25.05.2010 г., 22:40 ч.

Писма 

  Проза » Писма
791 0 4
5 мин за четене

Тази кореспонденция така и не видя бял свят, когато трябваше, но сега реших да ù вдъхна живот чрез сайта "Откровения", та макар и късно. Ние си пишехме с моя приятел всеки ден и си носехме писмата собственоръчно всеки ден с уговорката да не прекъсваме. И ето какво се получи:

 

ПЪРВО ПИСМО

                                               “Полека тръгва той към свода –

                                                 връстник на вечната природа”

                                                        Пушкин “Руслан и Людмила”

 

 

Няма да обяснявам защо съм жив, защо съм човек и защо пиша. Вероятно природата е решила така, тя е открила човечеството, тя го е направила разумно и му е дала всички възможности да се осъществява и унищожава. Така е и с нашия случай в частност. Ние си пием водката при Мино всяка вечер, обсъждаме географската си ширина, в която са ни потънали гемиите, говорим за възвишени неща, без да осъзнаваме колко са ни окъсани дрехите, колко са ни ограбени душите и колко са ни слаби думите и метафорите, защото са далече, далече, на хиляди километри от столицата. И ни увисват стихотворенията по оградите в крайните квартали на душите като скъсани знамена по празник.

Бих предпочел да съм извисения дъб с огромната корона, който се вижда от верандата на кафенето. Гледката е толкова красива, особено вечер, когато припада мракът и листата стават по-зелени, а през тях се вижда необятното синьо небе на Добруджа. Този дъб си живееше добре и при социализма и сега при демократичния капиталистически ад. А ние. И тогава и сега сме все аутсайдери – князе без пукната пара в джоба, князе на духа и на мизерията, князе, на които храната и водата са достатъчни да се радват на живота и да страдат с болката на едно изгубено поколение.

Често виждам мои връстници по улиците на Добрич, като просяци или скитници, нарамили кашони, бутащи колички, без право да обжалват несретния си живот, изпускащи неясни закани като сапунени мехури срещу някого, който не съществува.

Накацали сме като лястовици на жица, но жицата я няма и летим стремглаво надолу, без да разтваряме криле. И сърцата ни спират преди да тупнат на земята, защото смъртта е много по-лесна от самия живот.

 

 

 

11. 06. 2003 г.

Сашо

 

 

 

 

ВТОРО ПИСМО

 

 

Смъртта ли, викаш, била по-лесна от живота, приятелю? Та не си ли разбрал, че ние цял живот бавно умираме? Ние започваме да умираме още откогато ни отрежат пъпната връв. Всяка година, всеки месец, всеки ден, всеки час, всяка минута, всеки миг е отдалечаване от живота. Рождението и смъртта са като Христос и Юда, братко. Роди ли се Бог, веднага се раждат предатели. Повече от апостолите. Светът сега е направен така, че когато седнат на тайна вечеря апостолите, има дванайсет юди и един апостол.

Ти ми говориш за гемиите, за одрипаните ни души и тям подобни. А кой ни проби гемиите? Аз ще ти кажа – тези, които ни ги направиха, за да ловим мечти. А кой ни накара, кой ни даде знамената, помниш ли? И това ще ти кажа. Този, който ги разкъса, за да висят като парцали в крайните квартали по оградите на душите ни, както ти пишеш. А кой е той? И какво направихме ние, за да не бъде точно той? И защо още мълчим? За какви метафори ми говориш? Не помниш ли Ботев: “Доброму добро да правиш,/лошия с ножа по глава…”? Или Чирпанлията Яворов: “Мяра - според мяра,/вяра според вяра”?

И това за князете. Откъде ти дойде на акъла? Хареса ми. И знаеш ли? Точно когато ти пишех, чух по радиото едно интервю със Стефан Цанев. Та той сподели нещо много интересно. Душата, вика, е нещо много жестоко. Тя без разума е неуправляема. Душа, казват, имат всички животни, като се започне от домашния хамстер, та до свирепия степен вълк. Човекът без разум си остава едно обикновено животно. Та се чудя, ако ние сме князе на мизерията и на духа, дали използваме разума си? Да не говорим за тези, които ни управляват. Изглежда, че при тях разумът отсъства постоянно. Те не живеят с болката на едно изгубено поколение. Те изпитват болка само ако ги порежеш или ги удариш с нещо грубо и тежко. Така че с тия твари, не бъркам думата, не може да се общува словесно. Или поне няма смисъл.

А за лястовиците какво да ти кажа? По-добре е, струва ми се, да приемем като карма полетът им без отворени криле, отколкото да крачим като щрауси. Пък и Моканинът е видял, заради мъката на Гунчо, бяла лястовица, която лети в онова синьо небе, което ти си видял между зелените листа на стария дъб. Небето на Добруджа.

Небето, приятелю, е небе за всички живи същества по целия свят – ама това, което ти си видял, е точно небето на Добруджа. Но виждал ли си щраус да лети? Той също има криле. Той, братко мой, никога не може да падне от небето. А ние можем. Като твоите лястовици. Или паун? Или други крилати птици, които никога не са летели? Аз, честно да ти кажа, предпочитам сърцето ми да спре преди да тупна на земята, но със съзнанието, че съм бродил из тая необятна шир.

Но преди да падна, искам да ти разкажа някои интересни случки, които съм видял през листата на твоя дъб в Стария Добрич. През тях прозираха душите на хората, които минават отдолу.

Но това – в следващото писмо.

Сега отивам да кацна на жицата, която я няма, за да помечтая за вечност. Ще те чакам да дойдеш и ти, та да си побъбрим за неща, които не интересуват хората, дето са с криле, но не могат да летят.

 

 

 

12. 06. 2003 г.

гр. Добрич

Ачо

 

 

 

 

 

 

© Ангел Веселинов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Сърдечни поздрави, Ачо!

    Живеем зад огради от илюзии.
    Издигнахме ги за да оцелеем.
    За да не помним всичките си важни жертви-
    научихме се да не мислим за да се опазим.
  • Сега отивам да кацна на жицата, която я няма, за да помечтая за вечност. Ще те чакам да дойдеш и ти, та да си побъбрим за неща, които не интересуват хората, дето са с криле, но не могат да летят.

    И аз ще чакам следващото писмо, за да прочета за...
  • Поздрав!
  • Поздрав, Ачо!
Предложения
: ??:??