Небето беше сиво. Бели снежинки танцуваха във въздуха и се сипеха като звезден прах над града. Бяха натрупали пухкави преспи, които приличаха на одеяло, повило като бебе улиците, къщите и дърветата. Децата си играеха навън, правиха снежни човеци, замеряха се със снежни топки, пързаляха се с шейните си. Отвсякъде се чуваше смеха им и веселите викове. Бяха безгрижни и се наслаждаха на зимната си ваканция.

Едно бледо лице с големи сини очи се виждаше зад прозореца на една от къщите. Дъхът запотяваше стъклото, но не успяваше да скрие усмивката, изписана върху устните на малката Лея. Тя наблюдаваше с блясък в очите си гледката навън. Радваше се на децата, които потъваха в снега, на игрите им и веселата глъчка, която се носеше. Гледаше ги безмълвна, замечтана. Ах, как ѝ се искаше и тя бъде като тях. Искаше ѝ се да прави снежни топки, с които да се замерят с приятелите си, да се гонят и пързалят с шейните.

- Мамо, може ли и аз да изляза навън? - попита тя, без да отлепя погледа си от гледката зад стъклото.

- Не, мила – отговори с нежен глас майка ѝ. - Знаеш, че не може.

- Но аз... много искам. Искам да направя снежен човек, който да мога да гледам през прозореца, когато съм вкъщи.

- Някой друг път, Лея. Не сега.

Деветгодишното момиченце се натъжи. В очите му се наляха сълзи, а усмивката изчезна от устните му. Погледна към запотеното стъкло. С малкото си пръстче нарисува снежния човек, който мечтаеше да направи. Изрисува му глава, тяло, метла в ръцете, голям нос и... усмивка. Сякаш неговата усмивка се отрази и върху нейното бледо личице. Това я накара да се почувства по-добре.

- Време е за хапчето, Лея – обади се майка ѝ.

Тя се отмести от прозореца. Върна се в леглото си и зави босите си крачета с пухкавото одеяло. Майка ѝ даде едно хапче и тя го изпи покорно.

- Кога ще мога и аз да изляза да си поиграя в снега като другите деца, мамо? - гледаше с въпросителен поглед тя.

- Когато се оправиш – отговори след кратко мълчание майка ѝ и погали меката ѝ руса косичка. - А сега поспи. Трябва да си почиваш.

Лея не се възпротиви. Настани се мълчаливо в мекото си легло и прегърна плюшеното зайче, без което не можеше да заспи още откакто беше на три годинки. Затвори очи. Усети устните на майка си върху студената си буза и чу стъпките ѝ, когато излизаше от стаята. Почти веднага след това потъна в дълбок сън.

Сънува, че е излязла от вкъщи, че е с приятелите си. Играеха си в снега и заедно направиха голям снежен човек пред дома ѝ. Дълго време се забавляваха навън без да усещат студ, глад или умора. Беше щастлива и усмивката не слизаше дори за миг от лицето ѝ. Чувстваше се по-добре от всякога.

Беше късен следобед, когато Лея се събуди. В стаята ѝ се носеше аромат на канела, който идваше от кухнята. Това я накара бързо да стане от леглото си, да обуе топлите си пантофи и да отиде при майка си. Тя ѝ беше приготвила любимия сладкиш, който винаги успяваше да я зарадва. Настани се на стола зад масата и веднага си взе парче от него. Опита няколко хапки и го върна отново в чинията. Погледна към часовника на стената срещу масата и видя, че е вече късно.

- Татко още ли не се е прибрал от работа? - попита тя с любопитство.

- Той... - погледна я с усмивка майка ѝ – чака те отвън.

- Отвън?! - изненада се Лея, а майка ѝ кимна утвърдително с глава.

Тя побърза да облече любимото си червено палтенце, сложи шала си около шията и обу зимните си обувки. Отвори вратата и излезе на двора. Майка ѝ я последва. Лея видя баща си, който ѝ се усмихваше със задоволство, а до него стоеше голям снежен човек, който бе направил за дъщеря си. Тя се втурна да го прегърне и да му благодари, че е сторил това за нея. Беше толкова радостна, че сърчицето ѝ биеше като лудо в гърдите. Погледна към снежния човек. Беше точно такъв, какъвто искаше да го направи и тя самата. Дори беше на същото място, на което искаше да бъде. Така щеше да може да го гледа през прозореца, когато е в къщата.

Искаше да докосне снега, да усети мекотата му с малката си ръчичка. Наведе се надолу и взе шепа снежинки в дланта си. Огледа ги така, сякаш ги изследваше. Очите ѝ отразяваха светлината им. Успяваше да види отделните малки звездички, които сякаш се прегръщаха. В този миг усети как кашлицата напира в нея. Закашля се силно и едва успяваше да си поеме дъх. Цялото ѝ тяло започна да се тресе. Тя зърна капчици кръв в снега пред себе си. Толкова ярко се отличаваше аления цвят върху бялото снежно платно. Приличаше на абстрактна картина, която неволно бе нарисувала.

Тогава майка ѝ побърза да я прегърне и да я прибере вкъщи на топло.

Снегът се задържа около седмица. Снежният човек вече започваше да се разтапя, но Лея продължаваше да му се наслаждава с усмивка през прозореца на стаята. Представяше си го като живо същество, говореше без глас с него, споделяше му мислите си, разказваше му истории. А нощем, когато заспиваше, сънуваше, че е навън при него, че се гонят в снега и заедно правят още снежни човеци, които да си играят с тях.

Зимните празници наближаваха. По улиците на града имаше гирлянди, звънчета и украсени коледни дръвчета пред домовете на хората. Празничното настроение се разнасяше из въздуха и сякаш заразяваше всички. В дома на Лея също се настаняваше усещането за наближаващата Коледа. Малкото момиче помагаше на майка си да украсят елхата с шарени играчки и лампички, които щяха да огряват цялата къща през нощта. Както всяка година, Лея искаше да постави ангела с белите крила на върха на коледното дърво. Майка ѝ я повдигна с ръцете си и тя успя да закачи куклата на отреденото ѝ място. И сякаш тогава, когато ангелът застана най-отгоре на елхата, за да закриля дома и хората в него, Лея успя да види как устните му се помръднаха и той ѝ се усмихна. Не можеше да повярва, че е истина, но продължаваше да вижда лицето му като на истинско същество, което я гледаше благо с блесналите си очи и продължаваше да ѝ се усмихва мило. Снопчета светлина, приличащи на звездни лъчи се спуснаха наоколо и огряха цялата стая. Лея се огледа и се почувства като принцеса, обгърната в магията на някоя добра фея. Но когато майка ѝ я свали отново на земята, всичкото вълшебство изчезна. Елхата отново си беше просто украсено коледно дръвче, а ангелът на върха ѝ – просто кукла...

- Време е да напишеш своето писмо до Дядо Коледа – каза майката на Лея. - Ти беше много добра през тази година, така че съм сигурна, че ще получиш най-хубавите подаръци.

- Не... - замисли се момиченцето – Аз не искам подаръци, мамо. - Усмихна се, поглеждайки към майка си.

- Можеш да поискаш каквото и да е. Напиши го на Дядо Коледа и аз ще му го изпратя.

Лея кимна с глава и се прибра в стаята си. Взе любимата си книга с приказки и се настани отново до прозореца. Погледна навън. Снежният човек, вече го нямаше. На негово място се бе появила само купчина разтапящ се сняг. Това я натъжи, защото вече нейният приятел си бе отишъл. Но знаеше, че такъв е животът – всяко нещо се ражда на този свят, за да умре един ден... За това се опита да не се поддава на тъгата си. Отвори книгата с приказки и започна да чете. Докато очичките ѝ се разхождаха между редовете от думи, съзнанието ѝ се потапяше в света на въображението. Тя успяваше да види пред себе си големите замъци с принцове и принцеси, омагьосаните гори и русалките в морето. Отново всичко край нея засия като с магическа светлина, която я обгръщаше. Караше я да се чувства спокойна и пълнеше сърчицето ѝ с радост.

На Бъдни вечер в дома на семейството на Лея беше истински празник. Нейните баба и дядо бяха дошли, леля ѝ, любимите ѝ братовчеди. Цялото семейство щяха да празнуват заедно. Масата бе отрупана с вкусни ястия, носеха се апетитни аромати из цялата къща. Докато вечеряха край украсената елха, под която бяха оставени много подаръци, всички се смееха, говореха и се радваха на времето, което прекарваха заедно.

Лея стоеше на мястото си и наблюдаваше безмълвна любимите си хора. Усмихваше се, докато отместваше погледа си от един към друг човек, седнал около нея. Не беше хапнала почти нищо от храната пред себе си, но това беше нормално за нея. Отдавна не усещаше апетита на нормалните деца на нейната възраст. Но това сега не я интересуваше. Тя просто искаше да се наслаждава на мига, че е с цялото си семейство, което я обичаше, което се грижеше за нея и искаше да ѝ даде всичко, от което се нуждаеше.

- Добре ли си, мила? - попита я майка ѝ тихо, докосвайки нежно ръчичката ѝ.

- Уморена съм – отвърна тя. - Искам да поспя.

Майка ѝ я придружи до стаята. Даде ѝ хапчето, което трябваше да изпие преди да заспи и ѝ помогна да се настани в леглото. Лея гушна плюшеното си зайче и затвори очи. Майка ѝ я целуна по челото и ѝ прошепна:

- Още не си написала писмото си до Дядо Коледа. Какво искаш да ти донесе през нощта?

- Имам всичко, което съм искала – отвърна с шепот Лея, без да отваря очичките си.

Майка ѝ се усмихна с насълзени очи. Зави я и тръгна към вратата. Но преди да излезе от стаята се спря, защото отново чу тихия глас на дъщеря си.

- Обичам те, мамо!

- И аз те обичам, Лея – отвърна тя и я остави сама.

Беше късно през нощта, когато Лея се събуди. В къщата цареше тишина. Гостите си бяха отишли, а родителите ѝ си бяха легнали. Отвори очите си, защото отново онази ярка светлина бе изпълнила стаята ѝ. Играеше си пред нея и сякаш искаше да не я оставя за спи. Момичето стана от леглото си и погледна през прозореца. Отново валеше сняг. Снежинките се сипеха от небето като падащи звезди. Излъчваха блясък, който само тя можеше да види. Той влизаше през стъклото, отразяваше се по стените в стаята ѝ, по мебелите, книгите. Той живееше само в нейните очи. Тя се усмихваше. Радваше се на приказката, в която се намираше. Тя беше принцесата, живееща в своя вълшебен замък. Тя притежаваше магия, която правеше света ѝ по-красив и добър. Наслаждаваше се на светлините край себе си, защото те бяха малки феи, които я закриляха. Въображението ѝ пишеше история, на която Лея знаеше какъв край иска да добави.

Взе лист хартия и писалка. Настани се на стола зад бюрото в стаята си. Пое дълбока глътка въздух и започна да пише. Първите думи, които остави върху белия лист бяха началото на нейното писмо, което започваше със: Скъпи Дядо Коледа...

След няколко минути, Лея прибра писмото в плик. Запечата го и нарисува усмивка на гърба му. Отвори тихо вратата на стаята си. Притича безшумно с босите си крачета до елхата във всекидневната. Лампичките светеха наоколо и напомняха на момичето за малки светулки, носещи се във въздуха. Коленичи под коледното дръвче и огледа подаръците, опаковани с красива хартия и панделки под него. Остави писмото си сред тях, но на видно място, за да не остане незабелязано. Изправи се и погледна към върха на елхата. Ореолът над ангела грееше като слънце, а той ѝ се усмихваше нежно. Заради бледата сянка, която падаше над лицето му, Лея не успя да види сълзите, които блещукаха в очите му. Затова тя също просто му се усмихна и се върна отново в леглото си. Прегърна любимата си играчка и затвори очи. Усещаше, че ще успее да заспи, въпреки звездите, танцуващи около нея.

Утрото беше спокойно. Снегът пак бе натрупал преспи по улиците. Дърветата се радваха на белите си одежди, а децата отново тичаха и правиха снежни човеци. Всички хора се здрависваха и поздравяваха с „Весела Коледа“.

Родителите на Лея се събудиха и отидоха във всекидневната. Подаръците под елхата чакаха да бъдат отворени. Бащата на Лея видя плика, който бе сигурен, че го нямаше под коледното дръвче преди да си легне. Доближи се и го взе в ръцете си. Забеляза усмивката, нарисувана на гърба му.

- Ще отида да събудя Лея – каза съпругата му. - Сигурна съм, че ще е нетърпелива да види подаръците си.

Той ѝ кимна и отвори писмото. Извади листа хартия и се зачете в редовете, написани на него с красив и правилен почерк.

„Скъпи Дядо Коледа,

Не ти пиша това писмо, за да искам подаръци. Не искам играчки, нито дрехи или нови книги. Това, което искам е, да помогнеш на мама и на татко да приемат, това, което аз вече съм приела. Знам, че те не искат да плача, за това не говорят пред мен истината. Аз не съм настинала. Зная, че това, което ми има, няма да отмине с хапчетата, които мама ми дава всеки ден. Вече съм болна от няколко месеца...

Благодарна съм им, че правят всичко, за да се чувствам добре. Но аз усещам, че състоянието ми се влошава. Кашлицата става по-силна, отслабвам все повече, а кожата ми придобива цвета на снега. Виждам край себе си неща, които не са реални, но са красиви. Искам да затворя очите си и да остана с тази вълшебна картина в съзнанието си. Искам да остана завинаги в тази приказка и никога повече да не се събудя...“

Бащата на Лея заплака тихо, притискайки писмото до гърдите си. Тогава чу отчаян вик от стаята на дъщеря си, който разцепи тишината, налегнала къщата.

- Не! Лея! Не!

Той вече знаеше какво се бе случило.