изискана е меланхолията ти, скъпи Джон,
и аз като една не-застаряваша старица търся ул-уликите, улейчетата
и уличките си, за да мога да се излея като водата навън... от някоя тръба,
докато вали... иначе за мен водата няма никакъв смисъл,
освен чисто естетическия. макар и някой да беше казал, че водата е началото
на всичко, на света, на теб и мен...
да, така, казват, се случвали нещата, скъпи Джон,
случвали се на не смелите, а на глупавите
(но аз така останах и до края - с ръцете си кръстосани на фльонга).
оставих ги те да ме случат, а не аз - тях,
дори не смея да си помисля, че не е честно,
защото никой не е казал, че ще бъде такова.
може би съм затъпяла от смелост, а, Джон?
може би.
искаш ли да ти покажа
как се шият сърца? взимаш здраво иглата в ръка, високо блестят очите,
но така е, когато човек се опитва да си играе на силост и слабост,
режеш ли?,
режа,
и режеш ли?,
режа,
изряза ли ме, скъпи ми Джон?
изряза ли си думите, главата, отчаянието? можеш ли да си изрежеш парченцата от думите,
за да си пазиш после откъси от изречения на милост, никаква милост, Джон. за спомените - милост,
за тебе - гилотина.
може би звуча народно, Джон, но то е защото не съм се хранила, никога досега през
целия си живот не съм се хранила с нищо, освен с думи.
каква глупачка.
някой философ би харесал това.
аз твърдя, че е липса на вкус.
винаги съм го знаела, Джон...
искрящо белите ми ръце, като прилепи - подпърхват
покрай теб, потре(б)пват и непотребват, спокойно, всичко съм приготвила за
тази вечер и за теб, и за бала
скрепявам с две ръце фигурата на силуета си, подобно някаква безплътна сянка, отразена
на стена в пещера, така безп(л)ъ(т)(л)на, мнима... едвам успявам да се понеса
в този вид, пре(д)п(л)ъ(г)вам си вътрешните образи, защото вътре аз съм огледало с много мънички
огледалца
и аз като че ли не мога да не искам, не искам да не мога,
да поискам, искам да не искам, Джон, от теб, от себе си - съвсем...
такива ощетени и сакати,
децата на нощта
© Питър Хайнрих Всички права запазени