Петък 13-ти
Телефонът ми иззвъня в шест и половина. И в следващия момент спря да звъни, озовавайки се внезапно в другия край на стаята.
Мразя шест и половина. Мразя факта, че трябва да ставам от понеделник до петък в тоя скапан час. Абе въобще, сутрин съм много раздразнително и мразещо същество.
С усилие се изправих от леглото, светнах лампата до леглото ми и си сложих очилата. Добре де, сложих си ги едва на третия път - първите два всъщност бяха неуспешни опити да си извадя окото с едната рамка. Примижах от ярката светлина и едва след като фокусирах, успях да видя календара на стената. Датата беше петък 13-ти.
Гледах около 5 минути календара, без да правя каквато и да била връзка. И изведнъж отговорът бавно се проясни в главата ми.
Гладен съм! Какво ли ще има за закуска?
Неволно отново спрях погледа си на календара. И тогава...
Петък 13-ти??? Перфектно - още една причина, поради която мога на спокойствие да продължавам с мразенето на деня.
Не съм суеверен, да знаете. Но предполагам, и вие сте имали дни, когато се будите, убедени, че нещо ще стане? И това нещо изобщо няма да ви хареса?
Е - това беше от тези дни.
Все още сънен, се отправих към банята да се измия. Разбрах, че нещо съм объркал, когато пет минути по-късно търсех пастата си за зъби и четката в хладилника. Изправих се бавно, затворих вратата на хладилника и се огледах. Да, това беше кухнята. Не можеше да е нещо друго. Но... добре де, бях сигурен, че тръгнах накъм банята. Не бях ЧАК толкова сънен, че да объркам посоките. Или бях? Хм... няма значение. Тръгнах накъм банята, и пет минути по-късно вече бях забравил за случката.
Но ми предстояха много по-големи перипетии.
Успях да се измия без особени проблеми. Проблемите започнаха когато излязох от нас.
Тръшнах вратата на апартамента зад мен, понечих да си сложа слушалките, и... замръзнах на място.
Точно пред вратата, вперили поглед в мен, стояха пет черни котки. Седяха там, подобно на статуи, и размахваха опашки. По абсолютно идентичен начин. Измяукаха в един глас, след което се изправиха едновременно и се скриха зад близката кола.
Ако бях погледнал зад нея, щях да видя как те изчезват яко дим. Но аз не го направих. Най-непукистки си сложих слушалката и продължих към спирката с надеждата, че всичко щеше да се окаже съвпадение.
Стигнах до спирката и забелязах някаква бележка, окачена на табелката за автобусите. Приближих се малко, и успях да прочета написаното.
„Уведомяваме ви, че от петък, 13 Февруари 2009, до понеделник, 16 февруари 2009, автобус № 74 няма да спира на тази спирка.”
Препсувах наум, обърнах се накъм шосето и видях как 74 спира, по нормалния и абсолютно изключващия каквито и да било необичайности начин. При това беше и празен. Почти празен, ако изключим петимата очевидно заспали пенсионери. Вдигнах рамене и се качих.
След като автобуса се отдалечи, на спирката се появи една черна котка.
- Не се върза, а? - каза тя на бележката.
Почти мигновенно буквите се смениха. Вместо „уведомлението” вече пишеше следното „Добре де, аз ли съм виновен, че тъпият рейс дойде?”
- Нищо, денят едва сега започва - каза котката.
В следващия момент единствената лампа, която осветяваше спирката, изгасна. Когато светна отново секунда по-късно, на спирката нямаше нито котка, нито бележка.
Прозинах се в рейса и смених песента. Трябваше ми нещо по-бързо, нещо по-скоростно, за разсънване. Пуснах си „Metal & Punk” плейлиста, но нищо не можеше да ме разбуди. Прозинах се отново и се загледах през прозореца.
Вече се развиделяваше. Погледнах си часовника - 7:15. Добре, имам още петнайсетина минути - ще стигна навреме. Хвърлих един поглед през прозореца - рейсът беше спрял на светофар. А върху колата до рейса имаше... черна котка, която махаше с опашка. Разтърках очи, погледнах отново... и котката я нямаше.
Прекалено много ми се спеше. Да. Привиждат ми се глупости. Точно така. Протегнах се, и от ръкава ми падна огледало, което се разби на парчета на пода. Стреснах се, защото нямам навика да си пъхам огледала по ръкавите. Още загледан в парчетата от огледалото на пода на рейса, и чудейки се откъде, аджеба, се беше взело, усетих че някой ме зяпа. Погледнах на седалките от мое ляво, и видях една пенсионерка с възголемичка пазарска чанта да ме гледа изненадано.
- Момче, знаеш ли, че счупено огледало носи седем години лош късмет и нещастие?
- Да-да, съжалявам, госпожо, но не съм суеверен - усмихнах се мило аз - и, ако ме извините, тук слизам.
След като вратата на рейса се затвори, от пазарската и чанта се показа черна глава. На котка. Двете със старицата се спогледаха.
- И тоя път не стана май... - измърка котката.
- Нищо не е свършило - изкикоти се старицата - точно обратното - сега започва...
Стоях и чаках светофара да светне зелено, за да мога да пресека. Но това май нямаше да стане скоро. В следващия момент чух от дървото до мен „Буу...Буу...Буу...”
Стреснах се, отскочих назад, погледнах на дървото, и видях кафяв бухал. През живота си не бях виждал бухал на живо-а ето че сега, тук, на дървото до училище един май се беше заселил. И... ме гледаше. Втренчено.
Природата нещо се беше побъркала. Да. Това беше.
- Знаеш ли, три бухания на бухал са на лошо - чух глас зад гърба си. Обърнах се назад и видях как някакъв човек, на средна възраст горе-долу, ми се хили.
- Абе, хора, разберете, че не вярвам в суеверия! - изпуснах си нервите аз. Изведнъж видях как един черен бухал прелита през небето, за да се приземи до първия. И май имаше... черна котешка опашка?? Не. Това беше прекалено. Привижда ми се. Тръснах глава невярващо.
Светна зеленото и пресякох, твърдо решен да не обръщам повече внимание на тия простотии.
Горе, на дървото, черният бухал се настани до другия. А кафявият го плесна с крило през главата.
- КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ КАЗВАМ, ЧЕ КАТО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ ТРАНСФОРМИРАШ, ДА НЕ ГО ПРАВИШ?
- Добре де - измънка черният - аз... такова... смисъл... абе, то не ме е видял май...
- Видя те и още как - въздъхна кафявият - но стореното - сторено. Ходи да си вършиш работата.
Черният изчезна, а кафявият го последва около секунда по-късно след поредната въздишка.
„Кой идиот боядисва дограма в 7 и половина сутринта?” - запитах се аз, след като видях стълбата и човека с четката и кутията с боя отгоре и.”Няма значение...” - казах си и продължих. Преди да се усетя, бях минал под стълбата. Една учителка до мен изпищя.
- Ти мина под стълба!!! Това означава лош късмет! Чуваш ли? Лош късмееет! - крещеше зад мен, докато аз я подминавах, чудейки се още колко ще трябва да преживея.
До учителката изведнъж се появи черна котка.
- Да не си казал и дума! - изкрещя госпожата.
Котката я изгледа тъпо.
- Мяу...
Изведнъж от другата и страна се появи котарак.
- Искаш да кажеш АЗ да не казвам нищо, така ли?
- Просто... просто... просто... млъкнете всички! Тоя е безнадежден случай! Отказвам се!
И се изпари.
Двете черни котки се спогледаха. Изведнъж говорещият котарак каза:
- Хей, писанке, много си сладка - измърка той - Чудех се дали си свободна утре за една разходка по кофите?
Котката го погледна уплашено и избяга.
- Пфу... момичета. Не знаят какво искат - измърмори котакът - но да оставим мацките. На тоя ще му трябва урок - измяука той, загледан в посоката, в която бях тръгнал. Изведнъж се стресна и погледна едно малко дете, което го гледаше.
- Какво зяпаш, бе, дребен? МЯУ! Разкарай се сега!
Детето се затича с плач към майка си.
- МаааААМО! Котката ми проговори!
- Но, скъпи, котките не могат да говорят. Ще се успокоиш ли, ако мама ти даде бонбонче?
- Да... Но искам шоколадово, а не от ония гадните... Как се казваха - детето изкриви физиономията си - К... Ка...
- Карамелени? - подсказа му майка му.
- Да! Кауамеуени!
Майка му се засмя.
- Пфу... хора - измърмори котакът и изчезна.
Звънецът, обявяващ края на първия час, заби. Всички си прибрахме учебниците за броени секунди и изхвърчахме от класната стая, игнорирайки безпомощните викове на учителката да си запишем домашното.
В коридорите беше обичайната шумотевица.
- Да бе, и аз после му казах...
И шумът секна.
Погледнах приятелката ми, която изведнъж беше замръзнала; огледах се наоколо - всички се бяха заковали на едно място.
- Не се чуди - времето спря. - каза глас до мен.
Обърнах се и видях черен котарак, който удобно се беше настанил на прозореца, протягаше се и ме гледаше.
- Не... не, не, не! Стой далеч от мен! Писна ми! Какво искаш, по дяволите?
- Да ти докажа, че съществуваме.
- СъществуваТЕ! Кои сте вие?
Котакът лениво скочи от прозореца на главата на една ученичка.
- Ние! Суеверията! Сещаш се - петък 13ти, огледалата, аз и другите черни котки. Както и всички останали нам подобни.
- Чакай, чакай... значи целия проклет ден сте ме преследвали, за да ми докажете че съществувате?
- Ами... да. Разбираш ли, не мога да ти напиша писмо и да ти го пъхна в пощенската кутия просто ей така!
- Ааа... ясно - трябва да е нещо по-интересно?
- Не бе, с тия лапи не мога да пиша - каза той и размаха едната си лапа пред лицето ми.
- Добре, добре. Тааа... какво искаш да кажеш под „съществуваме”?
- Ами че сме тук - котакът драматично размаха лапи - Хората вярват в нас. И ние сме всъщност продукт на тяхната вяра. Да чупиш огледала - в това няма смисъл. Но, да кажем, някое дете е пакостливо. След третото счупено огледало майка му му казва, че ако счупи още някое, то хлапето ще има седем години лош късмет. Той го казва на своите приятелчета, те - на техните и така се разпространява. Няма по-чиста вяра от детската.
- Значи сте възникнали само заради децата?
- Не е само заради децата! Светът има нужда от нас! Виждаш ли, даже в двайсет и първи век, векът на технологиите, хората се плашат от черна котка, въртят се три пъти като залутани пумпали, чукат на дърво и подобни глупости! Не сме продукт само на вярата, а и на страха! Този, инстиктивния, като на пещерния човек, който се е плашел да не би някой тигър да му скочи отзад и да го хапне за закуска. Затова си измисля нещо като заклинание, като защитно движение, против лоши случки. Днес по-различно ли е? Не!
Хората трябва да вярват в нещо! Трябват им въображение, фантазия, трябват им вяра и страх, трябват им смелост и кураж! Иначе... какви хора биха били?
Изведнъж всичко ми просветна.
- Да, наистина, какво ни прави различни от другите животни, ако не точно тези качества...
Котакът скочи на рамото ми.
- Знаех си, че ще разбереш - каза и ме потупа с лапа по главата. Почувствах се като окуражен първолак.
- Добре де - намръщих се - но защо точно мен? Защо точно на мен трябваше да ми разкажеш това?
- ‘Щот си ми симпатичен - измяука котаракът, изкикоти се и изчезна.
В следващия момент всичко се върна постарому.
- ... да не си го и помисля... Ей! ЕЙ! Слушаш ли ме изобщо?
Обърнах се към момичето.
- Да, да... само малко се бях поотплеснал.
Тя ми се усмихна.
- И все пак - представи си! Аз... и той? Заедно?? Опазил Господ! - каза тя и почука на дървената пейка, която подминахме.
Аз се изсмях.
- Какво пък сега? - намръщи се тя.
- Нищо, нищо.
- Какво, това, че почуках на дърво ли? Ами суеверна съм, какво да правя!
- Спокойно, бе - казах и я прегърнах - нямаш си и понятие колко суеверни хо... същества познавам - прошепнах и.
Тя се изкикоти.
- Колко?
- Някой път ще ти кажа. Някой път - усмихнах се.
А от прозореца ухилено ме гледаше един черен котарак.
© Боян Всички права запазени