Песента на кукумявката

- Стани! Ставай ти казвам, няма да ми спиш цял ден! Заминавай на работа, днеска искам ракия на масата! Обличай се по-бързо, ще те закарам.

Лидия отвори сънено очи и неволно погледна през прозореца. Беше още тъмно и не се виждаше нищо навън. Чуваше се само приглушен кучешки лай, който се смесваше с крясъците на кукумявката. Всяка нощ тя кацаше на големия орех в двора и редеше своите страховити песни. Но Лидия ги харесваше, макар да плашеха всички останали.

Тя стана тихо и се облече. Сега погледна часовника – беше почти 5 часа и тя се разбърза. Но точно тогава по вратата се заблъска силно.

- Облече ли се бе търтей безподобен? – чичо й крещеше и блъскаше вратата все едно иска да я разбие. Лидия я отвори спокойно и тръгна към кухнята.

- А, добре, реших че още спиш.

В кухнята беше чисто и подредено. Шкафовете бяха много стари, но чисти. Върху един от тях седеше празна бутилка с ракия.

- Пак ли си изпил всичко, Василе? – гласът на Лидия беше тих, но много остър, а сивите й очи направо пареха всеки, който би се осмелил да погледне в тях.

- То не беше много, бе! Какво ми говориш. Сто процента и ти се наливаш, когато ме няма вечер!

- Когато те няма спя, защото само тогава мога да го правя...

- Не ми говори глупости, мърло, ами се оправяй по-бързо! Хората няма да те чакат цял ден, я! А аз съм жаден и искам ракия.

- След малко тръгваме.

Лидия отвори малка кутия и от нея извади две парчета хляб. Едното го зави в една ярко червена кърпа, а другото го хапна бързо.

- Тази сутрин пак няма мляко. И него ли изпи?

- Бях гладен, а нямаше нищо. Да беше взела сирене вместо оная глупава книга.

- Ще правя каквото намеря за добре с моите пари.

Тя прибра кърпата в джоба си и тръгна към вратата. Чичо й я последва.

Навън беше още студено. Нощите бяха много хладни, а дните – изключително горещи. Този ранен час беше истинско щастие за всички, които работеха на полето. Затова те отиваха там в ранни зори и привършваха по обяд. След пладне слънцето така жулеше, че повечето припадаха, а някои дори оставаха бездиханни завинаги. Беше тежка година, защото пороите в началото на лятото бяха маньосали лозята и сега почти нямаше грозде. Колкото и да пръскаха след това, резултат нямаше. Реколтата щеше да бъде слаба.

Лидия помагаше на едно старо семейство да събира гроздето от голямото си лозе, а в замяна получаваше по 3 лева на ден. Тя не можеше и да се надява на повече, но повечето от тях отиваха за ракия. Чичо й не работеше нищо, защото беше пияница и по цял ден седеше в кръчмата. Но пък искаше да пие и вкъщи и докато на масата имаше ракия, не я биеше. Затова и тя се грижеше бутилката му никога да не е празна. Когато той се напиваше вечер, заспиваше лесно и не я закачаше.

Тя беше много красиво момиче. Имаше златисто-руса коса на букли и сиви очи. Беше висока и слаба, даже прекалено, а кожата й беше млечнобяла, но сега беше загоряла леко от слънцето. Погледът й беше жив, пъргав, а умът – много бърз и гъвкав. Макар да работеше всеки ден и да се грижеше сама за къщата, тя беше най-добрата ученичка в класа. Но скоро беше принудена да напусне училището, защото чичо й често идваше да я излага пред съучениците й и те й се присмиваха после. Гордостта й не й позволи да изтърпи обидите им. И така тя стана истинска млада жена за съвсем кратко време и всеки път, минавайки по селските улици, караше всички да се обръщат след нея.

А тя самата имаше големи планове за себе си. Четеше непрекъснато вкъщи, вечер, след като чичо й заспиваше и мечтаеше да замине далеч и да отиде в университет. Чакаше само да се изучи достатъчно, за да успее да се класира. Именно това я крепеше и й даваше сили да издържи нечовешките условия, в които живееше.

И този ден обещаваше да бъде горещ. Каруцата се тътреше бавно и шумно по асфалта. Когато стигнаха до лозето, вече се развиделяваше. Нямаше нито едно облаче и Лидия гледаше тревожно небето.

- Днес ще бъде извънредно горещо. Виждаш ли колко е гъста маранята, а е толкова рано...

- Брей, отде се научи да говориш така умно! – Васил грухтеше злобно до нея, опитвайки се да се засмее.

- Ще се прибера сама, можеш да стоиш в кръчмата колкото искаш!

- Да не збаравиш да купиш ракия! – той шибна мулето с все сила и потегли.

Лидия се огледа за малко. Дъждовете бяха напоили обилно земята и сега всичко наоколо беше ярко зелено и много красиво. Наблизо нямаше нито едно дърво, но в далечината между падащата мараня надничаше планината, тъмна и тайнствена, но някак магнетична. Лидия знаеше, че някой ден ще замине и че нейната цел се намираше отвъд Балкана. За нея бе слушала толкова много легенди, но никога не бе имала време да иде и да се увери сама в тяхната достоверност. Мечтаеше да види поляните, на които преди повече от сто години са се събирали хайдутите и са проливали кръвта си срещу поробителя. Знаеше колко нейни прадеди са се хвърляли без страх в боя и са умирали за своите идеали. Мечтаеше и тя да е толкова смела и да успее да се справи с всичко, което се изправеше на пътя й.

Беше щастлива. Да, наистина, защото всичко хубаво й предстоеше и тя го усещаше. Всички нейни мечти щяха да станат реалност и тя щеше самичка да изгради живота си. А не като нейните бивши съученички, които набързо се ожениха и народиха куп деца. За тях истинският живот беше свършил. А за нея той сега започваше.

Тя се усмихна и с леко сърце тръгна към лозето. Бузите й бяха леко румени от сутрешния хлад, а красивите й очи шаваха живо насам-натам и поглъщаха всичко, до което се докосваха.

Тази вечер Васил се прибра по-късно. Денят беше адски горещ и в кръчмата не се траеше. Даже жената на кръчмаря припадна, та се наложи да я свестяват. Васил сега бързаше към къщи да седне и да се напие на спокойствие.

- Тая скапана жега! Отде дойде тоя дявол сега, мама му стара?! До вчера щяхме да се удавим, а днеска не може да се диша от жега. Сега една ракийца само да глътна...

Вече беше тъмно и започна да застудява. Беше тихо, даже страшно. Той удари силно входната врата и се развика:

- Лидио, слагай ракията, че съм жаден! Тая жега днеска едва се изтърпя.

В къщата нямаше никой. Васил продължи да вика, но никой не му отговори. Празната бутилка с ракия седеше още на шкафа.

- Къде, по дяволите, се е дянал тоя търтей!

След като се убеди, че Лидия не се е прибрала, излезе бързо навън. беше все така тихо, луната се беше показала и осветяваше празния двор. Васил се оглеждаше объркан и безпомощен. За пръв път Лидия я нямаше вкъщи по това време, а той не знаеше какво да направи. Макар да се държеше зле с нея, той я обичаше по свой начин, защото тя беше единственият му близък човек. Тя се грижеше за него от години и той беше привикнал към нея.

Лидия не се прибра. По обед беше паднала мъртва, покосена от силното слънце и горещината. Васил стоя цяла нощ на двора да я чака. А кукумявката продължаваше да нарежда страховитите си песни от ореха в двора.

‘Казват, че ако кукумявка кацне

на някоя къща,

значи предвещава смърт...’

На всички, които не са успели да

сбъднат мечтите си в този живот.

23.08.2005