ПЕВИЦАТА

Всички я очакваха с нетърпение.

Бяха слушали за нея фантастични неща. Великолепна! Изумителна! Прекрасна! Очите им бяха устремени към подиума. Мълчаха. Всички до един! Дори и келнерите, и те стояха с препълнени подноси, като залепени с епоксидна смола към мозаечния под.

В най-отдалеченото сепаре една муха бръмчеше крайно възбудена от нещо, но и тя се притаи. Никой дори не дишаше. Ако не беше ослепителното осветление, човек би помислил, че се намира в черния космос, а не в ресторант „КОСМОС".

Най-после осветлението намаля, прожекторите блеснаха и тя се появи. Изникна като от нищото – феерична, безплътна, неземна. Какво великолепно съчетание на тяло, красива външност и оригинален костюм – почти без гащи!

 Залата замря в очакване.

И тя запя.

Акомпаниментът на оркестъра се загуби, като прах на самотна комета между звездите.

Посетителите зяпнаха от изненада. Парализирани, онемели. Шашардисани. Истински шашардисани!

Така беше. Но... само за миг.

Внезапно един дядка скочи като ракетчик - новобранец, намести изкуствената си челюст, която внезапно се откачи и стремително се впусна към подиума. Успяха да го хванат, но той се дърпаше и крещеше:

-  Пуснете ме! Пуснете мее! Нека аз.

Публиката се окопити, съвзе се от първоначалния шок и ревна застрашително в един глас:

-  Пуснете го ! Нека той да пее!

                                         ----------