Спомням си онзи момент на миналото горещо лято. Цял ден изпиваше ни жега, но вечерта като освободител дойде дъждът - топъл, свеж. Приспивна песен ми пееше, а на сутринта си бе отишъл, като неверен любовник. Станах, кафе си направих. Ароматът на кафето изостряше сетивата ми. Седнах на прозореца, където утрото още не бе огряло. Вятърът носеше аромата на рози след дъжд. Чуваше се шепотът на реката - бурен като след дъжд. Играеше мъгла по върховете, които откриваха се пред мен. Топлият вятър галеше ме с косите си. Тогава в този миг на блажена красота смисъл аз видях, за миг имаше истина. Имах нещо.
    Днес седя до този прозорец, студът сковал е мислите ми, както изглежда и сърцето ми! Безразличието ми към всичко ме убива. Поглеждам навън през заскрежените прозорци - студ лъха. Бяла покривка, чиста като девица, ала под нея крие се скрап. Димът от къщите скриваше красотата на горите!
   С теб сме тук - ти си мил, нежен. Почти ти вярвам на лицето. Изглеждаш специален, различен - ала за мене безразличен! Не ме разбирай погрешно - не си виновен ти. Ти си прекрасен - идеален почти! Но аз празна съм - уви! Как да ти се отдам, как да ти дам тялото си, като аз не ще трепна!? Животински - желая те! Стига ли ти!? Там, в ръцете ти, пазейки ме от студа с тялото си, чувах тихо снега по капака на колата. Нямаше небе, нито свят, беше само ти! Непростимо е да не трепна, нали!? Не се страхувам! Не е както преди, не тръпна, не питам се кога ще ме повалиш и ти!
    Безразличен ми е светът! Празен е погледът! Сега разбирам - жива съм само в болката си. Само когато роня сълзи, когато раздира ме, само когато сърцето ми кърви - съм аз. Само тогава истинска съм! Аз съм - само в болките си! Дори щастието не носи ми такава наслада!
Безразлично ми е! Как, когато не ми пука, ще ме заболи? Как, когато застинала съм, ще роня сълзи?  Кога ще бъда себе си - истинска - от сълзи и болки?
  Мъртви спомени безжизнено носят се в главата ми. Мъртви болки - излекувани рани. Мъртво тяло - не боли!