Стаята беше погълната от непрогледен мрак. Единствената светлина беше циферблатът на часовника. Ноел отвори очи и насочи поглед към блещукащата зелена светлина, малките неонови цифри показваха 8.00. Идеалното време да започне днешният ден, помисли си той – както бе направил и предишния, както щеше да направи и следващия. Напусна меката прегръдка на леглото си, облечен в сива пижама, и затътри босите си крака към банята, като по пътя запали светлините в стаята. Те разкриха просторно помещение, с бели стени и мебели в убити дървесни цветове и нюанси на бежовото и кафявото.

  Някаква безличност цареше в стаята, както и в целия апартамент, но Ноел намираше нещо хипнотизиращо и магическо в тази безцветност, тази безличност. Колко луд трябва да е човек, за да пътува по света, да търси нови преживявания и приключения, да се запознава с нови хора, мислеше си той. Какъв човек трябва да си, за да искаш да спиш под звездите, що за извратен тип би желал да съзерцава нощното небе? Нима точно под това небе не дебнат безброй и една опасности, кой би лежал навън в сковаващ студ и под проливен дъжд, само за да погледа шепа светлини, отдалечени на хиляди светлинни години и то само за няколко часа? Колко по-добре е да си стоиш в уюта на собствения дом, колко блажено е чувството на спокойствие, което ти носи това. За нищо на света Ноел не би загърбил блаженото спокойствие, което му предоставяше домът му.

  С бавна и равномерна стъпка той премина през всички процедури, които бяха част от сутрешния му тоалет. С отмерени и равни движения изми зъбите си, взе си душ и се облече. На път към кухнята погледна през големия панорамен прозорец, единственото нещо, което по някакъв начин го свързваше с външния свят. И той му беше напълно достатъчен, даже в някои дни му идваше дори в повече. Затова бе инсталирал големите велурени завеси. Тежки, пурпурни, велурени завеси, същите като в старинен театър. Единственото нещо в дома му, което се отличаваше с ярък и наситен цвят. Последната бариера, разделяща света навън, изпълнен с хиляди краски и багри, от безцветната вътрешност на дома му.  Само с едно дръпване на въженцето той ги пускаше и те със свистящ и шумолящ звук, за секунда, покриваха големия прозорец, заел цялата стена. В дните, когато Ноел се чувстваше притеснен или изпитваше това вътрешно чувство на глождене, това чувство вътре в нас, което ни подсказва, че има нещо нередно, нещо не на мястото си, но не знаем какво точно, той ги спускаше. Скриваше външния свят от очите си. Така, както всеки човек има този първичен инстинкт – да затвори очи при страх и уплаха, при наближаваща опасност. Така и Ноел спускаше велурените пердета пред “очите” си и скриваше страшилищата на външния свят от крехката си и лесно обезпокоявана душа.

  Днес се чувстваше изключително жизнен и преизпълнен с някакво приятно чувство, чувстваше се достатъчно сигурен в себе си затова прибра завесите. И пред очите му се откри – сивота, но не бледа сивота като тази, изпълваща собствения му дом. А наситена, тъмна сивота, раздирана от ярките проблясъци, които могат да бъдат причинени от светкавиците на една лятна буря. Сливането на черно и бяло. Любовната игра между наситения, гъст мрак и ярката светлина, от която се раждат безброй нюанси – наситени, изпълнени с живот. Всеки от тях разказващ своята собствена история, всеки от тях предвещаващ нещо неясно, но сигурно. Сблъсъкът на черно и бяло, на липсата на цвят с наличието на цвят в пълната му яркост.

  Загледа се към всички хора, бързащи в една или друга посока, забързани в желанието си да се скрият от проливния дъжд, изсипващ се от небето.

-          Ха, какви глупаци! – процеди през зъби Ноел.

  Колко приятно, топло и сухо му беше, обгърнат от здравите стени на собствения му дом. Осигуряващи му така желаната и търсена сигурност.

  Приготви си обилна и здравословна закуска, защото закуската е най-важното хранене през деня. А Ноел не беше човек, който обичаше да поема рискове – не пиеше, не пушеше, през живота си не беше имал допир с каквито и да било по вид наркотици, леки или тежки. Та той дори не влизаше бос в банята, когато е мокро! Имаше намерение да живее своя здравословен и непорочен живот поне до сто години.

  След закуска се зае с ежедневните си задължения. Те не бяха толкова задължения, колкото по-скоро занимания, неща, които правеше, за да минава времето. Ноел вървеше по спирала – започваща и свършваща в удобството на собственото му легло. За него не съществуваха крайни срокове, часовете, дните, месеците, годините се нижеха една след друга. Сутрин ставаше, вечер си лягаше. Промеждутъка от време между това запълваше с колкото разнообразни, толкова и скучни занимания. Но той обожаваше всяко едно от тях. Ах! Колко обожаваше всяко едно от тях! Погълнат от ежедневните си занимания, дните му минаваха, никога не бе преживявал магията на любовта – това гъделичкащо усещане, топлината в цялото тяло, пеперудите в стомаха, безпричинното подсвиркване. Никога не бе изпадал в такава опасност, че да се страхува за живота си. Бе пропилял младостта си, затворен зад здравата, стоманена, входна врата на апартамента. Никога не бе напускал дома си, никога не бе имал приятели, никога не се бе напивал до безпаметност, младостта му беше лишена от глупави грешки, подобаващи, характерни и неизбежни. Целият му живот бе една дълга, хоризонтална линия. Същата, която се показва на електрокардиограмата, когато човек умре.

///

  Ноел отвори очи и погледна часовника, часът беше осем. Часът винаги беше осем. Надигна се от леглото си и се зае с всекидневните си занимания, като внимаваше да не обърка реда им и да ги изпълнява в перфекционистка последователност.

Мина покрай прозореца – слънцето бе изгряло преди малко и ярко огряваше света навън. Приготви си закуска, олицетворяваща идеалния баланс между въглехидрати, белтъчини и мазнини и продължи напред с деня си.

  Наближаваше обяд. Докато Ноел се занимаваше със своите си работи, усети тежка и задушлива миризма във въздуха. Вдигна поглед към тавана и видя, че въздухът бе започнал да придобива цвят. В ноздрите си усещаше все по-тежка миризма.

  Пушек! Пожар! – осъзна той.

  Остави това, с което се занимаваше, и се втурна да види откъде идва смогът. Когато отвори вратата на кухнята, жега, равносилна на тази в дебрите на преизподнята, го отблъсна назад. Какво се беше случило, всичко беше оцветено в адски краски. Преди тъмно пурпурната завеса, сега грееше в ярко червено, премесено с нюанси на оранжево и жълто. Всичко беше толкова опушено и задимено. Успя да се пребори с първичната си реакция на шок и ужас и с едно движение на цялото си тяло се извъртя, давайки гръб на драконовия пъкъл, хуквайки към банята. Намери една стара, леко ръждясала кофа, но това нямаше никакво значение в момента, дори не обърна внимание на корозиралата повърхност. Разви кранчето на чешмата докрай и постави кофата под чучура. Въпреки мощната струя, изсипваща се от чешмата, като отприщен язовир, кофата се пълнеше прекалено бавно. Ноел стоеше и гледаше как се пълни металният съд, а въздухът почваше да му недостига. Дишаше тежко и начесто, дължащо се по равно на задушливия въздух, който все повече се разпръскваше из апартамента му и на чувството на безпомощност, което все повече го обземаше. Като черна дупка вътре в него, която все повече се разрастваше и заплашваше да го погълне изцяло. Грабна кофата изпод чучура и в устрема си да е по-бърз, разпиля повечето вода по пътя до кухнята. Стигайки до прага, плисна малкото останала вода върху пъкъла, царящ в кухнята му. Но единственото, което се случи, беше това, че водата се изпари с цвърчене и фъщене още във въздуха, без дори да докосне огъня. Ноел се хвана за главата, не знаеше какво да прави, усещаше черната дупка вътре в него все по-голяма и по-голяма. Беше на ръба.

  Пожарът се разрастваше все повече, вече беше започнал да излиза от предела на кухнята и да се разпространява към другите стаи. Воден само и единствено от инстинкта си за самосъхранение, Ноел остави всичко зад гърба си. Целият живот, който беше изградил, сигурността и спокойствието, което имаше в този дом – и побягна! Колкото му държаха краката, без да поглежда назад, без да вземе нищо със себе си. Така, както бяга подплашено животно. За него съществуваше само една посока – напред. Независимо какви препятствия изникнеха пред него, той беше решен да ги преодолее и да избяга колкото се може по-надалеч от огнения звяр, който е по петите му. Това не беше толкова съзнателно решение, колкото първичен порив за спасение, това просто и елементарно желание – да живеем още един ден, да се събудим още една сутрин, да видим още един изгрев.

  Изскочи на улицата, където вече се бе събрала тълпа от зяпачи, а някъде в далечината се чуваха сирените на пожарните коли. Единственият останал спомен от тежката пурпурна завеса бяха железните пръстени на релсата, на които беше закачена. Завесата вече я нямаше, той не можеше да я спусне и да се скрие от света или по-скоро да скрие света от себе си, да скрие малката си дребнава душица зад кулисите. Това е краят, всичко приключи, всичко изгоря. Какво щеше да прави сега? Вече не притежаваше нищо, беше изгубил всичко.

  Падна на колене и зарида. Беше сам сред група непознати, които не бяха там, защото му съчувстваха или искаха да му помогнат, а бяха привлечени от пожара. От опиянението, което носи съзерцаването в пламъците, картините и изображенията, които се показват в тях, ако гледаш достатъчно дълго. Усмивките и намигванията, които получаваш в замяна на продължителното си вглеждане в дебрите на унищожителния пламък. Ръцете, които се протягат в опит да те сграбчат и придърпат в пъклената си прегръдка. И едновременно с това изпитваш и приятно чувство на спокойствие – спокойствието, че всичко това не се случва на теб... Хладен бриз, който полъхва и разпръсква огнените ръце, пресягащи се към теб.

  След като успя да си поеме дъх за минута и успя да даде шанс на съзнанието си да се върне в реалността, беше покосен от още по-ужасно проникновение – къде щеше да иде сега? Къде щеше да се дене? Нямаше никой и никого никъде по света. Най- лошото от всичко беше, че вече няма и дом, в който да се скрие. Беше останал сам с единственото нещо, което мразеше най-много. Беше останал сам със заобикалящия го свят. Това отвратително място, изпълнено с толкова много непредсказуеми събития, неочаквани срещи и обрати. Мразеше чувството, че във всеки един момент може да се случи нещо, за което той си няма дори и най-малка представа, нещо толкова отдалечено и неподлежащо на неговия контрол.

  Изведнъж в пространството отекна тътен. Някъде неопределено. Ноел погледна към небето и видя, че слънцето се беше скрило. Небосводът бе превзет от буреносни облаци. Черни и намръщени, заплашваха във всеки един момент да изсипят невероятен порой над земята. Не отне много. Ноел усети първата капка от предстоящия дъжд да пада на челото му. И само за момент от небето се изсипа потоп. Страшен в своята ярост. Лятна буря, олицетворяваща природните стихии.

  Както дойде, така и си тръгна, отнасяйки със себе си жегата на пожара. Бързо и неусетно. Изсипващият се дъжд престана и непрогледната тъма се разпука. И през този малък процеп в черните облаци се появи нещо, което смая Ноел. Лъч светлина проби облаците и ги разпръсна във всички посоки, проправяйки път за куп от разнообразни светлини. На небето се появи дъга. Изведнъж Ноел усети да го обзема чувство на спокойствие. Сякаш всичко си беше на мястото, всичко се случваше по план. Сякаш се рееше някъде високо над облаците и пред него беше само слънцето и дъгата, напълно отделен от земята и всички грижи и тревоги, свързани с нея. Преходността на живота, неговата променлива природа. Осъзна, че животът е за да се живее, а не да го прекарваш в опити да се скриеш от всичко и всички, които те плашат. Изпита внезапен порив да стане и да обърне гръб на апартамента си, така както беше дал гръб на пожара. Но този път не да избяга в паника, а да си тръгне спокоен и уверен, че всичко е както трябва. Да скъса всякакви връзки с предишния, изпълнен с притеснения и страхове, живот и да се пусне по течението.

  Избърса сълзите, които се стичаха по лицето му. Изправи се. И си тръгна!