27.08.2009 г., 21:52 ч.

Писмо до батьо (изповед на една селянка) 

  Проза » Други
1470 0 6
7 мин за четене

Здравейте, како и бате.

Како сте ? Отдавна не сте ми писали. Сигурно сичко при вас йе добре. И майка е добре. Почти. Нещо от как ви нема е ... схлупена. Да, някак схлупена, занемарена, изрисувана с тъжните краски на „художника-вандал”, правещ сю реалистично изкуство, имайки лицето й за платно, а душата й – за парцал, в който отрива четките, шпрейовете, марекерите и боите си.

Как е там ? Предполагам е добре, щом не идвате да ни видите. Не ви се сърдя, какво ли имате да правите тука – на село, само работа, плач и немотия. И мама плаче – мъчно й е. И на мен, ама ей на, най-накрая, батьо поисках при вас да дойда – в чужбината, да видя како е там. Казват убаво било, чисто, добре викате се нареждали нещата.

Пък да ви кажа тука не е толкоз лошо, аз така, от глупост говоря. Ей на, кмета оня ден нови кошчета сложи, е верно, че бай ти Мнгал, онзи бе, в съседното село, на пътя Красно село, ги запали. Погоряха час, два, минава народо, не пука му. Сипнах им малко водица, барем спрат – бели беха, хубавки, сега черни като на младия поп брадата. Ма нищо де, ще свикнем и с тях, порадвахме им се малко – стига ни. А като казах попа – онзи ден събира „такси” май така им вика, данък каза, че било – пътя ни оправи, онзи бе по реката, Владайската. Абе оправи го човека, ма ей на - пак се срути, детето на кака Гина повлече – умря горкото. Ма той попа не е виновен... дъждове, батьо, тука, много бе, батьо, цял ураган. И нас отнесе. А мама плаче, ма не само тя, всички майки реват, ма кой ли ги чува, како? Плачат си вечер край огнището, ей така, ма да не си помислиш, че сме зле. Не сме, те старите ора тъй се реват, от скука и нямане какво да правят. Добре сме бе, попадията каза, ше се опрай. Тъй ни викат, да вярвам ли, да не вярвам ли, знам ли и аз – просто съм си, вярвам. Ей на, през няколко години все ни викат, че ше се оправим. Ти како го мислиш, като ни гледаш тъй от далеко ? Абе май се оправя нашто село, ма знам ли, все съм си тука, та ми дотегна веч, може аз да съм крива, да не видим нещо.

Пък да ти се пофаля, нашо село голямо стана – от вси села тука пристигат – народ, челяд, чиляци – все тука идат. Що дирят не разбирам... Ма къщи се вдигат, сроят се довари, псета лаяйт, абе май му викате тамо на далекото „инфракунструкция” тъй ли беше „ структура” ли му викате, знам ли и аз – ма я имаме де. И тор найш колко има, вече не им бера гайлето на нивята. Ма само се чудя, батьо, плочките от тор имат ли нужда ? Че тя веке е на всекъде – по таратуари, по плочки, де стъпиш се дома си я носиш. А помниш ли ги онез полетата с маковете ? Няма ги вече, како, е го вчера тръгнах на татъка – едни големи каруци ти казвам – на всекъде са. Де мина все ги има. Богат народ да сме да речеш – не сме, все ни немотията до шията, ама ей на – има ги и тях. Как и защо, па и от къде дойдаха, ни нам бе како. Все бедни сме вика мама, ама ей съседите от другите села май не са како нази. Ти, викаше ми, бате, „дете на прехода си” ама ко значи тук ? Де се преходясваме не те разбирам. Все на едно место сме си – никъде не сме мръднали, бе батьо, да не си се объркал ? Все ми викаше „ ееее, чедо, ония години беа тежки, трудни” ма батьо де що тежки бре ? Оня ден бай Ристо продаде си детето у гръцко, онова, най-мънечкото, Мичето. Бедни били, криза ни била ударила, той нали учен човек, тъй говори, па сигурно е верно, оти оная нош мама плака. Питай я и ти що плака, знам ли я, верно козите ни умрея, от толкоз „тратуари” немат милите де да пасат и млеко немаме, ма туй за плач ли е бе, како ? Колко му е ? Без млеко, ке поминеме некак си, хлебец да има, доматка нещо туй унй.

Па да ви кажа, брате, сестро- учи ми се бе. Много ми се учи. Ма ей на, учителката умре, некакви реформации искаше да прави, не знам какви беа, ма май не станаа, като свето. И ся няма кой да ни учи. Кмета вика да гледаме у другото село как е. Онова далечното, прати бай Митю да разучи нещата. Ма ония викат, прости сме били, не сме били пораснали за техните уроци. Верно ли бе, батьо тъй било ? Ми че аз си мислих, че кат сме едни от най-дъртите тука, у края все па сме нещо измислили. Ма младите – те по прогрестират, знаят те кое, како е. Ке се учиме от тех, барем споучиме и ние.

Абе бате у вашто там, чужбината како е ? Одат ли каруците да тепат народо ? Оти тука, па знам ли и аз, нали съм проста, ма на секаде са бре, батьо. Е преди малко един от онези бе, с двата коная, богаташините през мене да мине. Ма и аз съм си виновна, що чина язе на улицата? Ма како дома да си дойдем, като те на секъде бре? Сигурно туй е час от „инфрасконструкцията” сигурно. Само маана намирам на народо, а той беден, та дрънка. Последния път гласувах за бате Киро, той кмет да ни стане, добре говори, от други села народ повел да ни оправя, на далеко учили, май при вас, тъй каза. Е па бате, како ке ни опраи човеко? Он ней виновен. Он си прай како знае, ма ей на ние, простите се си мълчим. Църквата ни се срути, мълчиме си, кътаме си парице, белким по радиото казаа „криза е у наше село, па и не само у наше” и те така. Ма де я таз криза ? Язе ка не разбраем. То се едно и също. Та ней виновен човеко, ние сйе си мълчиме. Тука идат, дома, крадат ни, мъчат ни, мама трае. Па и на кого да каже, кат са сватове с кмета ? Ей на бате Митко каза, оплака се човеко, пета неделя го няма, де е що дири, сигурно помощ от далеко, ма татко му се реве. Оти реве тоз, не го знам. Оти е прост, мама тъй вика. Ма... тако ли е, не е ли, знам ли и аз съм проста. Сите мълчиме. Епа, ке мълчиме, що да чиниме, и туй де имаме ли да ни земат. Абе, батьо, четох скоро, ба, четох, сричах, онии в онуй село казаа, че не четеме добре, сричали сме били, та сричах аз по една читанка от преди години, нещо там за туците пишело. Бе батьо, то и ся е тъй. Како робство, како присъствие, какво му викате там на далекото не знам, ма същото е бе, како, мама ми не верва. Ма...аз сигурно щот съм проста, за туй тъй ми се види.

Епа, що да ти кажем батьо, тез дет се раждат се едни църни, църни, оти толкоз църни не знам, ма колко са църни, толкоз са лоши. Ако прийждат тука сите, повечето са дърти или църни. Нема млади ора тука, батьо, кой ли, ке ме зема, чия ли булка ке стана? Не ма бре, мама вика „ отидоа си младите на далеко, неко тамо са по-добре” абре батьо, върнете се тука с кака, вий знаете бре, учени сте, ке ни помогнете и на попа и на попадията и на кмето и кметицата, малко акъл дайте бре, батьо.

Е, ма ако сте си тамо добре, не идваите си, я ке дойдем и мама ке земем. Па знам ли, не ни мислете вий нас, ние, че се оправиме, я здрав род сме, ке поминеме некако си.

А туй дето ти го писах горе, за сю нещосито, па и аз не го разбирам, ма викат красиво било. Белите довари се ги с тех изрисуваха, знам ли „ изкуствяно” му викат, убаво било, ма оти като е толкоз убаво, толкоз се ядосва народа ?

Ай бате и како, сос здраве и богородичка нека йе с вас.

© Свобода Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??