Писмо до баба Недка

Мило мое бабче,

Много отдавна не съм ти писала, нали? От години. От първите ми години на “чуждата” земя. Тогава ти споделях радости и тревоги и с писма, за да мога да ти кажа повече неща. Сега не ти пращам картички от слънчевата страна, не ти пращам и снимки с нова любов. Не само защото нова любов няма, а защото и не са ти нужни снимки. Виждаш всичко, нали? Убедена съм, че новият, по-добър свят, в който сега живееш, не те е погълнал дотолкова, че да не знаеш какво се случва с мен и да не ме закриляш. Не си се отдръпнала от никого, когото си обичала на Земята, нали? Знам, че е така. Усещам любовта ти в сънищата и те са толкова реални, колкото са и спомените ни с теб. Спомените... Цял един живот изпълнен със спомени. С вълшебни, нежни, пълни със споделеност мигове с теб. Мигове, които се стопиха в мрака преди пет години и отвориха още една жива рана в душата ми. Мисля, че днес е момента да ги хвана един по един и да ги измъкна на светло. Да ги накарам да заблестят, да ме усмихнат и да стоплят и твоята душа, преминавайки границите на различните ни светове. Граници, които не могат да спрат полета на душите ни. Нали казват, че за любовта граници няма, а нашата любов е под знака на безкрайността, който видях в облаче в небето и си спомних за теб. Отново си спомних за теб. Не искам това писмо да е пълно със сълзи, миещи мъката на тези пет години. Не искам и да ти разказвам всичко, което не ти разказах през това време, защото за теб вече животът ми е отворена книга, която четеш без аз да знам. Дано тази книга, в бъдеще, да те усмихва повече. Дано те усмихне и писмото ми, защото такава задача съм му поставила.

Понякога ме питат кой е първият ми спомен. Ще излъжа, ако кажа, че съм сигурна кой е. В онези картини в главата ми, обаче, където виждам себе си съвсем малка, сякаш се гледам отстрани, главен герой си и ти. Ето, виждаш ли снега по пътя от детската градина до дома ни, шейната, която теглиш с мен и брат ми в нея? Аз ги виждам много ясно. Виждам бялата красота наоколо, усещам пронизващият студ и чувам смеха ни. Не знам на какво, но чувам, че и тримата се смеем. Щастливи сме, смеем се, хвърляме си снежни топки и ние, дребните, сме спокойни, защото баба ни води у дома. А стигайки там, в онази свидна, малка къща, ни преобличаш, намяташ ни одеалата, обуваш ни оплетените от теб терлички, отваряш ни фурната на бумтящата печка и стопляйки краката ни, стопляш и малките ни души. После ни приготвяш нещо вкусно, което си похапваме докато играем. Виждам те и как пъхаш дебелият юрган в чаршафа, оправяш ни леглата за лягане, докато ние скачаме от легло на легло и се смеем когато паднем. А ти ни уверяваш, че ако спрем и се пъхнем под завивките, ще ни заведеш на едно прекрасно, вълшебно място. Вярваме ти и грижовно ни завиваш, нежно ни целуваш за лека нощ, угасяш светлините, затваряш вратата и... само след миг отново влизаш при нас и закачливо питаш: “Заспахте ли?“. Тогава чак се отправяме на вълшебното пътешествие, обещано от теб.

Тъй като спомняйки си можем да прескачаме от миг на миг с каквато скорост си искаме, виждаш ли, бабче, влака в който пътуваме към морето. Ти първа ми показа колко е приятно да разглеждаш красотите на родината през едно прозорче, чувайки успокояващото пуф-пафкане и тракане на влака. Виждаш ли и ти онази жена, която ми прекъсва тананикането и иска да ѝ изпея песничка, защото била учителка и искала да ме чуе, а аз реших, че е лоша и ѝ отказах? Бях толкова мъничка, а вече опознавах света и хората с теб. Ти ми показа и спокойствието, красотата и необятността на морето. Нямам реален спомен, но няма да забравя твоите разкази за морските ни премеждия. За това как си ме търсила по плажа и си ме намерила в средата на голям кръг от чужденци, на люлеещ се стол, с голяма, сламена шапка и пееща. Когато пораснах разбрах от мама, че си имала прекрасен глас и си пеела на младини. Днес влаковете и морето ми напомнят за теб, но дали любовта и преклонението ми пред музиката не са и те твоя заслуга? Когато слушайки радио си представях, че съм на сцена и пея, дали не съм искала, подсъзнателно, да бъда като теб?!

Музиката... Твоето радио винаги свиреше. Познаваше всички певци по гласа и без да ги представят. Помниш ли? Помниш ли гласа на любимата си Нелина и на моят любим Майкъл? Помниш ли как ми казваше колко техни песни са пуснали днес, щом се върнех от училище? Помниш ли вълнението си, когато гледа за първи път с мен кратките филми на Майкъл? Аз те помня. Ето те там, във фотьойла, загледана в екрана, забравила всичко друго и скачаща като сърничка когато той се превръща в черна пантера. За теб беше магия. Беше необяснимо защо момичетата припадат по концертите и защо искам аз също да си причиня такова нещо. И ме разбираше, въпреки това. Разбираше любовта и “лудостта” ми, карайки ме да те обичам още повече. Може би за това си избра неговият ден...

А кой ме успокои след проваленият концерт, помниш ли? Кой ме води да ми леят куршум заради кошмарите? Кой ми подари Библията и ме увери, че опознавайки Бог ще намеря утеха? Кой ме насърчаваше да не спирам да си задавам въпроси и да чета не само свещените книги, но и всичко, което ще ми даде отговори? Нали помниш, че беше ти? Аз помня. Библията и иконата, които ти, бабче, ми подари, са винаги и навсякъде с мен. Когато имам тях усещам присъствието ти.

“Мър, как имаш снимка до главата си с коте?“- сякаш чувам гласа ти. Веднага ти отговарям. Нали виждаш и себе си на снимката? Тези малки, страшни същества помниш, че те обичаха, а аз хем се чудех как не те е страх от тях, хем се радвах, че никога не ги оставяш гладни. Идваха по няколко в двора ти, хапваха си, оставяха те да ги погалиш и изчезваха по улиците. А твоето красиво лице грейваше в щастливо- доволна усмивка. Точно както на тази снимка, с това сиво коте, с която подобно машина на времето се пренасям в онези години, когато и аз ти носех поредната бездомна, миниатюрна, космата топка и ти правеше чудеса с нея. Израстваха в ръцете ти и им даваше свободата. Ето го и Мики. Маха радостно с опашка наоколо, гушва се в краката ти и те следва по петите докато храниш прасенца и кокошки, докато си почиваш на пейката с комшийките и докато готвиш в тенджерата, на котлона, за цялото семейство. Колко много щеше да обичаш Нина, дори от разстояние!... Знаеш коя е Нина, нали бабо?

Тенджера ли казах? Няма да забравя най- вкусният начин, по който ме глезеше. Вареше по много царевица и отделяше една голяма тенджера само за мен. Не даваше никой друг да я докосне. Чувствах се най- обичаното и специално момиче на света. С привилегии бях и когато идвах в хотела, при теб, след часовете. Приготвяше ми най- вкусните филийки, оставяше ме да се кисна в банята колкото си искам и ми осигуряваше спокойствие за една сладка дрямка. А когато се върнех от далечен път ме посрещаше с най- пухкавата и топяща се в устата  питка, с най- сочните кюфтенца и най- вкусният боб, който някога съм яла. С усмивка все ми повтаряше да ям повече, защото съм много слаба, отваряше ми винаги любимите компоти и тайно или явно ми пълнеше сака с любимости. Още помня и вкуса на онези мекици, които опържи специално за мен и приятелката ми. Един от последните ми спомени с теб...

Чакай, ще се върнем отново назад във времето. Седнала си на едно стъпало в двора и гушкаш сладко бебе. То маха весело с ръчички и иска да улови прекрасната ти, къдрава коса. Смееш се и го насърчаваш в играта. Аз ви наблюдавам с умиление отстрани и си отдъхвам, защото цял ден съм се грижила сама за това малко човече, докато семейството му са на нивата. Ти ми помагаш да се справя с нелеката за дванадесетгодишно момиче задача и оставаш с бебето, когато другата ми любима баба идва да ме вземе, за да изкарам останалата част от лятото с нея, на село. Двете ме уверявате, че няма защо да се чувствам виновна, че не аз ще го предам на мама и тате. Тези уж малки, но големи твои жестове ще помня винаги. Любовта към децата също идва от теб. Знам го.

Не мога да забравя и споделянето. Как бих могла да предам сега с думи всеки един споделен миг? Ти също обичаше да си спомняш. Лежахме си с часове на леглото ти, и разглеждайки стари снимки, ми разказваше за родителите си, за дядо, за детството си, за войната, за света и града ни по време на младостта ти, за родата. Доверяваше ми всичко- емоции, весели и тъжни случки, надежди и провалени мечти и цели. Виждах с твоите очи децата ти преди моята поява и усещах всичко, което усещаш ти. Колко много ти разказвах и аз. За всеки нов човек в живота ми- приятел и любим. За всяка нова мечта. За всяка свършена лудория. За всяка грешка. За всеки успех. Как нито веднъж не ме укори, не ми се скара, не ме разплака? Откъде вземаше спокойствието, с което ме изслушваше, бабо? Как успяваше с прекрасната си усмивка да озариш всяка моя надежда и да ми вдъхнеш кураж? Как намираше решение за всичко? Попивах всяка твоя дума, всеки съвет. Първо към теб се обръщах за помощ и дори понякога казвах: “Не казвай това на мама!“ Ти умееше да пазиш тайна. Вдъхваше доверие в хората, беше им съветник и опора. Най- вече на мен. Казах ли ти някога колко специален човек си? В дългите ни телефонни разговори, на хиляди километри разстояние, казах ли ти колко много значиш за мен, освен “обичам те много”, в края на всеки разговор? Ето това не помня. Макар да помня радостното усещане докато вървях всеки петък по онзи дълъг път към метрото в Лондон и чувах гласа ти в ухото си. Колко горда беше с мен тогава, че се справям сама в големия свят. Повтаряше, че сама съм най-добре, най-силна и най- смело показвам какво мога. Помня и онова стягащо сърцето, тягостно усещане на последния ни разговор. Отново бях във влак, но сама. И ти беше сама, в онази болнична стая. На хиляди километри далеч от теб се опитвах аз да ти давам сила и те молех да хапнеш поне малко. А ти ми повтаряше, че не можеш... И не спираше да се усмихваш, да се шегуваш. Казваше, че каквото има да се случи, ще се случи. Така и стана, само двадесет и четири часа по- късно...

Ако ме попитат кой е последният ми спомен с баба ми, знаеш ли какво ще отговоря? Ще им разкажа онзи сън, в който наблюдавах бясното въртене на барабана на една пералня, а ти се появи усмихната до мен и каза: “Каквото трябва ще се случи и не зависи от теб!“ Събуждайки се знаех, че наистина си ти, защото от теб научих, че има една по- голяма сила, която режисира живота ни. Нужно е само да я следваме и да се доверяваме. Без да губим себе си.

Мисълта ми днес е с теб, бабче, повече от всякога. Паля тази свещичка с надеждата, че винаги ще е огрян с любов пътят на светлата ти, добра душа. Знам, че не е имало край на съществуването ти и знам, че ще се прегърнем отново. Моля те, предай на всички, които обичам и са на по-доброто място с теб, че са завинаги в съзнанието и сърцето ми.

С много любов и тъга: Внучка ти

27.08.2021