25.04.2010 г., 19:44 ч.

Петото дете 

  Проза » Разкази
1616 0 17
11 мин за четене

 

Чакаше  го да се върне, а се молеше да не прибере. Трябваше да се обади, но  бе доволна, че телефонът мълчи. Парите свършваха, хората заминаваха от България, а тя не знаеше кой път да хване. Обземаше я ужас при мисълта за мъжа ú и сърцето ú се вледеняваше. Страхуваше се от това, което става,  искаше да е мъртва, когато Али се завърне. Още я боляха  раменете от силните му ритници, синините още цъфтяха по бледите ú ръце от многобройните блъскания в стената.

Селцето вреше като настъпен мравуняк от седмица. Всеки  тичаше на някъде и се готвеше да замине.  Гюл си легна тихо при децата и се запита какво ще стане, ако Али се завърне и какво, ако Господ я пожали. Нямаше отговор. А трябваше да намери.

Сутринта пристигна милиция. Връчиха ú  запечатан плик. Зачете думите, но те не стигаха до сърцето ú, а минаваха право през него, удряха се в къдриците на заспалите ú деца и се връщаха пак върху листа. Седна  на пода и подпря глава с ръце. Не заплака, не закрещя. Изпита облекчение, което се опита да скрие. Не бе сигурна дали ще замине с другите от селото, но знаеше, че никога повече няма да позволи мъж да  насилва  тялото и душата ú.

Ставаше и си лягаше с тъпа болка в гърдите. Нямаше апетит и губеше сили, едва издържаше многото работа около децата. Когато припадна няколко пъти подред, нямаше как – отиде на лекар.

Докторчето от града, младо момче-всезнайко, бързо лепна диагнозата – рак. Гюл си тръгна  с разкъсана душа  и по пътя виеше без звук, оплаквайки себе си приживе. До сутринта не заспа, а децата сънуваха сладки сънища, сгушени като зайчета на ръката ú. Тя гледаше втренчено в мрака и виждаше само смъртта.

На разсъмване стана да си направи кафе и поглеждайки през прозореца, мерна преминаващата Фатме. Нещо я бодна в сърцето и тя изтича навън по шалвари.

Преди няколко  дни ходи при нея на гости.  Дебеланата бе далечна братовчедка на Али. Гледаше на кафе и карти и така припечелваше по някой лев към заплатата. Тогава Фатме се намръщи на нейната чаша и каза, че смърт  къщата ú грози.

-  Ела да те черпя кафе - подхвана  я Гюл задъхана. - Трябва да ми погледнеш чашата.

Фатме се замисли за миг. Отслабнала, тъжна, самотна, Гюл искаше да сподели мъката с някого, да я излее навън след нелепата смърт на мъжа си.

Седяха в малката кухня и Гюл през сълзи разказваше  одисеята с младия доктор. Фатме се засмя весело и огромните ú гърди заподскачаха като медни камбани.

- Щом така ти е казал, ще доживееш  поне до сто – избърса очите си тя.

После  дръпна чашата от ръката ú и се загледа вторачено. Усмивката  ú ставаше все по-широка.

- Жалко, че Али не е жив. След няколко месеца щеше да черпи.

Гюл я гледаше изумена. Колко бой бе изяла, че му раждаше дъщери. Колко мъка бе изтърпяла,  че не може да го ощастливи със син. А сега беше бременна при погребан съпруг. Притисна ръце до гърдите  си и заплака от мъка и гняв.

-   Не го искам това дете. Не искам пак да съм бременна.

Фатме взе ръцете ú в своите и обърна лицето ú към тъмната утайка на чашата.

- Виж хубаво и не гневи Бога повече – скара се тя. -  Детето ти е с ангелски криле. То ще те изнесе от мрака.

Майката потисна страха и омразата към покойния мъж и се остави в ръцете на Бога.

Раждането мина трудно, мъчително, тежко. Детето се появи  рано, в седмия месец едва. В далечното село единствен помощник на Гюл се оказа Фатме. Завиха бебето с няколко пласта памук под пелените и тя го завърза под дрехите си като малък вързоп.

-   Оставаш до неделя в кревата – изкомандва я дебеланата.

-   А децата? – с мъка прошепна Гюл.

-  Ще ги гледам заедно с моето – тросна ú се  Фатме и с това разговорът приключи.

Който казва, че е лесно да бъдеш изселник,  жестоко греши. Гюл скоро го изпита на гърба си. Тръгнаха всички от селото, тръгна и тя. С Фатме се оказаха в Бурса, подмамени от приказките, че там  се намира работа и ще има къде да живеят. Деляха една квартира години наред, всяка в своята стая с децата, заедно плачеха и заедно се смееха, когато имаше на какво. Най-често се прибираха уморени от работа и единственото, което искаха,  беше да  се наспят.

 Гюл дълго мисли и нарече малкия Денис, заради синьото  цвете в очите му. Когато го гледаше, изтръпваше до дъното на сърцето и болка я пронизваше цялата. Детето бе  пълно копие на мъжа ú, а всеки спомен за него я изпълваше с мрак. Не го галеше, не си играеше с него и синът скоро усети, че за мама е различен от другите. Жената се оправдаваше  с липса на време и много работа, но знаеше, че не е така.

Той растеше буен и палав. Ала никога не направи от онези бели, които  удрят в сърцето. Бе обичащ, грижовен, общителен и чаровен и всички го обичаха много, освен майка му. Или поне така изглеждаше отстрани.

Денис умираше да сглобява и разглобява уреди - с часове седеше в работилницата на хазяина. Между телевизори, радиоапарати и всякакъв вид електронна техника момчето се превръщаше в мъж и градеше характер.

Една вечер Гюл се прибра по-рано от работа. Цял ден изгаряше в треска и накрая дори студеният шеф я пусна да си иде у дома. Отвори вратата и замръзна. Детето миеше чинии, а сухото пране бе сгънато идеално на масата.

-  Какво правиш? – извика  гневно извън себе си  тя.

Момчето изпусна чинията и тя се разби като сърце в пода.

Гюл нареди четирите сестри до него и започна „полицейски” разпит. Не знаеше сама защо помощта на детето я изпълни с такъв  гняв. Момчето помагаше вкъщи, работеше, внасяше пари и спокойствие в малкия дом, а тя отговаряше с упрек и студенина. Трябваше просто да го прегърне. Но всеки път, когато  разтваряше нежно ръце, сърцето ú се извръщаше с писък –  виждаше сините очи на Али срещу себе си и се вледеняваше като камък.

Аз съм лоша и неблагодарна майка, мислеше тя. Разбираше, че не бива да постъпва така, но не можеше иначе. Често плачеше нощем и молеше Господ да ú прости, но разбираше, че за такива майки не може да има прошка.

 Денис бе петнайсетгодишен, когато се прибра един ден възбуден и заяви гордо:

-  Намерих  съпруг на Айше.

Всички го погледнаха изненадано. В ателието за телевизори, където ходеше всеки ден да помага, се бе запознал с подходящ мъж за сестра му и бе направил необходимото да доведе преговорите за женитба до край. Най-голямата сестра се спусна да го прегръща, щастлива, че най-после ще си тръгне от бедния дом. Гюл трябваше да направи същото, но когато пристъпи към него, я поразиха ръцете му. Петото дете имаше ръцете на баща си – силни,  едри, широки, точно същите като онези, които я пребиваха без жал, защото не беше родила навремето син. Пак се отдръпна. Не го погледна в очите, знаеше, че  ще види обида и разочарование. Отиде в другата стая и  плака до сутринта.

Сякаш закрилян от божии ангели, Денис превземаше с лекота всяко препятствие. Печелеше турнири и стипендии, започна да получава поръчки за поправки на телевизори  и ходеше по къщите с малко куфарче като лекар. Той никога не скри и лира за себе си. Работеше, без да се спира, помагаше, без да се оплаква.

Омъжи  успешно  трите сестри и в къщата стана тихо. Годините минаваха, а Гюл не намираше минута покой. Вината, че е необичаща майка, се сливаше с черния спомен за отдавна погребания съпруг, който сякаш се бе преродил в нейния син, да  измъчва  дните ú до смъртта.

Когато завърши гимназия, Денис замина да учи в България. Майката искаше да легне на пътя пред него, да целува краката му и да го моли да остане в Бурса, но нищо не каза. Нямаше право да иска от него това, щом не можеше да му даде майчина обич.

Очакваше с нетърпение първия разговор с него, но когато вдигна слушалката, гласът ú заглъхна отчаян. Сякаш Али се обаждаше от отвъдния свят,  гласът на петото дете беше гласът на бащата. Тя  разплакана затвори телефона и отново ви като пребита до сутринта.

Всеки път намираше измислено оправдание, когато той звънеше,  и  не се обаждаше. Изпращаше му поздрави по последната останала у дома дъщеря.

  Постепенно Гюл престана да се усмихва, чувството за вина я изсмукваше като енергиен вампир. Спря да се храни, бързаше да  свърши всичката  работа сама. Ставаше прозрачна и бледа, отслабваше и се смаляваше и един ден се оказа в болница.

Мястото бе чуждо, студено, потискащо. Тя не говореше с никого и не искаше нищо. Дъщерите я дразнеха с тяхното непрестанно бърборене. Молеше  отчаяно Бог да  върне Денис,  за да му каже най-после  колко много всъщност го обича и колко жадува да го прегърне, но не можеше да отвори уста да поиска това. Страхуваше се, че пак няма да има сили да го притисне до сърцето.

Оперираха я и тя излизаше от упойката бавно. Погледна над себе си и  сърцето ú се вкамени. Лицето на съпруга ú стоеше над нея - сериозно, красиво и опасно близо. Опита се инстинктивно да се дръпне назад, но тогава той се усмихна и изведнъж  Гюл проумя, че това е Денис, че усмивката  му не е като онази на баща му. Али имаше насмешлива усмивка, иронична към всички и всичко. Усмивката на нейния син беше красива, топла и нежна. В едното ъгълче потрепваше сладка трапчинка. Как не я бе забелязала до сега? Гледай усмивката, повтори си няколко пъти. Само усмивката! Това е душата на твоя  обичан син. Отвори широко очи и усмивката на сина  се оказа до  сърцето ú.

-  Върнах се, мамо! – прошепна ú нежно той. – И тук мога да завърша  електроника.  Обичам те!

Майката протегна ръце и прегърна петото дете.

 

© Илияна Каракочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • За мен ти си майстор на късия разказ,в душата си те вписвам след светата за мен троица Вазов,Йовков и Елин Пелин.
  • Невероятно силен разказ! И мен разплака. Голяма си, Илияна!
  • Благодаря на всички за изказаните коментари. Искам да поясня защо героите са с турски имена. Историята ми бе разказана от една жена в Бурса, от нашите преселници. Нямаше да бъде честно да променям основата на разказа.
    Не искам да разплаквам с моите разкази. Често си казвам, че най-накрая трябва да напиша весел разказ, но някак не се получава.
    Има време и за това!
    Поздрави и светъл ден на всички!
  • Много е тежко...много, когато ръцете не слушат, не прегръщат...
    Поздравления, Ина, за чудесния разказ!
  • много хубав разказ!
    настина умееш да хващаш...
  • Всеки път си тръгвам от тук с насълзени очи!
    Думите ти докосват душата ми!
    Как го постигаш, Или???

    Прегръщам те!
  • Харесвам всички твои разкази, Илияна. Пишеш невероятно хубаво!
  • Много ми хареса,само не можах да разбера защо героите са с турски имена...
  • Илияна, страхотен разказвач си... !!! Беше удоволствие!!!
  • Чудесен разказ!
    Имам тук приятелка българка,тя има проблем, подобен на твоята героиня и...не може да преодолее травмата.Дали да не и дам да прочете и да поговорим...
  • Чудесни са разказите ти!
    Толкова човещина има в тях и толкова мъка човешка...
  • Поздравления за разказа!
  • Удоволствие са твоите разкази, Илияна!
    Достигаш до най-дълбокото на човешката душа...
    Благодаря!
  • Стисна ме за гърлото... Разплаках се... Поздравления, Илияна!!! Отново страхотен разказ!
  • Благодаря ви, момичета! Понякога наистина само една усмивка е достатъчна, за да ни изведе от мрака на миналото и вината към просветлението.
  • Понякога ... само една усмивка стига за да промени целия ни свят. Страхотен разказ! Сърдечни поздрави!!!
    )
  • Краят ме разплака,невероятна история...
Предложения
: ??:??