Пещерата

                             Донко Найденов и Весислава Савова

             разказ на ужасите - да не се чете от лица под 18 години!
                                                                  
                                       1
      Пещерата в огромната скала, която се извисяваше над градчето Белем, беше мираж за множество хора. Непристъпността и най-вече лошата слава отблъскваха туристите от това красиво място. Разбира се, намираха се ексцентрици, които идваха в градчето, но в крайна сметка не се оказваха достатъчно подготвени за изкачването по стръмните скали. Затова, и си тръгваха безславно.
      Лошата слава на пещера, скрила в себе си зловещи тайни, бе плод на множество легенди и истории, свързани със странни изчезвания или появявания, със загадъчни гласове и звуци, излизащи от дълбините ù. Местните хора често разказват на туристите за странни светлини или предсмъртни стонове, които идват от прокълнатата пещера.
     Тази пещера няма име, но всички я наричат "Прокълнатата пещера". Тази природна дупка бе и една от целите на Томи и Линда - ентусиасти, които обичаха да посещават нестандартни и интересни места. Двамата приятели обичаха и скалните катерения. Точно за това прокълнатата пещера бе идеално място за хора като тях.

                                   2
     Още преди пристигането в Белем, Томи и Линда бяха резервирали стая в хотел "Централ". Той се намира в края на града, на около триста метра от отвесната скала. Когато най-после стигнаха до малкото и неугледно градче, те нямаха търпение да се настанят в уютната стая. Каква беше радостта им, когато установиха, че от терасата има чудесен изглед към скалата и пещерата. Уморени от пътуването, двамата решиха да си купят нещо за вечеря, а след това да си легнат.  На другия ден, по светло, вече можеха да се качат на отвесната скала и да влязат в мистичната пещера.
   И двамата заспаха бързо. През нощта, обаче, Линда се събуди, като установи, че в тъмната стая влиза някаква много слаба играеща светлина. Тя излезе на терасата и видя две движещи се синкави точки, които кръжаха близо до прокълнатата пещера. Загледа в малките светлинни източници, които я бяха събудили. Те светеха около минута и след това изгаснаха. Линда гледаше дълго към мястото, където до преди малко играеха светлините, но те не се появиха отново. Прииска й се да събуди Томи. Той, обаче, спеше толкова дълбоко, че се отказа.

                                     3
      Когато пристигнаха в хотел „Централ”, Томи си мислеше, че няма да може да мигне. Макар и пораснал достатъчно, той беше запазил детето в себе си и във въображението си беше смел рицар, който трябваше да защитава смелата, но крехка Линда. В момента, в който положи глава на възглавницата, обаче, Томи заспа.
   - Томи, Томи, къде си тръгнал?
Момчето се сепна. Намираше се на голяма зелена поляна, осветена от слънцето. Не се виждаха никакви хора, но усещането за внезапно захлаждане накара Томи да потрепери. Тогава ги видя – две сини точки, които сякаш играеха на криеница една с друга. Объркан от видението и новите усещания, той приседна на поляната. В този момент почувства, че земята се люлее. Но не като при земетресение. Не! По-скоро като люлеене в гондолата на онзи панаир, който беше посетил в детството си. Томи затвори очи и усети как сънят го надвива.
   - Не заспивай!
   - Не заспивай! Още не е дошло времето за сън. Ще ти покажем нещо, което отдавна искаш да видиш. Не заспивай, Томи!
    - К-кои сте вие? Къде съм? Какво става?
  - Parole, parole, parole… - запя някакъв дрезгав глас, който премина в истеричен кикот.
   - Страх ме е – промълви Томи.
   - Защото си човек. Защото не знаеш, че няма такива неща като край и начало. Ела, ела с нас.
Двете сини точки заподскачаха весело пред него. Томи ги последва, като хипнотизиран, без да знае къде отива и какво го очаква. Те тръгнаха по стръмна пътека на отвесната скала. Момчето се учуди, че върви с лекота, без да усеща натоварване от неравностите по пътя. Накрая спря пред пещера. От входа ù лъхаше хлад, който беше толкова приятен, в сравнение с горещината на поляната. Томи усети лек аромат на ванилия. Толкова искаше да влезе вътре, но когато направи няколко крачки към входа, сякаш се удари в стъклена стена. Истеричният кикот се повтори.
...
  - Томи, Томи, събуди се. Сънуваш кошмари! -Томи отвори очи и видя лицето на Линда, надвесено над него.
   - Линда? Какво правиш тук?
   - Ха! И аз се чудя да ти кажа честно – засмя се приятелката му.
   Томи се отпусна. Всичко беше наред. Просто беше сънувал. Какво пък толкова? Нали и без това често сънуваше. Постепенно си спомни. Те бяха тук, за да се отправят към пещерата и да разберат какво толкова прокълнато има в нея. Линда и той не се спираха пред нищо.
Момчето стана и излезе на терасата. Тогава ги видя. Двете сини точки. Онези от съня му. Те кръжеха около пещерата и сякаш отново чу онази италианска песен.
    - Линда! Ела. Бързо, бързо!

                                         4
    Преживяното снощи не отказа от намерението двамата търсачи на приключения. След като станаха и закусиха, те набързо приготвиха раниците с приспособленията за катерене и тръгнаха към отвесната скала.
 Качването не беше трудно за опитните катерачи - скалата бе лесна за пробиване, освен това имаше големи скални камъни, на които лесно можеше да се стъпва. И така с помощта на здравото найлоново въже, малката бормашинка за пробиване, множеството метални клинове, които носеха и карабините за закрепване на въжето към тях Томи и Линда се озоваха пред входа на пещерата само след час и половина катерене.
     Входът на голямата хоризонтална дупка бе доста широк, но навътре се стесняваше. Младежите седнаха на един голям камък, за да поемат дъх.
      - Там някъде се движеха светлините - Линда погледна навън и посочи към предполагаемото място.
      - Не съм много сигурен - оспори Томи.
     - Ще ми кажеш ли какво сънува снощи? - неочаквано попита Линда.
     - Кога снощи? - стресна се момчето
     - Преди да те събудя,  бълнуваше някакви несвързани неща за поляна, за пещери, за сини точки. А накрая започна да крещиш като луд.
     - Не мога да си спомня точно. Зная, че сънувах нещо странно... да, намирах се на поляната а над мен светеха две сини точки... земята се люлееше... и се случи нещо... но не мога да си спомня нищо друго.
     - Няма проблеми, може би е заради вълнението.
     - Или заради предстоящо събитие.
  
     - Хайде да влизаме - предложи Томи - дошли сме дотук и няма да се връщаме, нали.
     - Съгласна съм! Давай напред, "момче"!
   Но след като направиха няколко крачки и мракът почти ги бе завладял Томи спря изведнъж.
     - Какво има? - попита Линда изненадана от реакцията му.
     - Миризмата на ванилия, усещаш ли я?
     - Май да - замислено отвърна момичето.
     - Спомних си, че в съня усещах миризма на ванилия.
     - Сериозно ли?
     - Да, мацко. Освен това самото място е някак... странно. Усещам, че нещо лошо ще се случи.
     - Томи! Какво усещаш? Сигурен ли си? Какво ти стана?
     - Не зная, може би е плод на самото вълнение, понякога в такива случаи подсъзнанието си прави лоши шеги.
     - Така е. Не зная дали усещам нещо, но не виждам нищо обезпокояващо.
     - Аз също! Така че да вървим напред!
    Извадиха фенерите и с тях осветиха каменните стени на пещерата, украсени с множество малки сталактити и сталагмити. Лъхна ги хладния застоял въздух.
     Пред тях, в една от неравните влажни стени се откри неголяма дупка. Тръгнаха към нея, но за да влязат вътре трябваше да легнат. Томи освети дупката и видя, че тя представлява голям тунел, който във вътрешността се разширяваше. Така че беше нужно да пълзят само два-три метра, след което можеше да се изправят.
     Този конусовиден тунел сякаш бе изкуствено издълбан, защото по стените личаха следи от дялане и обработване на скалите. Предназначението му обаче оставаше загадка. Тунелът водеше към малко помещение с множество сталактони, големи сталактити, сталагмити и други карстови образувания. От много места капеше вода. Видяха голям отвор, водещ надолу. Тъкмо тръгнаха към него, когато от недрата на тъмната пещера се чу пронизващ рев. Той закънтя толкова силно, остро и зловещо, че краката на Линда се подкосиха и ако Томи не я бе хванал в този момент тя щеше да се строполи на каменния под. Смели и уверени в уменията си и двамата имаха нужда от малка почивка. Седнаха на пода на пещерата и замълчаха. Приятелството им датираше от години и нямаха нужда от разговор, за да се разберат. Тъкмо Линда се опря на рамото на Томи, когато внезапен хлад ги накара да потреперят и въпреки, че челниците не осветяваха достатъчно голямо пространство, и двамата забелязаха сянка, която пропълзя по стената на пещерата.
    - Томи? Видя ли?
    - Да, Линда. И двамата знаем какво е това.
    - Пещерен дух?
  - Със сигурност. Само той се вижда с периферното зрение и пропълзява по пещерата, която пази. Много пещерняци са ги виждали. Някои полудяват, а други се кълнат, че е било по-голям прилеп. Никой не смее да изрече истината на глас, въпреки че всички знаят за какво става дума. И други странни истории са ставали, но и за тях се мълчи. Затова и сред ветераните няма един, който да не пие.
  - Ще ми се смееш ли, ако ти кажа, че малко ме е страх?
  - Не, защото и аз съм объркан от това. Въпреки всичко, нека продължим! Никой от нас не е от Влашко, та да се давим на край Дунава, я! – Томи се опита да звучи шеговито, но не вярваше в собствените си думи.
  - Да вървим, момче! Ако ще се мре, поне да бъдем заедно.
   - Хайде, хайде! Голямо момиче си, ама още не си за умиране.
Хванати за ръце, двамата приятели продължиха. Ароматът на ванилия се усилваше и въпреки неприятния хлад, и двамата усещаха, че не могат да спрат, докато не стигнат до първоизточника на това ухание.
Изведнъж, силна светлина ги накара да спрат. Не беше естествено толкова навътре в пещерата да бъде светло, да не говорим за такава светлина – като посред бял ден на широка поляна. Един сталактон беше извит толкова странно, че наподобяваше арка. Ако изобщо беше сталактон, разбира се. Линда се поколеба дали да мине под арката, но Томи я хвана за ръка и двамата пристъпиха напред. Гледката, която се разкри пред тях, ги накара да ахнат от удивление. Три чудно красиви жени танцуваха, хванати за ръце около казан, от който излизаше пушек с така притегателния аромат. Момичето погледна приятеля си въпросително и прошепна: „Приличат на нещо средно между феи и самодиви. Доста приказно за света, в който живеем. Сигурен ли си, че не сънуваме?” Жените, обаче, я чуха и пуснаха ръцете си. Едва поели си дъх, приятелите трябваше да преживеят поредния шок. Приказно красивите лица на жените започнаха да се сбръчкват и скоро пред тях застанаха три живи мумии.
      - Не си играйте с огъня, деца – просъска едната мумия и протегна костеливите си ръце към Томи и Линда.         
     Двамата ентусиазирани младежи мълчаха вцепенени. Мумията докосна Линда и това донякъде я извади от сковаността, която я бе обзела. Тя протегна ръка към Томи и го избута назад. Томи се съвзе от първоначално обзелия го унес и прегърна смелата си приятелка. Двамата отстъпиха.
     Мумиите стояха на място и се взираха в тях с малките дупки, които заместваха очите. Двамата отстъпваха леко назад с бавни и плахи стъпки и когато вече бяха на такова разстояние, което им даваше възможност да побягнат те се обърнаха... и замръзнаха на място! Защото точно пред тях стояха още две мумии. Линда изпищя, но не помръдна от мястото си. Томи също бе неподвижен, защото крайниците отказаха да му се подчиняват. Двете мумии до тях протегнаха ръце, но не към тях, а към другите три чудовища отсреща. Онези също протегнаха ръцете си към тях. В този миг в средата на залата нещо засвети, хвърляйки искри. Постепенно във въздуха се образуваха две малки точки от синкава светлина. Те светеха толкова ярко, че поглъщаха светлината от арката. Томи и Линда гледаха ставащото пред тях едновременно със страх и вълнение.
     Една от мумиите им даде знак да ги последват и младежите тръгнаха след тях. Незнайно кога и как отново се бяха превърнали в красиви феи, които крачеха грациозно хванати за ръце. Синкавите светлинни точки се движеха след тях, хвърляйки навсякъде отчетливи черно-оранжеви сенки. Заведоха ги до едно много голямо помещение и спряха по средата. Точките започнаха да се уголемяват и разреждат. Но във въздуха започнаха да се появяват нови и нови светлини и след малко огромната стая се освети в ярка синя светлина.
     И тогава пред Томи и Линда се появи истинският зловещ кошмар на прокълнатата пещера, те изпитаха огромния богохулен ужас на изроденото и злокобно настояще. СТЕНИТЕ МЪРДАХА! Но не се движеха те, а огромният брой човешки скелети и кости, които висяха на тях. Те бяха вързани с дебели вериги, бяха заковани с огромни гвоздеи, но въпреки всички природни закони се движеха! Кокалите тракаха и скърцаха, черепите им се местеха, опитвайки се да се освободят от здравите вериги и гвоздеи. Извиси се силен многотонен вой, смес от чудовищните и зловещи стонове на живите мъртъвци! Някой крещеше: "Gruda, gruda", друг виеше нещо като "ауауауауауау", придружено със стряскащ кикот, а трети дрезгаво пееше: "Parole, parole..."(както се случи в съня на Томи). Сладникавата миризма на ванилия властваше над цялата прокълната обстановка.
      Към петте феи, намиращи се в средата започнаха да се присъединяват още същества. Скоро цялата зала се изпълни с красиви самодиви. Една от тях направи две крачки и застана пред Томи и Линда:
      - Линда, Томи, присъединете се към нас! - подкани с плътен властващ глас феята. Момичето се втренчи в нея.
      - Хайде, деца, елате при нас! Елате в света на чистотата! - каза самодивата. Линда тръгна към тях!
      - Не! - извика Томи и я хвана през кръста. Двамата паднаха на земята. Томи усети как някой се опитва да проникне в мислите му, но си даде воля да не го допуска!
      - Томи, Линда, хайде! При нас всичко е красиво - гласът на феята явно влияеше изключително силно, защото момичето стана и отново тръгна към тях.
      - Линда, не! - викна Томи и се хвърли след нея като отново я хвана - да се махаме!
     Той я изблъска назад и я бутна към изхода. Групата от самодиви тръгна след тях! Томи почувства как силата на опитващия се да проникне в него намаля.
     Едва когато крачеха по коридора Линда се сепна:
     - Къде сме? Какво стана? - попита тя.
     - Да изчезваме бързо! - викна Томи и двамата хукнаха нагоре по тесния коридор. Когато достигнаха до малкото помещение се обърнаха назад. Но не ги следваха красивите самодиви а огромна орда от почернели мумии!
      - Неееее! - извика Линда и двамата се втурнаха към конусовидния тунел....  
                                   
                                      5
     Когато се озоваха на входа на пещерата установиха, че никой не ги следваше. Не идваха никакви звуци от вътрешността на пещерата. Приятното ухание на ванилия вече не се усещаше. Видяха, че въжетата и приспособленията за катерене бяха на мястото си. Седнаха на големия камък и въздъхнаха дълбоко.