icohim (Христо Стоянов)
181 985
24.08.2011 г., 11:30 ч.

Писмо до костенурката 

  Проза » Писма
1128 0 7
3 мин за четене

До: Някоя от хилядите морски костенурки

От: Момчето със забита в гърдите раковина

Адрес: някъдето по опустелите плажове на душата

 

Здравей,

 

Ти морска костенурке, която и да си след хилядите, които се носите така безбрежно през вълните на синия океан. Пише ти онова момче. Да, спомняш ли си. Преди години, когато се срещнахме на онзи красив плаж пълен с хора. Но бе пълен само през деня. И там бе глъчката на хилядите щастливи лица, които изпълваха всяка една молекула от безветрието с жизнерадостни стонове и възгласи. А нашата среща бе през нощта, когато очаквах плажа да утихне. Помниш ли. Спомняш ли си как съвсем случайно те зърнах да излизаш от океана. Като дух, призрак. Сякаш пратеник на морските богове, дори на самия Посейдон. И как маломощно, но търпеливо и сигурно ти гребеше по влажния пясък. Ееех, пясъкът. Туко що изстинал под сините лъчи на Селена. И колко приятно беше да чуваш нежното хрупкане на хилядите мидени черупки. И арията на вълните. Трябва да си го спомняш. Ти приближаваше бавно, докато най-после не спря на точно определеното място. И задълба с грубите си перки по студените песъчинки. А под бледата лунна светлина ти изпълняваше онзи красив ритуал – чудото на живота. Посяваше красивите си перлени семена, без страх, че ще видят чайките. Не. Кресливците сега спяха, притаили човки под крилата си. И спяха. Но не и аз. Нито пък ти. И се приближих. Ти ме погледна с малките си червени очи. В тях прочетох молбата ти. Да пазя яйцата. И аз обещах. Всеки ден ги пазех. Бдях като орел. И една красива сутрин пясъкът се размърда. Изпод него защъкаха стотици малки кустенурчета, които драпаха с крехките си нозе, да достигнат слънчевия океан. Но бяха така изнемощели. Съжалих ги и ги пренесох до водата. Да. Сто и едно костенурчета. Те не разбраха дори за чайките. Дали са срещнали акули - не зная. Но знам, че тази същата сутрин видях нея. Видях красивите ù кафеви очи. Влюбих се, костенурке. Влюбих се в косите ù, в лицето ù, в усмивката ù. Приказка. Но като всяка, и тя имаше своя край. Сто и един дни. Подарени ми за всяко спасено костенурче. И сега, ако четеш тези редове, знай, че ще те чакам отново. Ще те чакам пак през нощта на вече опустелия плаж. Да дойдеш. Дори само да си поговорим, така - отново очи в очи. Искам поне да си спомня приказката. Как беше започнала...

 

Твой верен...

© Христо Стоянов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??