Обичам да горя разни неща - картички, писма, подаръци, спомени. Огънят пречиства. Мислите. Никакви феникси не се раждат от него, но се събира достатъчно пепел, за да погребеш миналото и да продължиш. Горила съм камари от истории и заравяла ритуално съжаленията си под кулите от сива маса след огъня. Но как да събереш достатъчно пепел от една единствена бележка, драсната набързо върху парче хартия?

     "Много неща не знам, но знам как да обичам. Ще ми позволиш ли да те обичам?". Що за арогантен мръсник би написал подобно нещо? Че кой знае как се обича? С годините се убеждавам, че нямам ни най-малка представа как да обичам правилно. Искам да се науча, но продължавам да греша. Очите, ушите и здравият разум ме уверяват, че и другите нямат идея как става този номер. Харесва ни да си разказваме истории за любов, защото ни влече фантастиката. На практика сме далеч по-добри в заклеймяването, отхвърлянето, омаловажаването, контролирането и манипулирането. Разбира се, че не бих позволила на някого да ме използва за експериментално зайче, за да се увери, че не прави(м) изключение и също не знае(м) как се обича. Поне вече не бих. Затова връщам бележка с кратък отговор: "Опитай си късмета другаде". В някой минал или в някой бъдещ живот сигурно бих забелязала точно този човек и бих му дала шанс. В този съм уморена от опити. Просто си запазвам неговата бележка, за да ми напомня, че в паралелна вселена, би могло да бъде различно.

     Ситуацията не създава напрежение в малкия ни офис. Не сме на 20, вече сме претръпнали. Попадали сме твърде много пъти в неловки ситуации, за да ни пука. Юлската жега е далеч по-реален и осезаем проблем. Ако нещо ще препоти един от двама ни, далеч по-вероятно е да са температурите, отколкото някакво си чувство за неудобство. Вярвам, че тази размяна на бележчици ще бъде забравена и няма да ни пречи да продължим да работим добре. Това, което следва, ме сварва неподготвена.

     На следващата сутрин Росен купува кафе за всички ни, 8 на брой заспали муцуни. Из въздуха се носи тежката, ободряваща миризма на късо, чисто еспресо. Когато оставя моята чаша на бюрото ми, казва:

     - Елена, когато обичаш истински, обичаш всички. Разбрах, че съм влюбен, защото започнах да виждам по нещо хубаво у всеки случаен негодник. Даже тези в офиса, които от години ми пилят нервите. Искам най-доброто за теб, но и за всички около себе си. Пожелавам ти да го изпиташ. Невероятно е.

     Сяда си на мястото. Нищо повече не казва или прави. Не знам какво да мисля, хрумва ми единствено, че явно ще трябва да го избягвам оттук насетне, дъската му яко се е разхлопала. Ще ми се да го попитам кой му е дилърът, но се сещам, че този майтап не е смешен, когато си минал трийсетте.

В сряда елегантното венге на бюрото ми контрастира силно с овехтялата книга, която изневиделица се е появила върху него. Сложена е отбелязка на следното стихотворение от Евтим Евтимов:

На прозореца

Откъснала с ръката си гореща

едно дъждовно облаче над мен,

ти бършеше прозореца отсреща,

от погледите мои замъглен.

Нечути думи, срещи неприети,

извезана от сълзи стъклопис

изтриваше над мене ти. И ето —

прозорецът отново беше чист.

Просветваха стъклата като листи.

Изтрити бяха тъмните следи.

А аз си мислех, че небето чистиш

и падаха в ръцете ми звезди.

     Много сладко. И наивно. Ако ни делеше прозорец, сигурно бихме могли да го изчистим. Между нас обаче има стена - висока като CopenHill в Дания и дълга като Великата китайска стена. Нямам идея как ме е забелязал през нея. Слагала съм я тухла по тухла именно за да не ме виждат. Отдавна не съм била във връзка, но започвам да си припомням какво е да не знаеш как да се държиш с някого. Опитвам се да не поглеждам към него. От взиране във всевъзможни нелогични посоки, научавам колко плочки има по пода, къде се е излющила боята по тавана и забелязвам, че завършващата лайстна на бюрото ми се е отлепила вдясно. Успявам да го избягвам до обяд, когато той сам идва при мен.

     - Може ли вече да си взема книгата? Сигурно си се сетила, че не е подарък. Твърде си опака, за да приемеш подарък. Не съм се и надявал. Е, стихотворението беше опит все пак да ти дам нещо, но ако неочаквано си се заинтересувала от книгата, можеш да я четеш само на едно място - там, където стои, откакто се помня - вкъщи.

     Връщам му я, без да кажа нищо. Само завъртам многозначително очи. И то е достатъчно. Понякога изглеждам по-саркастична и зла, отколкото съм в действителност. Може би греша, че ще си работим нормално, както досега. Логично, започвам да чакам уикенда с нетърпение - не толкова заради умората от работата, а за да не виждам Росен, да не мисля за него и просто да живея, както досега. През следващите дни получавам необходимото затишие. Слава богу, не се налага да работим по никакви задачи заедно, не е трудно да се правя, че не го виждам. После идват съботата и неделята и ми се събират цели четири дни почивка от него.

     Росен е красив мъж. Има необичайно светли за нашите ширини коса и очи. Израснала съм около чернокоси и тъмнооки мъже и в среда, където пъстрите очи винаги са били наричани "неверни". Досега съм го гледала като предмет на изкуството - както се гледа "Сътворението на Адам" на Микеланджело. Въображението ми нито веднъж не е рисувало картини, в които слагам смуглата си ръка в неговата възбяла. Намирала съм правилния му нос и чувствените устни за прекалено сладникави и нереално изящни. Не мога да си обясня какво е намерил в мен и как си представя да целува моите дръзки, опънати като въже над пропаст, устни и защо е решил, че за него ще разплета косата си, неизменно прибрана назад в плитка. Цялата съм възел, който се съмнявам, че може някога да бъде развързан. Въпреки че Росен безспорно е сръчен и находчив мъж.

     В първия работен ден след почивката го няма. Изненадвам се, че не просто ми е неприятно, а го търся напрегнато. Надявам се, че си е взел няколко свободни часа, за да свърши някоя досадна лична работа - оправя документи, плаща данъци или нещо такова. Оказва се, че е в болнични и никой не знае какво му е. Необичайно много ме вълнува това отсъствие - за човек, който не се интересува. На следващия ден Росен се появява - леко блед, но иначе във форма. Усмихва ми се някак гузно, сякаш ми казва: "Съжалявам, че този понеделник нямаше изненада за теб".

     - Добре ли си вече? - питам го с надеждата, че успявам да звуча възможно най-делова и равнодушна.

     - Вече да. Защото ти се интересуваш. - отговаря ми Росен с леко пресилена усмивка и в явен опит да покаже, че нищо не се е случило. Повече не си говорим през този ден, а на следващия всичко вече е различно.

     Първото нещо, което всеки научава, когато идва на работа в сряда, е новината, че Росен е приет в болница. От години е имал рак, но не го е разправял наляво-надясно в опити да проси съчувствие. Не е било и необходимо, заради ремисията. А сега шушуканията колко е зле изглеждат зловещо нереални. Знаел е, че нещата не са наред и въпреки това проклетникът е решил да ми каже, че е влюбен в мен! Кой нормален човек би постъпил така, когато е наясно, че може да предложи само вечер на болнична храна и нощ на системи? Попадала съм във всевъзможни отвратителни ситуации, но в подобна все още не съм. Очите ми се замъгляват от слой сълзи, пласт молив за очи и неудържима ярост. Грабвам дамската си чанта и изхвърчам през вратата.

     В болницата отказват да ме пуснат и най-умното, което успявам да измисля е, че сме сгодени. Това работи. Влизам в тясната болнична стая и виждам Росен безпомощно проснат върху леглото. Гледката ме изпълва с гняв и мъка.

     - Росене! - процеждам през зъби. - Ако посмееш да умреш, ще… - не съм сигурна как искам да продължа изречението.

     - Какво ще? - отвръща той глухо, но спокойно.

     - Ще те преследвам от живот в живот, за да си изпълниш обещанието да ме обичаш.

     По измъченото му лице се разлива усмивка, докато хваща ръката ми.

     Горила съм камари от истории и заравяла ритуално съжаленията си под кулите от сива маса след огъня. Но как да събереш достатъчно пепел от една единствена бележка, драсната набързо върху парче хартия? Няма как. Росен трябва да живее.