Дядо Славейков,

нали мога така да те наричам? Нали и аз съм българин, като тебе? Плаче ми се, дядо Славейков, плаче ми се.

Май беше прав... „не сме народ“. За 138 години сме си същите. Още не щем нищо да вършим или ако вършим нещо, не се знае дали ще го завършим. Още общият глас е гласът на отчаянието и безсилието. Още само злобно се ядем и не можем да се разберем. Още тихо, мирно и покорно се оставяме сляпо някой да ни тъпче.

Плача, дядо Славейков, за тебе и за другите от твойто време, които биха се срамували от нас сега. За тези от мойто време, които не знаят за вас и се срамуват от нас. Плача за българските чеда, които избягаха. Плача и за тези, които останаха, но в сън непробуден – и те избягаха, избягаха от реалността. Но да бягаш е лесно, да си апатичен е лесно. А лесно ли е да се примиряваш с унизителното положение? Не е лесно да си срещу чужди и срещу своите, дето станаха чужди. Хората са освирепели, крайни, уплашени, заслепени. А аз плача...

Защото изчезваме. И изчезва не само българското у българина, но и човешкото у човека. Страшно време е, дядо Славейков, страшно. Никой никому не вярва, всеки се дели, подмамен от лъжливи обещания. Една малка част от нас се събужда от време на време, но за кратко, уморява се. Малко сме. „Смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!“ Народният живот тлее в забрава и страх. Да се примирим ли? Да спим ли? От младостта ли е това буйство и упорство? Ще отмине ли? Кажи.. защото народът мълчи.

Не спахме ли достатъчно, дядо Славейков? Не е ли време? Какво като сме малко! И сам воинът е воин, нали? Останаха лудите – те да са живи, те не се уморяват!

Не ми отговаряй. Отговорът е в мен.

Народ сме, макар и шепа.