Писмо до мъртвото ми куче
Здравей, Буба!
Знам, че е смешно това обръщение - "здравей" към едно мъртво куче, знам, че си мъртва отдавна, но някак имам нуждата да общувам с теб... По някакъв начин. Дори и толкова смешен и глупав.
Работата е там, че не се разбирам с хората, Буба. Нито аз мога да ги достигна, нито те искат... Те не порастват, Буба - остават си нацупени деца и все се опитват да се налагат и да тропат с крак... И колкото по-възрастни стават - толкова повече се държат като разглезени деца с другите. Писна ми да педагогствам... писна ми да търся път към всеки от тях...
Искам те обратно, Буба! Искам те да опреш глава на коляното ми, да въздъхнеш и да ме погледнеш разбиращо! Леко беше с теб... без усилия. И макар да не говорехме по обичайния начин, след общуването с теб - бях като нова. Никой човек, дори и родната ми майка, не ме е разбирал толкова добре в разговорливите ни мълчания... Никой човек не ми се е радвал толкова! С какво нетърпение, с какви очи, с какъв език на тялото ли не ми го показваше!? Връщах се, отключвах вратата, а ти като космата пъргава топка се мяташе към коленете ми, принуждаваше ме да клекна, да те погаля... А ти през това време с тънички звуци щурмуваше лицето ми, за да отпечаташ там едно мокро и щастливо близване... като целувка.
После остаря... едва ставаше на треперещи крачета, дочула завъртането на ключа в бравата... Опитваше се да завъртиш опашка, но не ти се получаваше... И ме гледаше виновно, защото лежеше в пишкото си... защото не си могала да опазиш чисто и коридорът миришеше на урина...
Ядосвах се и те навиквах, сменях ти постелката и миех коридора с белина, която те караше да кихаш с часове... А очите ти, Буба, крещяха, че ме обичаш, но не можеш да промениш нищо от ставащото...
И аз не можех... И съм виновна, че те оставих да умреш... Тебе - единственото същество, което ме разбираше без думи...
Не знам сега къде си, но ми липсваш, Буба! Остави ме да ходя още по тая земя и да се блъскам в хора, които не могат и една десета от твоята обич да ми върнат на опитите да ги достигна. И скоро и това ще престана да правя - да се опитвам още да общувам...
Липсваш ми! - Ти беше повече човек от хората, Буба...
Искам те обратно!
© Радост Даскалова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
...*
-
.......*
-
И моят най-добър приятел почина.Когато бях съвсем дете,на село,при баба и дядо,имаше бяло пухкаво куче,на години,не от тези,които обичат да се гушкат.Казваше се Джиджо (какво смешно име само)и беше най-близкото ми същество.Сядах на стълбите,а той сядаше до мен,с глава подпряна на коленете ми,а аз му говорех като на човек(сестра ми още ме подиграва за това),а той ме поглеждаше с големите си,влажни очи и сякаш разбираше всяка тъжна нотка в гласа ми,сякаш плачеше с мен.Джиджо си отиде,от старост,а аз все още помня муцунката му,когато му говорех.
Права си,Рег,те са много повече хора от хората...
Благодаря ти,че ми припомни! -
Благодаря ви, че бяхте тук! Особено ми е драго, че виждам теб, Хипо!
Благодаря ви!! -
"Липсваш ми! - Ти беше повече човек от хората, Буба..."
Ех, Рег, ако бях куче, бих казал - човешки живот...
Поздрав! -
!!!
-
Със сълзи на очи ти благодаря за този разказ!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
