***
- Отрови ли са я? – с причудлив глас каза Ферхарес.
- Така смятаме. Няма друго обяснение. – отвърна лечителят.
- Свободен сте. И помнете – все едно не сте идвали тук.
- Разбрано. Без повече приказки лекарят напусна покоите на Зофия. Ферхарес стоеше до прозореца и наблюдаваше болната. Беше умислен. “Кой би могъл да го стори незабелязано?”. Чувстваше се обезпокоен. Всякакви мисли връхлитаха съзнанието му. В този момент чу някой да пристъпва тихо зад него. Обърна се и видя, че е Анен.
- Какво правиш?
- Трябваше да ви повикам. – отвърна Анен.
- Какво има?
- Безпокоя се за господарката Аннамест.
- Тя добре ли е?
- Тези дни се държи някак странно. Нещо тревожи ума и. Прислугите казват, че отказва да се храни. Не излиза от покоите си и е наредила да не бъде обезпокоявана. – сподели младото момче. – Ще отида при нея. Не се тревожи. – отвърна Ферхарес, потупвайки го по рамото.
***
След няколко часа уморителна езда, Амерас и Улан стигнаха обратно в имението.
- За нищо на света повече не ще гоня жена. Особено, ако е собствената ми сестра. – оплака се Амерас, слизайки от коня.
- Пак ли започваш? – отвърна Улан с тежка въздишка.
- Никога няма да забравя този ден.
- Ще влизаме ли? – нетърпелив рече Улан, тръгвайки към входната врата.
- Ще се върна след малко. – последно каза Амерас.
- Пак ще вършиш бели… непоправим си. – чуваше се да казва Улан, който с всяка стъпка се отдалечаваше от него, но той сякаш не го чу.
Нещо тревожеше ума на Амерас. Думите на по-малкият му брат по-рано днес пробудиха спомени, които всячески се опитваше да забрави. В онази нощ, той направи своя избор – да бъде свободен. Но цената на неговата свобода беше твърде скъпа. Тарес се погрижи да бъде платена. С цената на друг живот, който беше също толкова скъп, че дори и повече…
~ 10 години по-рано ~
Новият ден донесе утринен дъжд. Слънцето беше се скрило зад малки сиви облаци.
- Всичко свърши. Вече си в безопасност. – тихо каза Амерас, придържайки я изправена на седлото. Едната му ръка държеше юздите, а с другата беше прегърнал немощното и телце. Тя беше в съзнание.
- Защо го направихте, господарю? - отвърна момиченцето.
- Твърде дълго бях наблюдател на зверщините на Тарес. Бях глупак да си мисля, че ще се промени. Когато гледах как изтезава деца и старци се чувствах сякаш аз бях извършителят, но се подчинявах на заповедите му. Беше мой брат и господар. Всеки път щом убиеше някого, се чувствах така сякаш аз го убивах. Нощем се будех от кошмари – виждах лицата на невинните, които безмилостно екзекутираше през деня.
- Вие нямате вина за греховете на брат си, господарю. – промълви тя.
- Да, щеше ми се да беше така. Баща ни ще се обърне в гроба ако можеше да види в какво се е превърнал любимият му син. – в гласът му се четеше яд примесен с болка. - Винаги ли е бил такъв?
- Не. Той беше най-добрият, когото познавах. Беше мил. Защитаваше всеки, който изпаднеше в беда. Помагаше на всеки в нужда. Винаги ме измъкваше от неприятности. Сега, не е останало нищо добро у него. Единствено омраза и уродлива душа.
- Той ви липсва такъв какъвто е бил някога. Щом се върнете, ще бъдете наказан заради мен.
- Не се тревожи. Аз ще бъда добре. Най-важното сега е да те върна при семейството ти. - Дължа ви живота си.
- Не дължиш никому нищо, дете.
Появи се малка усмивка на нейното лице.
- Как е името ти, малката? – добави Амерас.
- Елерия, господарю. – отвърна.
- Ще го запомня. Дръж се Елерия, чака ни път. - рече той, пришпорвайки коня в галоп…
***
- Да пратим ли войници след него, господарю? – рече със студен тон генерал Реант.
- Не. Той ще се върне. – отвърна спокойно Тарес.
- Позволете ми аз да го убия. – каза той, усмихвайки се лукаво. - Ако не си затвориш устата, ще наредя теб да хвърлят на химерите. Дръж змийския си език зад зъбите! – отсече строго Тарес.
- Но, какво говорите, господарю!? – недоумяваше Реант.
- Казах ти да замълчиш! В очите на Тарес се четеше ярост. Реант се дръпна на страни, скланяйки глава.
- Измислил съм идеалното наказание, което Амерас ще помни до края на дните си! – добави Тарес, усмихвайки се. – Какво е то, господарю? – дяволито попита генерала. – Генерал Реант, повикайте братята Акарт. Имам специална задача за тях.
- Веднага, господарю! – каза той, а след това излезе от шатрата.
***
Неочакваната среща с Каелина пробуди стари спомени в съзнанието на Камир. Когато беше едва на десет години, той бе изпратен в замъка Естеран дел Ал’кас, намиращ се на хиляди мили от дома. Там, младият господар прекара голяма част от живота си като чирак на лорд Емос. За фамилия Ленес беше голяма чест.
Имаха стар договор с династията Ал’кас, според който всеки втори син щом навърши дадената възраст, трябваше да бъде изпратен при тях на обучение.
Династията беше техен лоялен съюзник и приятел от самото си съществуване. С годините, те съградиха цяла империя на континента Алерес. Нещастниците, които дръзваха да се опълчат на Ал’кас, бяха разгромявани. Пътешественици, които са били в техните земи, разказваха за “различният” им подход не само към воините и техните войници, но и към начина на живот на обикновения жител чак до аристокрацията.
Ценностната им система била неприсъща за тези земи, че дори и за целия свят…
Според някои, династията Ал’кас беше дошла от друга планета преди много, много години. Но това бяха просто митове, с които се изхранваха странниците, разказвайки ги на простолюдието. Никой нямаше да разбере истината. Никога.
Камир беше в покоите си. Лежеше. Очите му се взираха в сребърния таван. Опитваше се да събере мислите си, но при всеки опит – ставаше по-голяма каша.
Годините прекарани под контрола на Ал’кас го научиха да не дълбае твърде много в емоциите - нито към родината, към семейството, към любимата.
“Ако останеш там където си бил вчера, никога няма да бъдеш цял. Времето е единственото нещо, което не можем да задържим. Ако си останал там където е била твоята любима, или твоите близки, никога няма да можеш да разбереш същността на своето обучение. Ние винаги ще сме там където другите няма да бъдат, и нивга не ще бъдем там, където са останали те.” - отекваше в съзнанието му. Това бяха първите думи на неговия учител, когато пристигна.
За него не бяха само думи. В тях имаше някаква сила. Вид магия. Лорд Емос не приемаше всеки втори син, дори да е от благородно семейство. Предаваше знанието си само на онези, които са достойни да носят името “валексе” и можеха да преминат успешно обучението си. Веднъж избран да носиш това име – не можеше да го промениш. Нито да се изтрие. Камир научи по всеки възможен начин, че кръвта можеше да се превърне във вода…
Нищо не изглеждаше така както трябваше да бъде. Камир знаеше това. Знаеше, че нямаше връщане назад. Не го и искаше. Носталгията по миналото бързо напусна мислите му.. Той отдавна не беше същият. Малкото добро момче изчезна в деня, в който пристъпи портите на Естеран дел Ал’кас. Уроците на неговия учител бяха безценни. Всяка дума, която той казваше беше извор на ново познание. И Камир трябваше да се постарае да ги запомни. Да се събужда с тях. Да заспива с тях. Да живее с тях до края на живота си.
Всяка една безсънна нощ прекарана в тренировки на тялото, и на ума за него бяха повече от “урок”. Всеки удар на пръчката, когато правеше грешка, го научиха, че трябва да бъде безпардонен. Да бъде строг. Непримирим. Да се лиши от всяка слабост, която бе присъща за обикновените... в противен случай, тя щеше да струва повече от собствения му живот.
© Нина Чалъкова Всички права запазени