Като излезе, се огледа, но не видя нищо странно. Почти веднага телефонът му звънна, значи все пак го наблюдаваха от някъде, но от къде. Казаха му да се прибере в хотела и да чака. Един час по-късно Патрисия влезе при него и се хвърли на врата му. Той се зарадва, че я вижда, но почти веднага започна да я разпитва. Похитителите не се държали лошо с нея. Оставили я на една спирка. Казали ù да си хване такси и да отиде в хотела при него. И да не ходи в полицията, защото вече знаят коя е и къде могат да я намерят, че не тя е целта им и ако не ги закача, и те повече няма да я закачат. На Тони страшно му се искаше да ги пипнат тези копелета, но реши да не рискува живота ù. Пари се печелят, но живот се не връща. Той ù каза, че в голямата къща нищо не знаят за нея и се тревожат. Но тя настоя преди да отидат при другите, да се любят. През тези няколко дни Патрисия разбра колко много значи Тони за нея и реши никога вече да не се разделят. Каза му го веднага след като се любиха. Той се почувства като най-щастливия човек на света и веднага ù предложи да се оженят. Но тя леко го сряза:

- Не си насилвай късмета, Тони. Засега нека да поживеем заедно, пък после ще видим.

Той се засмя, но се съгласи. Реши, че има достатъчно време, за да я убеди.

© Блага Енева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??