Перфектна, до доказване на противното
Произведение от няколко части « към първа част
Семейният автомобил бе подреден и подготвен за път. Цвети пренесе в него цялата изрядност на която бе способна, даде няколко последни наставления на своите хора и в ранната утрин потеглиха към Калотина. Ако всичко беше наред, трябваше да пристигнат на контролно пропусквателния пункт след около два ча́са. В колата тихо звучеше приятна музика, Цвети бе видимо доволна, всичко вървеше по план. Пристигайки успешно на границата, семейството леко се озадачи от дългата колона автомобили с най-разнообразни регистрации:
– Какво става тук, да не би да раздават социални помощи, какви са всички тези коли...!!!
Доброто настроение на Цвети моментално се изпари, беше ясно, че тук няма мърдане няколко часа, наблюдаваха колоната а също така и хората които бяха наизлезли отвън и на висок глас разговаряха помежду си, сякаш се познават от сто години. Чуваше се всякаква друга реч, но не и българска. Цвети продължи да негодува:
– Защо ми трябваше да приемам тази покана, вместо да си стоя вкъщи мирно и тихо, сега се налага да търпя цялата тази паплач!
Мишо мълчеше, знаейки, че и да си бяха останали вкъщи, Цвети щеше да намери нещо друго от което да е недоволна.
След около четири часа престой, съчетан с едва доловимо придвижване напред, най-после съзряха пункта за проверка на документи. Минаха на отсрещната страна, но изненадата бе още по-голяма когато видяха сръбските митничари да проверяват багажниците на абсолютно всички, без изключение. Цвети отново избухна със своето тихо възмущение:
– Те за кави ни мислят, ние да не сме някакви пласьори на дрога!
Един широко усмихнат сърбин надникна в прозореца на автомобила с поздрав:
– Добър дан! Како сте, братя бугари!
– Той шегува ли се с нас! – възропта Цвети.
Мишо излезе за да отвори багажника, а служителят само възкликна:
– Леле, како е уредно! – затвори и с още по-широка усмивка им пожела приятно пътуване.
Настъпи пълна тишина в колата, дори и на Цвети вече не и се говореше, мислите ѝ обаче препускаха като луди, тя не даваше покой на главата си нито за миг.
В един момент тишината бе нарушена не от кой да е, а от Райна, която присъстваше в автомобила почти невидимо:
– Може ли да спрем някъде за почивка, иска ми се да хапна нещо.
– Райне, каква ти почивка, та ние и до утре няма да стигнем Белград! – прозвуча негодуванието на майка ѝ. Мишо до този момент не бе продумал, но в последния миг видя табела с надпис „Отморище-200 м." и без да се замисли, последва отбивката.
Мястото представляваше няколко дървени маси с пейки, между които се бяха строили кошчета за боклук. Слънцето отдавна, не просто грееше, а сякаш се канеше да запали земята. Нямаше нито едно дърво наоколо. Така или иначе, почивка щеше да има.
Мишо отвори багажника, мислеше да използват сянката която падаше от вдигнатия капак. Райна и Цвети го последваха мълчешком. В далечината, сякаш изневиделица се появи силует на мъж. Виждаше се, че бе облечен в дрехи, изключително неподходящи за сезона и температурата, бяха тъмни и дебели, но не и раздърпани. Приближи кошчетата за боклук и започна да рови, но без да разхвърля, взимаше само необходими за него неща, а останалото връщаше обратно. Кулминацията бе, когато човекът намери едно шише от вода и го надигна така, сякаш искаше да изцеди последните капки, ако изобщо имаше такива.
Без много да мисли, Райна взе своя сандвич, грабна един кроасан, и се заоглежда какво още има в чантата. Съзря бананите, които и без друго не обичаше, но майка ѝ винаги настояваше, били полезни, взе цялата връзка без да попита дали някой от родителите ѝ ще яде, а накрая грабна двулитровата бутилка с минерална вода, сложи я под мишница и хукна към човека отсреща. Едва удържаше нещата които бе взела, когато той я погледна с тъжните си и видимо уморени очи. Райна се просълзи, подаде му нещата а човека наведе глава:
– Вземи, за теб са, ние не сме гладни! – и почти насила му ги пъхна в ръцете. Върна се до колата очаквайки укор от страна на майка си, но такъв не последва. Цвети мълчеше, а Мишо нежно погали Райна с думите: "Спокойно, всичко е наред!"
– Нищо не е наред, тате! – през сълзи промълви Райна. - Ние сме богати, имаме всичко което ни е нужно за да живеем, нито ставаме, нито лягаме гладни, имаме толкова много дрехи, а все нямаме какво да облечем, дори ходим на почивка всяка година, сякаш много сме се изморили! Оплакваме се непрекъснато и от всичко!
– Аз съм тази, която непрекъснато се оплаква от всичко - съвсем неочаквано Цвети прекъсна дъщеря си, сякаш тази случка, на пръв поглед незначителна, я бе върнала в реалността.
Пътуването до Белград продължи около четири часа, Райна спа на задната седалка почти през целия път а Мишо и Цвети мълчаха.
Само гузната съвест на Цвети, този малък духовен орган, говореше тихо, без да пречи на никого.
/ край /
© Руми Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Коце, Гавраиле, благодаря ви, момчета, зарадвахте ме!
-
Един впечатляващ разказ за духовността.
Поздравления! -
Прочетох и следя с удоволствие,а другото са го казали четящите подоло.Поздрав Руми.
-
Марианче, благодаря ти, че проследи историята.
Скъпа моя Ирина, както винаги, ти си изключително проницателна! Да, това беше маршрут, по който минах през лятото и случката е почти преживяна, човекът от "отморището" е истински, Райна в случая бях аз, само дето не влязох в пререкание с никого, Цвети и Мишо са просто олицетворение на доста подобни семейства! Благодаря ти от сърце, Иржи!
Ели, аз също се надявам младите хора с добри и състрадателни сърца да стават все повече!
Мария, благодаря ти за съпричастието, изключително съм щастлива, че те "познавам"!
Младене, подкрепата която ми оказваш всеки път е като свеж утринен въздух, който жадуваме! Благодаря, приятелю!
Йоана, прегръщам те, мило момиче, с благодарност!
Стойчо, съгласна съм с теб, благородството има само едно лице! Благодаря ти, че прочете! -
Няма натруфено благородство! Изглежда това показва поведението на Райна.
Нравствените ценности не парадират и са скромни.
Хубав разказ, който показва младостта в една блага светлина!
Поздравления,Руми! -
У всеки човек се крие добрина и е хубаво, когато я открие...
-
Все едно присъствах невидим на всичко случващо се в това семейство. Колко хубаво разказваш, Руми. И колко истини казваш за семейството и за българина изобщо. Благодаря ти!
-
Прочетох с огромен интерес и двете части! Очарована съм от поредната ти вълнуваща творба, скъпа Руми! Може би причината за това е ,че е твърде близка за мен като усещане и реалност. Съпругът ми работи в център за временно настаняване на бездомни хора и това, което историята ти разкрива е негово ежедневие. Паралелно се сблъсква с проблемите на нуждаещите се хора. А не толкова рядко за съжаление „непрестанно оплакващи се”, са техните близки и роднини. Поздравявам те за позицията, която изразяваш чрез перото си!
-
Неочаквано, но много поучително! Дано има и такива момичета, да се вълнуват от нещастието на другите! Поздравления!
-
Добре,че не забави втората част,сега ги прочетох наведнъж и удоволствието беше мчного по-голямо....А сякаш си пътувала по тоя маршрут,описанието ти е много истинско!Харесва ми и стегнатата форма,не разводняваш с излишни неща...Прекрасна си,Руми и в поезията и в прозата!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
