"ПредПис" (Интро):

 Понеже забелязах една такава нарастваща тенденция в пишещите да разказват и озаглавяват в дати, реших да покажа колко много си противореча казвайки, че съм от оригиналните и уникалните  - като опитам да не остана и аз назад. И сега, ако ми позволите, ще подчертая и оградя думата: "опитам", защото датите и одатяването, за мен, са формалност. А формалността, от своя страна, е метод на отдалечване от емоционалната тежест на дадена случка или чувство и по-лесното им приемане за факт, природно явление или като ви е най-удобно да го наречете. И заради вродения ми мазохизъм и афинитет към жестокото лице на реалността, не съм върл почитател на формалността. Но за жалост, желанието ми да опитам от всичко, което не ми вреди и от което не бих загубила нищо - е по-силно, поради което ви представям поредната ми безмислица (и със "с" е валидно).

 *13.03. на лете 2009-то*

 Петък се падаше. Да, петък, тринадесети - ден, в който много от нас - много внимават, било  то от страх, от вълнение, суеверие, или каквото и да е чувство, което този звучен ден предизвиква. Аплодисменти...

                                                                                  ... моят рожден ден.

 Този, тъй симпатичен, ден, всъщност е преломната точка на историята, която съм замислила да разкажа. Но, за да избягам поне малко от влудяващия си навик да отегчавам, ще синтезирам важния предхождащ период. Като се помъча да пресметна времетраенето му - го изкарвам 9 месеца. Символиката тук е неудържимо силна. Тежестта на тези месеци бе точно като една бременност, казвам го без да искам да сравнявам страданията на майката с емоцоналната дупка с лек пуберски привкус, в която бях изпаднала.

 Краят на юни беше, краят и на учебната година, последни напъни, примесени с еуфоричните мисли за лятото... 4 седмици, от които 2 имах перманентен гост в скромната ми стаичка, и 2, в които аз играех тази роля в скромния апартамент на гореспоменатия. Тези 4 седмици са началото, гостът е обичаната от мен особа - Светла Иванова - примес от плевенска убуст, заралийска обиграност и закачливост и лек софийски нрав. Наглата, извинявам се - "милата" , бе до мен през цялата ми бременност, за което искрено бих и благодарила.

 На 15 същия месец се брояха 9 месеца от началото на най-дългата и значителна до сега моя връзка. Принципно изневеряваща и въртяща ги по двамина, понякога и повече, цели 9 месеца отдадена на един, непоглеждаща друг - тук не забелязвайте лъжата - бях стресирана. Беше по-малък от мен - още една небивалица - и разстоянието ни даваше право да се виждаме за по 2 дни на 2 седмици (иначе добре се виждахме...). Няколко, сега незначителни, но за тогава - фундаментални фактора ме доведоха до свръхраздразнение и до момент, в който единственият видим изход бе раздялата ни. И това се случи... рев, ракия, много рев, необмислени постъпки, вино и уиски и мноого рев... поставянето на началото на тази 9-месечна криза.

 След края на потенето в задушните ученически стаи дойде време на безгрижно обикаляне на градове и попадане в обичайните за мен и Светла каръшки, но изкючително забавни ситуации. След кратко шляене из баирите на китния ми край и забърсване на няколко ухажора за 2 дни в родното ми градче, с "милата" заминахме за Варна. По път, точно преди Шумен разбрахме, че обещаната ни квартира не беше изцяло обещана и се започна с абсурните ситуации. Бащата на Светла, като един достоен и огромен ангел-хранител и върл диктатор, ни осигури безплатно убежище, след няколко часа на треперене, сополивене и лека форма на идиотизъм, породен от чувството на безизходност. 

 Заплануваният престой бе 2 седмици, но като вече казах - бе само заплануван. Първите няколко дни бяхме истински сладурчета - пестеливи, забавни и си прекарвахме повече от прекрасно. Но ето, че дойде един ден, в който обстоятелствата и отдавна подтисканото безгрижие се преплетоха и ни поднесоха бомба за среднощно хапване. След няколко часа на бара в боулинг залата в универсалния магазин (мол-а) решихме да се понаслаждаваме на гърмящата от дискотеките музика и тишината на нощните вълни. Отидохме на плажа. Беше около 12 и в спокойствието, което ни обзе, не усетихме как чантата ми, с всичките ни пари, ключове, фотоапарат, лични документи и два обичани от нас със Светла телефона (Джони Блуум и Пешо), една сребърна гривна - подарък от бившия ми - и един дезодорант, за който все още скърбя, изчезнаха. Луната мълчеше, а ние вътршно се потяхме... Ами сега?

 Стигнахме до блока, само с дрехите си, изядохме по няколко мазни заучени фрази от една от обитателките на блока, за да можем да влезем и понеже съквартирантката ни бе твърде необезпокоена, за да спи непробудно, се наложи да се сгушим пред вратата на полиетиленовото, бодливо чердже. В 6 "непробудната" се разбуди и чу галантното ни почукване (бум, пряс... нали се сещате?)... оттук нататък - каша! Бащата на Светла, майка ми, МВР Варна, нови билети, отчаяние... За същество като мен, което никога не си беше позволявало такива ситуации, това бе  край... не виждах изход...

 Последвалите събития заради притъпяването на чувствата ми и желанието ми -  мъглявеят... Важното е, че всичко доведе една такава вечер, в която приятелят на майка ми загуби книжката си и аз вътрешно умрях. Това бе първият от страховете ми, който се материализира през тези 9 месеца - да предам и разочаровам най-близките... Е, от този ден нататък бях подритвана и унижавана от самата ми майка. В седмицата, която изкарах в Родопите, обаче, успях дори и нежива да изживея величието на природата и да се слея с нея. Но тогава скъсах и всякаква връзка с всеки, макар че имах нужда да съдера гласовите си струни от виковете на болката...

 Не се очовечих, но поне се поуспокоих след седмица, две... Назначиха ме за бавачка на 2 деца - малкия ми дзвер - за брат и малката ми братовчедка-диване... за 2 седмици. В края на тези 14 дни получих дългоочакваното обаждане... но... ми бе поднесена неочаквана новина. Сигура, за първи път, в знанията си - бях покосена от факта, че са ме скъсали. Изпаднах в истерично мълчание и оглушаващ вътрешен смях. Невъзможно беше. На 3 от 4-те компонента изкарала от 97% до 100%, на 4-тия ми липсвали 3,33 точки, за да го взема. Още по-невъзможното и смехотворно бе, че от трима мои познати явили се, с които бяхме в отделни помещения по време на изпита, и тримата, заедно с мен, са скъсани за липса на 3,33 точки на един и същи компонент - и същевременно с изключителни резултати на другите части. И така... приказка -  още един страх се материализира в мен... все още не съм преодоляла шока...

 След последното денят ми започва да почернява, а нощта - да ме буди... Нямах сили, желание, живот.

 Нищо.

 Но... не се свърши с това... В учебните месеци до декември бях гонена от непрекъснати скандали с майка ми, вечно и плиткоумно мълчание в най-простите дори разговори - от моя страна, пристрастяване към изкуствената усмивка, поради загубата на истинската ми... Един от тези много и изключително мъчителни дни се почувствах истински сама... а 2 дни след този бях покосена от поредната "твърде прекрасна" новина - леля ми, майка на 2 момичета - едното кандидат-гимназист, а другото едвам навършило 4 години, реши да замине за държава, в която не би могла да се оправи, поради езиковата бариера и никаквия опит... но го беше решила. Не успях да приема това, че ще се връщам в родния си дом, за да търся нея и да не я намирам... (още не се е върнала)... сама бях - сама си го направих, сама си реализирах и третия страх...

 Ето как потънах и до 13.03.2009 год. не виждах ни край, ни дори мисълта за края. Декамври пътувах, за празниците при баща ми... бягството от България бе илюзионно отдалечаване от проблемите, но те и в онзи - коренно различен свят - ме застигнаха. Прекарах месец в разходки по болниците и размишления за невъзможността за реализиране на желаното бъдеще... забавлявах се, общо взето..

 Завръщането ми бе посрещнато с овации от страна на пропуснатия материал и долно-човешката нужда да ти вгорчават още повече живота... Безконечен купон!

 Вече заглъхнала, по-лесно приемах недоволството на околните, глухотата им пред моите крясъци и стенания, слепотата им за техните прегрешения към мен.. (както и по-нагоре... много по-нагоре казах: Светла бе до мен)... но имах нужда не от някой, не чаках вече нито чудо, нито дори нещо позитивно... исках шамар... Дори и нелицеприятен, просто шамар, който да ме дръпне и да се ядосам подобаващо, да се разплача със сълзи, да се засмея неволно... да съм отново, поне, човекоподобно...

 Подсъзнателно, в момента, в който го осъзнах, сама си създадох този шамар... Влюбих се насила (тогава не осъзнавах, че е съзнателно...) в човек, с когото връзката ни би била повече от невъзможна... като последствие възвърнах усета си към хората и подлостта им и "ситото" ми за такива, които бих допуснала до себе си, пак заработи -  като изрита 2-ма от неволно допуснатите. Почуствах как то пак прие формата на антивирусна програма и как леко-полеко започнах да си отварям очите за лъчите на деня и да почиват те през нощта.

 И все още не бе дошъл истинският преломен ден. Следваше редица изтезания в седмицата на 13-ти, които бяха породени от неповторимия ми късмет (бе почти сигурно, че празнуването на пълнолетието ми няма да се състои)...

  Но ето че в 00:00, петък, 13-ти, получих първото си обаждане, след което заваляха хиляди такива... Сутринта си се наспах подобаващо и изпуснах първите няколко часа, но си имах стабилно извинение. Леля ми ме разплака, фактът, че пъпката на брадичката ми беше изчезнала, ме зарадва... Черпих и се отървах от контролно, опитваха се да ми скапят настроението с настояване, че проблемите им (на изританите от антивирусната) са по-важни от "моя ден", но само си губеха времето.

 Бира в "Дон Домат", обсъждайки колекцията от неповторими коли Thunderbird и приятна музичка... бе последното, на което истински се насладих този ден... (не броя ракията - тя винаги ми се услажда). Само час след това майка ми се обади... усетих, че не е на себе си, но не можах да разбера на какво се дължи, докато тя, борейки се вътршно, не ми каза това, което никога не бях очаквала, което я бе съсипало, но и което наистина съживи мен и прероди нея...

         ... "Вече съм безработна"

 17 години бъхтене, 17 години я съсипаха, но 17 години бе сигурна и се чувстваше стабилна, защото бе в състояние да ме нахрани... 17... А след тях, на моя рожден ден, на който тя бе по-щастлива и развълнувана от мен, я стъпкаха... премазаха я! И само на мен можеше да каже, защото заради тях тя бе останала само с мен... Аз не заплаках, казах, че както и да продължи животът ни, аз ще съм там... ще я вдигам като падне... ще ù пея (на последното не се съгласи)... благодарих ù, че ми го е казала...

 Затворих телефона и се разплаках - истински, порой от грим и сополи, порой от облекчаващи сълзи... свивах се от болка... не исках деня да продължава...

 ... Но когато усетих, че плача, че чувствам - спрях. Огледах се и се стегнах. След този половин час никой не усети, че нещо ми има, макар и да умирах от тежест под кожата... Смях се, радвах се, макар и да не успявах да се насладя на всичко, изживявах емоцията - колкото и смесена да беше тя.

 След кръчмата, където дойдоха близките ми, споделих с до болка формален тон... мат! Но ги успокоих... уж. След което бяхме поканени на допиване - веднага цъфнахме... Банскалийско мероприятие. Манастирски ливади, 8 мъже - банскалии, 1 банскалийка (спътница в трудните моменти) и аз - ловешката девойка, троянската слива - сливова, извинявам се, единствената, която не говореше за Банско... и много алкохол. И фъстъци имаше. Задушевно. Имах един обожател, а след час още един, който притежава 2 порции с по 5 кебапа за ръце... След още час вече му бях синтезирала част от шантавията на живота ми. След още един получих първата си от 9 месеца истинска, носеща надежда за една нормална връзка целувка... а след 9 минути се обличах, за да се отправям към училище (защо не точно съботата след моя петъчен рожден ден да не трябва да се наслаждавам на алкохолните изпарения върху чина си?!)...

 След мрънкането ми, истинското и няколкото часа, прекарани в до болка познатата ми класна стая, пътувах за Троян, където прегърнах истински майка ми и когато започнах да я спасявам от отчаянието... На другия ден се събрахме в Ловеч да празнуваме с останалите ми роднини, а в понеделник реших да остана и да не се прибирам към София, за да бъда още малко с нея...

 Сега съм жива, дишам, справям се, продължавам... не живея вече, за да умра, а умирам да живея... Това е, което диктува усмивката ми!

 Послепис: не се извинявам, че не изпълних намерението си да не ви отегчавам, защото ви бях предупредила. Опитах! :)