24.06.2022 г., 10:25 ч.  

Пепито 

  Проза » Разкази
361 1 2
5 мин за четене

Има два вида хора. Такива които просто си живеят живота, и такива които са откриватели. Това беше разбрал Томито откакто почна да се вглежда в хората.

Защото има заровено съкровище във всеки един твой ден, да не говорим, че всеки един ден е съкровище сам по себе си.

А то може да бъде всякакво, и не всеки има очи за него.

Днес например откри, че леля му Дора беше остаряла, което си е цяло чудо предвид тая нейна роля, която и беше отредил . Има хора, които са като символи.

Замисли се. Както между впрочем се беше случило, изведнъж прогледна той, и с още много хора от квартала, със скъпи за него хора, с негови приятели. Както и със самия квартал.

Кръпка, дупка, разбит асфалт, настръхнали тротоарни плочки, фасове и дъвки.

Хората и кучетата се препъваха и се чудеха откъде да заобиколят, сновяйки между дупките и паркираните навсякъде коли.

Само на котките видимо им харесваше, защото те са на принципа колкото по - разхвърляно, толкова по - добре, и си ближеха козинката облегнати върху предния капак на колите със завиден непукизъм и спокойствие.

Навремето на тяхната улица имаше само две коли. Едната  - фолксваген костенурка, хитът на тия години беше на чичо му Пепи - мъжа на леля Дора.

С тая лимузина го бяха взели от родилния дом, беше му разказвала майка му. Чичо му Пепи пък беше живата история на квартала.

Между впрочем леля му Дора не му беше никаква леля, нито чичо му Пепи, съответно чичо. Но по това време така се викаше на по - възрастните. Така, от уважение.

Чичо Пепи пиеше здраво. Като всеки бивш моряк и пампорджия.

А леля Дора беше два пъти колкото него, и като го видеше пиян много се ядосваше, и от яд, за да и мине си го побийваше. Но атмосферата у тях не беше лоша.

Тя го намилаше, нареваваше се от безсилие, и после седнали един срещу друг на масата до прозореца пиеха едно за сдобряване.

Любимото занимание на Пепито, така викаха на чичо му Пепи, беше да следи трафика от хора по улицата, и от време на време да ходи на работа. Където не се задържаше много поради същата тая причина, заради която си отнасяше боя в къщи.

Мисля, че имаше само двама, трима от минувачите, за които той не знаеше нищо. Чешеше се по главата,  и с въпроса " тоя пък какъв е" гледаше съмнително след тях 

Останалите ги познаваше  - тях, роднините им до девето коляно, деца, бракове, знаеше къде им беше лозето, похождения и т.н.

Знаеха го и те.

Така, ако ти потрябваше информация просто трябваше да излезеш на улицата, и да обелиш два лафа с него.

Сто на сто имаше много по - вече познати и социални контакти от Бил Гейтс да речем, и така погледнато е трудно да се прецени кой от тях двамата е по - успял в живота.

Тогава хората си ремонтираха колите на улицата, варяха си компотите на тротоара, и всеки си имаше нещо за сядане за пред пътната врата. Животът беше там, и не беше честно да гниеш у дома докато толкова хубави неща се случваха в топлата лятна нощ навън. По улицата имаше дървета. Имаше и сянка където да се скриеш и да зяпаш минувачите. Тогава това не беше нещо обидно.

Пепито рядко беше в лошо настроение.Обикновено седеше на масата до прозореца, отвън се виждаше само главата му, обичаше да чете някоя книга, да маха на познатите от там, и да се подхилква. Весело гледаше на света чичо му Пепи.

Винаги с брада на три дена и бяла коса. Всички го знаеха по тоя начин сякаш така се беше родил.

А леля му Дора беше сервитьорка,

имаше къса прическа като всички сервитьорки на средна възраст, кой знае защо, и винаги изглеждаше уморена от работа. Както всички сервитьорки на средна възраст.

Те бяха стражите на махлата, понеже къщата им беше вдигната, прозореца на два метра над улицата, на самия ръб на тротоара, и наистина създаваше впечатление на стражева кула.

От страната на къщата на Томито, току до вратата имаше един голям камък, като докаран от египетските пирамиди, върху който минимум три поколения бяха трили гащи, пили бира, или играли карти според настроението, там на улицата.

Кой го беше поставил там никой вече не помнеше.

Тоя камък беше неговата гордост на времето, защото придаваше необикновен колорит на мястото.

Колко хора можеха да се похвалят с камък пред къщата, мислиш. 

Представи си само, вървиш си и изведнъж се озоваваш пред един камък голям колкото маса, разположен на тротоара.

Може и да не е бил толкова голям, но тогава на Томито така му се струваше. И своето детство той свързваше най - вече с тоя камък, и с чичо си Пепи, чиято къща беше отсреща.

Тия два камъка определяха и пазеха лекотата на неговото детско светоусещане, сливаха се със слънцето, с дърветата, с гларусите, с малките къщички, и с тесните дворове. Имаше някаква лекота.

Лек беше света.

Сетне тоя камък изчезна, никой не разбра какво стана с него, но и без това времената се бяха променили и нуждата от него се беше изчерпала.

После чичо му Пепи умря, той не помнеше вече от какво.

Най - вероятно от пукница, от какво друго.

Тогава Томито беше надалеч и си търсеше упорито късмета занимавайки се със загубени каузи. Някак си тая смърт му мина покрай ухото, и така и не я повярва.

Някои хора ги смятаме за вечни.

Няма как някои хора да са мъртви. Не сте ли го чувствали?

После събориха къщата и построиха блокче.

И сега от третия етаж се виждаше късоподстриганата прическа на леля му Дора, която по стар навик седеше и зяпаше през прозореца.

Беше се смалила. Всички хора се смаляват с времето, изсмукват се и заприличват на стафиди.

Ето ти още едно откритие.

Махна и, и тя усмихната му отвърна.

Изведнъж нещо го проряза. Сети се за Пепито. Още не можеше да повярва и все му се струваше, че ей сега ще изскочи откъм ъгъла на кръстовището, с цигарата в уста и ще започнат да си говорят както преди. А той винаги говореше с него като с голям и съобразителен човек.

Боже, как летеше това време. Още не можеше да повярва. Съкровищата заровени в нашите дни някой път имаха горчив привкус. Но пък точно това ги прави истински, каза си Томито.

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??