Писмо
Умирам, приятелю! Знам, не те послушаха! Отново посегнах към нея, а тя не прощава! Залитнеш, стъпиш на криво и политаш - в пропастта. Вярвах, че ще и избягам, че няма да се пристрастя - сгреших! Зависимостта ми към нея излезе по - силна от мен! Боли ме, приятелю! Всеки ден болката става все по - нетърпима, а дозата по - голяма и на по - кратко време! Отдавна съм мъртвец, само сърцето - още не ме е предало! Поне и то да беше ме изоставило, да ме пусне да си ида! А то проклетото, все още не спира! Знаеш, как всичко почна на шега - от любопитство! Детето в мен да покаже, че е станало мъж! Какво ли мъжко има в това - да се дупчиш и да тровиш кръвта! Да си мислиш, че летиш, а да се въргаляш в калта.
После..., не можех вече без нея, караше ме да забравям жалкото си съществуване! Страхувах се от мрака! Мислех - една доза и съм там - в светлината! Търсех хиляди оправдания, за всяка грешка и за всяка игла.
Сега знам - оправдания няма, сам си нося вината и последствията! Не търся съжаление, приятелю! Аз самият се съжалявам отдавна! Сега..., само чакам прошка и милос!
Прошка от майка ми, че я вкарах в ада, не и дадох достатъчно време да ми се порадва!
Прошка от тебе, че не те послушаха и те изоставям сега!
Прошка от мене си, че изгубих себе си и сега само чакам смъртта!
Чакам и търся милост - от Господ! Него вечер сънувам, той е моя бащата! Само той може да ме спаси, защото е пълен с любов и състрадание! Не се страхувам вече от мрака. Знам, че там някъде ме чака и ще се смили над грешната ми душа! Бог е милостив и добър, бърз да прощава, пълен с милост, бавен да се гневи. Готов съм към него да поема, пътя е прав, а портата, която води към спасение – тясна. Чакам с вяра тази милостиня, да ме оттърве от болката и жалкото ми съществуване!
Не ме забравяй, приятелю! Ти живей - истински долу, а аз ще те чакам горе!
© Росица Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Роси умееш да ме завръщаш да знаеш ! Благодаря!
-
Благодаря, Миг! Всеки има грехове и има нужда от прошка и милост! Прекрасен стих!
-
"кърваво писмо "
"Още колко ли време ми е отредено,
да шавам по тази планетата,
Написано е нейде навярно,
кога ще се отправя към вечните светли полета.
Греховете безбройни да нося,
ще е тежък без прошка товара.
Днес е деня, в който аз прося,
и давам прошка за моя и чужда поквара.
Душата кога е простила,
простена се чувства навеки,
Вселената така е решила:
Равновесие да има за всеки!" -
Благодаря, Ивита! Усетила си много точно посланието ми!
-
Отрезвяване на ръба...Преди неизбежното.
Няма полет, няма нищо! Само руини. И осъзнаването, че си се поддал на фалшивото усещане, че ще си единственият безсмъртен.
Слабост е!
И отговорност на всички нас...
Бог обича и наднича във всяко сърце. Но дали не се сещаме за него само когато сме пред непоправимото?
Много въпроси и много отговори...
Успех, Роси! -
Благодаря, Шо Цветанофф! Човек трябва да разчита на себе си, на своята сила! Ако е слаб и не може, остава само божията милост!
-
Тъжната реалност...Но,ако човек сам не си помогне,Този отгоре дали ще му е опора? Силен разказ! Гласувах- успех!👍🏻
-
Благодаря ви! Много се чудих, дали да го публикувам, защото е малко тежко смилаема тема и трудна за разбиране!
-
Тъжно е... трудна тема...
-
Имаше дядо ми една такава фраза" Акъл идва, но кого намира"гласувах, защото ми хареса!
-
Под въздействието на наркозата...
Отрезвяването идва понякога твърде късно, но истината е свещена!
Поздравления и успех, Росица!
Имаш подкрепата ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
