Пет погледа
2 мин за четене
Ако някак нямаш страх, пали колата и карай, карай докъдето пътят свършва, а после спри. Вгледай се ниско, ако ти се скача, навярно не е от безстрашие, а от безнадежност... Ръбът е там, където мислите се късат и падаш в краката на собствената си тревожност, че от доста дълго не са те питали какво ти е. Престори се, че скачаш и малко преди тялото да полети, спри. Остави да паднат предразсъдъци, болки и страхове... За да останеш това, което си, преди да си чувствал въобще някога.
Той е като лек полъх, от който забравяш парещия пясък, затваря очите ти и сънуваш, не навреме, но все пак го сънуваш, с нежни очи и полукопринена кожа, ненатрапчива мисъл с вкус, който никога преди не е познавало небцето и въобще не знаеш... Дали е по вкуса ти, но ти липсва нощем, щом заспиш... И ръцете, допир, който парализира усещането за тъмнината в страха, забравяш да мислиш за себе си, боли ли те, щастлив ли си, безразличен си, но само за него те е грижа. Изтърваш по някоя сълза, защото нещо те е докоснало в сърцето, което по принцип не би, но вече си необратимо друг и е странно как ти харесва.
Търсиш се в чужди лица, чужди думи... картини, в които всъщност изучаваш с поглед рамката, защото тя е граница, като много такива, които сам си си поставил. Всичко след нея е грешка, изкривяване... и нямаш амбиция да откриеш себе си в друга светлина. Нямаш време да спреш и да разбереш какво кара кръвта ти да кипва, когато търсиш значимото, а се спъваш в неуспешните опити да бъдеш върха за някой, но това не върви ли ръка за ръка с разочарованието... май така беше, защото на високо е студено и самотно, и си ужасно далече от хората, за които нещо значиш.
Тя... няма име по принцип, защото забравяш да чувстваш, когато те докопа между острите си нокти, понякога е хищник и те има за поредната си хапка, друг път е художник, който те рисува между цветята си. И в двата случая си пътник, докато самата тя не ти даде живот, мисли те за жертва или за най-скъпия си улов. Всичко зависи от нея.
Викам ù Любов. Тя ме срещна с него. А той, той какво ли мисли за мене?
Прекъснат телефонен разговор, а аз продължавам да си говоря. Мисли, думи, челно ударили се в стената и сега ме подритват в главата си. Празно ли ми е? Е, не. Пълня две чанти и се прибирам, там, където няма дом за мен. После ще ти пиша, за да разкажа как се спасих от себе си, че най-лесно споделям върху хартия... само така мога да кажа, че не са мои думите. Само така не крещя, само тогава е тихо в сърцето ми...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стеляна Всички права запазени
