Скъпа Аз от бъдещето,
Здравей. Пиша ти, тъй като предвид бързината на пощенските услуги днес и времето, за което ще порасна, това писмо ще се срещне с погледа ти след най-много десет години. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш и зная, че със сигурност доста пъти ще го препрочетеш и ще ми се смееш. Смей се – на шестнадесетгодишната себе си.
Петнадесет всъщност. Знаеш, септември ще сменя календара – другите хора декември, а аз… все бързам. За къде – идея нямам. Ако все пак имах, бих писала писмото на Аз от миналото, за да ù обясня накъде отива и защо тича, но аз съм безмълвна по въпроса за скоростта на съзряването и затова пиша на теб. Защото имам нужда от някой зрял, ала в момента не мога да получа такъв. О, колко нелитературно пиша само! Почти съм засрамена от себе си, но ти отдавна си открила, че понякога думите са безсилни, когато чувстваме, тъй че няма да ми се сърдиш. Нали?!
Е, вероятно все пак си ми обидена за нещо. Може би вече съм го сторила, а може и още да не съм – и в двата случая ти се извинявам. А ако не приемаш най-искрените ми съжаления, също ще разбера, защото и аз самата се сърдя на Аз от миналото за доста неща. Най-неприятната част е, че за нейните грешки аз нося отговорност сега. И съм убедена, че подозираш за немалкото ми настоящи отговорности и за огромния брой неразумни действия на Аз от миналото. На всичко отгоре, пак заради нея, всяка година на двадесет и шесто число от деветия месец, Аз от настоящето започвам пак от нулата, за да може „великата” тя да прибави още една година към съществуването си. Мисля, че забелязваш колко съм и ядосана. Знаеш (впрочем и аз също), че има защо…
Та, скъпа Аз от бъдещето, да се върнем към основната ми цел: искам съвет. Не, всъщност не искам, аз никога (за добро или лошо) не го правя – просто копнея да ти се оплача. Предполага,. Че с твоите двадесет и пет-шест години моите проблеми ще ти се струват нищожни, но ще те помоля за разбиране – знаеш, че не мога да споделям. От факта, че точно на тебе казвам, можеш да се чувстваш поласкана. Спирам с извиненията (предполагам, че с тия мои вечни извинения доста беди съм ти навлякла…) и започвам направо:
Много ме боли. Пиша това и се чудя дали наистина е вярно. Първите думи, които се сетих: много ме боли…
Знаеш ли какво се случва в момента с мене? Предполагаш ли, че сега аз градя твоя живот? Не, не те обвинявам, ако си забравила – аз също се опитвам. Даже бих се радвала искрено за тебе – само защото аз засега не успявам.
Мила моя, татко не живее вкъщи вече втори месец. Четиридесет и два дни. Шест по седем, двадесет и едно по две – както щеш ги смятай. Месец и няколко седмици вече аз живея с мисълта „Ще се прибере ли?”. И не само тази – по-болезнено е, че през главата ми още по-честно минава едно „И какво толкова?” или друго нищожно „Така е по-добре.”, и не ми пука. Правя се, или не ми пука – не знам. Факт е само, че се крия зад странното си чувство за хумор, зад безгрижието и работата. З да бъдем честни, и нея напоследък не мога много да „похвана”, просто защото и не копнея. А защо не искам ли? – Че защо да искам?
Знаеш ли, скъпа моя, спирах майка ми да се самоубие цяла една вечер. Да, стоях будна до два през нощта, за да крия ключа за вратата от нея, за да я спра да се хвърли в Дунава. Не преувеличавам. Тя съвсем точно и целеустремено, сериозно ме убеждаваше, че ще приключи всичко сама. Наблюдавах я четири часа как търси ключа като малко дете, как стоеше с якето по средата на коридора и плачеше. Аз трябваше да бъда силната. Аз – малката и дъщеря, малката им дъщеря, която трябваше те да закрилят. Зная, че звуча егоистично, но те наистина не помислиха за това как и аз не съм вечна, как съм само на петнадесет, как аз съм тяхното дете… Онази вечер, в която спирах мама да се самоубие, бях сама, почти сама, като изключим котето (което по-късно умря) и кучето, въргалящо се притеснено в краката на мама. Когато сестра ни )може да покаеш това и на Сестра ми от бъдещето) звънеше притеснена през пет минути, тя осъзна, че сме толкова сами, че няма на кого да се обади. Естествено, тя намери начин и щом живият ми братовчед по-късно звънна на мама, тя му отговори със студен (леден сякаш) глас: „Спокойна съм, добре съм.” Тогава тя още стоеше по средата на коридора с якето и не се отказваше от търсенето на ключа. Ами ако аз онази вечер бях казала с леден глас: „Спокойно.”? Какво тогава? Щеше да излезе и да се хвърли в реката? Или да се обеси?
Щом стана дума за обесване, това не е единственият случай, в който съм виждала майка си на крачка от смъртта.
Първият ден, още преди да започне всичко, или в първите му часове, наблюдавах как мама пълзи по колене в прахта на мазата, завързвайки сезал, на който да се „окачи” като трофей, символ на триумфа на баща ми. Помня как сестра ми я умоляваше да стане, а тя отказваше и отказваше, все повече обливайки се в сълзи. Все още се чудя как тия сълзи не станаха черни вадички по лицето и, предвид всичката прах от въглища наоколо. Въпреки че предполагам, съм била твърде заета да наблюдавам безпомощно висящия си сезал, който много ми се щеше да скъсам… Както и да е. Мама е спасена, засега. Сестра ми я спаси. Аз гледах безучастно и празно – по време на скандала и след това. А този път спорът беше по-голям от всички, които бях виждала за петнадесетте си години живот. Знаеш, мила, че не съм живяла в прекрасна хармония, нито пък тази раздяла е била нещо неочаквано – в съзнателния ми живот баща ми се е изнасял от къщи два, три… четири навярно пъти. Винаги същия ден се връщаше. Ала този път беше различно. Нарече мама изверг, убиец. Представяш ли си – каза ù, че е убила собствения си баща, брат ù бил помогнал. Майка ù била недоказана. Изверги.
Дотогава, скъпа Аз от бъдещето, бях чувала тази дума само по историческите филми – когато лошият граф принуждава красивата принцеса да му се отдаде, за да не нарани семейството и. Тогава тя му казва „Изверг!”, притваря очи, преглъща. Започва да плаче и гнусните устни на графа се лепват на шията ù. И какво – това ли е баща ми – изнасилена девица?!...
Не. Той просто е „сияен”.
Знаеш ли, Аз от бъдещето, той имаше наглостта пред мен и сестра ми да твърди, че не понасял мама, защото е „сияен”. Какво е това? Това е човек, чиято връзка с „Духа” е „избистрена”. Твърде много Карлос Кастанеда, скъпи, твърде много. А аз, наивната, му вярвах, и все още му вярвам, донякъде го и разбирам. Но защо, по дяволите, защо?!!! Баща ми е. Като него съм. Колкото и да не искам…
Но това е истината – той ме е създал. Това предполага да изпитвам уважение и страхопочитание към него, но не – отдавна ги изгубих. Двамата с мама доста добре се грижат за това. Той – с всичките си грешки и всичката мръсотия, която хвърля и в която ще затъне, а тя – с непрестанното си натякване колко е ужасен баща ми, как всичко негово е грешка. Как самият той е…
Как има трима братя и сестри, как баща му се гордеел с „мъжките си способности да създава деца”, как родителите му да разделени, а живеят на една улица… И тогава аз се питам той какво е виновен. Току виж и мене след време някой наказал, че те сега се разделят и живеят своя си живот. Аз нямам вина, мила моя, нямам никаква скапана вина!...
А я понасям. Доста често. Чувствам се сякаш тежа на мама, задето сега баща ми не ми дава пари; чувствам се зле, че той се е държал със сестра ми като с робиня, карайки я да носи само бежово и кафяво и непозволявайки и да излиза; не ми дава мира това, че не мога да помогна никому, но кажи ми какво съм виновна аз? Какво толкова сторих?… Помня, че първите пъти, когато си задавах този въпрос, бяха преди девет или десет години. Тогава баща ми имаше любовница и мама ми беше казала да не споменавам на никого, но аз бях споделила с приятелка. Мисля, че доста по-голяма от нормалната за едно невинно шестгодишно момиченце вина се беше загнездила у мене. Всеки път, когато сестра ми ме биеше, или ми се караше, ако искаш вярвай, мила, аз седях по колене, плачех и казвах на глас „Какво толкова сторих, Боже, какво?”. Но тогава в ума ми изплуваше ясният факт, че съм унижила баща си пред друго шестгодишно дете и тайничко си мислех „Заслужавам го.” Невинното, шестгодишно момиче…
Отдавна вече не съм на шест, нито пък съм невинна. Камо ли в последните месеци. Най-малкото – наскоро мама ми каза, че баща ми вече не е мъж. Импотентен, не зная как се нарича, но не мъж. Трябваше ли аз, тяхното дете, да зная това? Ами преди това – първата ми целувка беше подтикната от нечий глупав ум, и просто от нуждата да не съм сама. И какво – сега искам да откъсна устните си и да сложа нови и чисти на тяхно място… Ами думите – те много ли невинна ме правят, че казах на най-добрия си приятел, че баща ми е загубил способността си да бъде мъж?!... Затова се чувствам вечно виновна. Защото не съм невинна – не помня някога да съм била, зная, че никога няма да бъда.
Затова, мила моя, ме е страх от нечия близост. Защото може би винаги съм я имала, но никога, никога истинска обич. Не, всъщност зная, че все веднъж за петнадесет години съм се чувствала обичана, но никога, никога нужна. Да, боли ме да го призная, мила, но съм осакатена – не мога да обичам така. Аз съм инвалид. Луда съм. Боли ме…
И все пак си мисля: „Може би не съм единствената.” Откъде всички останали хора знаят какво би могло да им се случи, или евентуално на мъжете им, ако нямат за пример собствения си баща? Ако майка им не им е обяснявала широкоекранно за венерическите болести, които онзи, който ги е създал, е имал (защото мама доста често прави това съвсем чистосърдечно и без задни помисли) и за неспособността му да бъде с жена?!...
С която все пак е бил.
Аз от бъдещето, вероятно помниш колко те беше страх, че мама се подува и може да се задуши? А знаеш ли защо се е случвало това? Защото онзи, импотентният (все още не съм много сигурна за думата) се е възползвал от „услугите” ù. А подозираш ли кое е най-гадното от всичко? Че той се закле пред мене и сестра ми, в мене и сестра ми, че не го е правил от две години. Да, по-скоро е било…
И все пак не му се сърдя. Нито пък на мама, нито на сестра ми. Това са минали работи. Всеки греши. Аз ги обичам, все пак.
Да, обичам мама, въпреки че е накарала баща ми да се ожени за нея, защото е бременна, а после направила аборт.
Обичам баща ми, въпреки че не му пука за нас, въпреки десетките му любовници. Въпреки че се изнесе, аз все още го обичам.
А най-много обичам сестра си. Нея най-чисто (доколкото може да бъде) и с отворено сърце мога да кажа, че обичам. Въпреки че ми е отнела разни нотки щастие, тя ми даде буквите. Да, на четири години знаех азбуката – да я пиша; на пет ме научи да чета, а пък някъде по средата – и да смятам. Знаеш ли, Аз от бъдещето, каквото и да постигна в този живот, тя ще бъде причината. Ако е добро. Ако ли е лошо, ще виня себе си. Да, естествено, аз съм виновницата за всички грешки на света.
А светът далеч не е безгрешен. Пълен е с болка, смърт, мръсотия и ужас. И празници. Те не са по-малко грешни от който и да било грях в света; те са точно толкова подли, колкото дявола. Убедила съм се в това отдавна.
Всяка година около рождения ми ден все нямаше пари. Все правехме поредния ремонт, или пренасяхме дърва. Аз не. Баща ми – не защото няма кога, не заради неотложна нужда; просто за да се покаже колко много работи. И така. Гостите се събираха около бедната маса и той навън започваше да прави най-неподходящото възможно нещо – да реже дърва, да прибира рамки, да кове… Не обичах рождения си ден. Тази година ми подари китара, червена. Да, последният ми рожден ден беше различен, но пак бях разочарована – нито цвете даже от любимия. И бях тъжна.
Не обичам и рождения ден на сестра си. Точно на двадесетия ù такъв се наложи да погребваме братовчед си. Преди кажи-речи три години. От тогава ме е страх и от смъртта…
Като цяло, никой рожден ден не харесвам. Най-малко този на баща ми. Преди девет-десет години нямахме пари за хляб. За рождения му ден мама беше направила оскъдна вечеря от евтини кренвирши и домашен кетчуп. Колко вкусно ми изглеждаше тогава!... На него обаче явно не, тъй като веднага щом се прибра, се преоблече и излезе с думите, че скоро ще се върне и отива да почерпи еди-кой си. Чакахме. Аз, мама и сестра ми чакахме, мила, помня го ясно. Стъмни се, той не се прибираше. Ние си стояхме с кренвиршите и кучето, както винаги ненахранено, тъй като просто нямаше с какво. Тогава майка ми изглежда е била твърде наивна и лековерна, за да реши, че той все още „черпи” някого и да не му звъни. Излязохме трите. Не си купихме семки, нито сладолед, нито бонбон даже. Просто ходихме. Из целия град. Да, баща ми реши да ни се обади по едно време, но защо ли, скъпа Аз от бъдещето? Защото минахме покрай него, стоящ в колата ни, която тъкмо спираше до хотел. На първата седалка – жена. Прекъснали сме му „рождения ден”. Представям си как нахално е стоял в някой ресторант, угаждал на себе си и на любовницата си, за да може да му угоди тя по-късно… А аз през това време съм стояла невинно вкъщи, гледайки с влажни очи скапания кренвирш и обмисляйки следващата си игра на кукли.
Които, впрочем, майстореше сестра ми. Тя наистина е всичко за мене, мила…
Помня, че често и за рождения ден на мама баща ми не си беше вкъщи.
МРАЗЯ РОЖДЕНИ ДНИ.
Двадесет и четвърти май също не харесвам. Миналата година, по случай осмото под ред пълно отличие за годината, аз вадих мед. И повярвай, скъпа, свърших повече от баща ми… Един негов колега идваше у нас, за да помага – той измоли от татко да ме пусне. Той, непознатият, помисли повече за мен от собствения ми баща.
Забелязала съм, че всъщност татко никога не мисли като другите. Не зная дали и това е добре или зле, тъй като вината на обществото, че мразя празниците, също не е никак малка.
Едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че ненавиждам Коледа. В последните години имаше що-годе пари. Можехме да си позволим луксозна дреха за подарък – понякога и още нещо. Но аз бях наранена от това. Предпочитах да си ходя скъсана, мръсна и раздърпана пред това да стоя в пробната на някой кифленски магазин и да гледам деформираното си и с двадесет килограма над нормата тяло. А оттатък завесата да бъде сестра ми с перфектната външност, с изящното лице. И всичко това, когато растях, когато трябваше да се уча да бъда човек.
Това, естествено, не е единствената причина да не харесвам Коледите. Не ги обичам също, защото мама вечно се оплакваше от скъпотията и постоянно караше мене и сестра ми да работим – както баба карала едно време нея. Както и да е, преживявах го. Но все пак, ненавиждам края на декември.
А най-омразен от всички празници си остава Великден – ден преди Възкресение баща ми се изнесе. Преди четиридесет и два дни.
Вероятно и в момента съм същата картинка, както преди десет години с кренвиршите, тъй като силно се съмнявам, че той е сам. Надявам се да е, но не е. Убедена съм
Но продължавам засега да си живея. Усмихвам се. Плаках само три пъти – веднъж, защото мама не спираше да изкарва себе си жертва. После крих ключа от нея цяла вечер, убеждавайки я да не слага край на живота си.
Втори път. Когато приятелка ми забиваше нож в гърба, защото аз не ù казах какво става. Да, сдобрихме се. Но тя ме гледаше със съжаление. Предпочитам самотата пред този тип погледи.
И трети път. Той обаче не беше предизвикан от баща ми. Бяха си чисти сълзи за момче, което ме остави в най-трудния момент. Защото е глупак.
Знаеш ли, Аз от бъдещето, тогава не можеш да спра сълзите си. Почти се разкрих пред мама. И какво? Изводът е - всеки друг има правото да плаче, но аз никога, НИКОГА не бива. Зная това, изводът не е нов за мен – отдавна го приемам с усмивка.
Всъщност се научих на тази „усмивка” още преди нашите да тръгнат да се изнасят и самоубиват. Най-добрият ми приятел ме научи на нея. Помниш ли го, онзи тихичкия, с който прекарахме две незабравими лета. Помниш го, да, той е „незаличим”… Иронията е, че ме научи да бъда щастлива, разбивайки сърцето ми. Казах му, че го харесвам, а той отвърна, че няма какво да ми сподели. После тръгна да се прегръща с разни на повикване и след като разбра, че те ще си имат много като него, реши, че трябва да ме замени с неграмотни селяндурки, хвърлящи му се на врата, без да го познават истински дори. А най-ужасното е, че винаги правеше така, че аз да забележа. И глупачката, ти от миналото, не се усещах, нагълтах се с хапчета, а когато той разбра за това, ме дари просто с неговото „ценно”: „Не я харесвам, стига!...”
Аз си мълчах. Не споделях почти на никого – не че не исках, просто никой нямаше желание да слуша. Трябваше да ставам свидетел на любовните премеждия на най-добрата си приятелка, но тя не можеше за повече от миг да държи парченце от счупеното ми сърце. И все пак съм ù благодарна – наистина тя ми помогна много. Да, помощта ù се изразяваше в това да ме „навие” да му кажа, но все пак – помогна ми. Не съжалявам.
Ако искаш вярвай, Аз от бъдещето, не се разкайвам за нищо. Аз нямам за какво. Бях до най-добрия си приятел през цялото време – когато ми говореше за момичета, когато ме пренебрегваше, когато ме обиждаше дори. Не му се разсърдих наистина нито за миг. Карах му се, казвах, че се е променил, спирах да му говоря, но никога, никога наистина за секунда не вярвах, че ще го оставя. Просто с времето се научих как да бъда истинска приятелка, а той вероятно често ме е използвал. Колко нелепо бе всичко – аз го обичах повече от себе си, той знаеше това и пак продължаваше да ми говори за тая или оная. Все още не зная как стигнахме до там.
При все, че само преди година той искаше да ми казва нещо, но го беше страх, тъй като уж нещо между нас щяло да се промени. Той също ме искаше. Зная го.
Но това беше преди. Много преди последния път, в който той забрави да излезе с мене, а след няколко дни не пропусна да ми се похвали, че излизал с еди-коя си. От тогава не му говоря. Точно седмица. Нито здравей, нито усмивка, нито тъга даже му подарявам. Безразличие…
Естествено, скъпа Аз от бъдещето, ти ме познаваш и знаеш, че това безразличие вероятно не е истинско. Но аз го приемам (поне се опитвам) за такова. Това вече наистина е краят – освен, че се научих да се усмихвам, се научих и да се сърдя.
Предостатъчно листи изписах за него, предостатъчно пъти се извинявах – ако наистина поне малко знача за него, ще осъзнае, че сега е негов ред. Никога повече няма да дойде моят.
И все пак той ще победи. Аз не забелязвам друго момче от години. Кой, по дяволите, е прецаканият?! Аз загубих първата си любов и най-добрия си приятел, а той – просто една от всички…
Обичам го. Винаги по малко ще го обичам. Въпросът е, че сега не е малко. Въпреки че доскоро бих казала, че давам всичко, за да върна старите ни дни заедно, а сега не съм толкова убедена. Но пак ми липсва всичко у него...
Гласът, който е толкова тих, спокоен и мек; смехът, способен да зарази и порази всяка частичка у мен; очите – черни, огромни, влажни – сякаш знаеха какво му казвам, без да говоря… Искам пак да довършваме изреченията един на друг, пак да започваме да се смеем едновременно, пак да говорим еднакво – както преди. Липсва ми онова „добро утро” всяка нощ в 00:00; трябват ми странните му шеги, понякога целящи просто да ме ободрят; къде останаха „нашите” думи, и „нашите” песни, и филмите, които гледахме заедно… Къде остана най-добрият ми приятел, скъпа аз, къде? КЪДЕ?!...
Ами онзи чар с който размекваше коленете ми до полуда? Странният му нос, който ту ми изглеждаше необичайно голям, ту неестествено малък; устните – тия красиви устни, с тези прекрасно бели зъби и омайна, срамежлива усмивка… Бели ръце, почти прозрачни, с кривите пръстчета, които толкова обичахме да мерим в седми клас; изправеното високо тяло с необичайната походка, която останалите смятат за налудничава… Косата, дето всеки път ми изглеждаше все по-руса – не ми пречеше: начинът, по който я разрошваше, ми изглеждаше толкова сладък… Кецовете. Ничии други кецове не са ми харесвали толкова… Нито пък карирана риза…
Чудя се, скъпа Аз от бъдещето, дали и той някога е мислил за моите ръце, за моите устни, за моя врат… Тъй като неговия аз извънредно много тачех – въпреки че му се шегувах всеки път, щом сложеше ръцете си там… Дали и аз за него поне за миг съм била толкова хубава, колкото е за мене той постоянно?! В сънищата ми даже…
Забрави. И без това на и мене ще ми се наложи да го сторя…
Ето за това ти пиша, скъпа Аз от бъдещето. Защото съм твърде самотна тук и сега. Успокояващо е да знам и че само на тебе ти пука за мене – обичаш ме, нали?
Моля те, кажи, че ме обичаш. Имам нужда от това. Защото всички, които аз някога съм обичала, си тръгват от мен. Баща ми си тръгна, приятелят също… А навикът да отблъсквам и ония, които се нуждаят от мен, също не ми е чужд (споменах ли вече за онази грешна първа целувка и последвалия край!?)…
Знаеш ли, Аз от бъдещето, колко много съжалявам, че сигурно и теб ще отблъсна някак. Боли ме и че от грешките, които аз ще направя, ще страдаш ти. Моля те, прости ми, прости ми, скъпа моя, за всичко. Много те обичам. Въпреки че ме познаваш, вероятно не можеш да си представиш колко огромна е обичта ми към тебе, а още по-вероятно е и вината за това да е моя. Но все пак знай, Аз от бъдещето, правя всичко за самата теб. Ти за мене си по-малката сестра, за тебе сега се усмихвам, вместо да плача.
Моля те, отговори ми. Пиши ми, дори да са изминали тридесет години. Младостта ще си е тръгнала от мен – значи все още ще я обичам…
Целувам те. 01.06.2014г.
С много обич: Аз от миналото настояще гр.Силистра
© Аглая Всички права запазени