"И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена."

                           Първо послание коринтяни 15:26

        Късно вечерта Алтар запали няколко свещи и се загледа в трепкането на пламъците им. Навън вятъра от север започна да навява пясъчната си мъгла и със сигурност на сутринта хижата ще бъде затрупана от купчини пясък.

         Той придърпа стола си към грубата дървена маса и нагласи свещите така, че да не блестят в очите му. Извади от кутията стария си дневник и писалка, отлисти на отбелязаната страница и започна своето безкрайно писмо, което нямаше да бъде получено никога.

         *****

         „Скъпа Асила,

         Колко много пъти те търся нощем сред звездите, които тук при ясно небе са толкова ярки и близки. Макар и други и различни от тези на нашата Земя. Знам че една от тях си ти и затова често разговарям с тях, ако ти не ме чуеш, то нека другите да ти предадат думите ми.

         Звездите – колко много неща могат да се кажат под тяхната тишина. Тези отлични слушатели на плаващите в нощта. Тази безкрайна аудитория, която никога не се уморява да споделя тайни и мечти.

         Колко ли огърлица от несбъднати мечти крият те в мълчанието си...

         Тежки окови от отровни тайни...

         *****

         Искам да те отведа отново някъде край морето, което тихо да се разбива в близките скали и там да остане аз и ти. И да си поговорим пак, както някога, за звездите и мечтите.

         Нощем звездното небе се отразява и става двойно в морските води. Влезем ли малко по-навътре и ще бъдем насред една безкрайност от звезди. Поглеждаш надолу и краката ти се губят сред бляскащи искри. Погледни и нагоре – пламъците на хилядите им  очи са само на една ръка.

         Стани отново една от тях и ти...

         *****

         Представяш ли си, Асила, какво е било преди милиони години, когато са били само океан и небе. Небето оглеждащо се в океана и океана му е отвръщал с усмивката си от звезди. Безбройни са звездите, така както и нямат чет мечтите под тях. Мечтите за изгубеното време. За пропуснатите мигове. За ненаправената крачка в пролетната нощ.

         Защо ли се изплъзнаха така между пръстите, сякаш пясък, който изтича на зрънца от време, кристалчета от крясъци, които никога няма да бъдат пак. Никога!

         Присъдата е доста жестока, нали?

         Никога!

         Понякога на кой ли не му се иска да може да поправи някой ден, да се върне в някоя нощ и да доизкаже започнатото, но отдавна вече забравено изречение. Затова и често се спираме под вечните ни изповедници в нощното небе и им се примолваме ако може, макар и да знаем, че не може, но все пак – ако може пак да се сбъдне онзи вълшебен миг!

         *****

         Помниш ли децата, които помолиха майка си да повтори стореното чудо – да поеме в ръце луната и да я задържи така за момент, там в тихата лятна нощ край реката:

         - Лунната пътека отразява разпилелите се коси на жената, вдигнала високо тънките си бели ръце, крепяща с нежни пръсти нощната самотница, която се е настанила в тях и светлината ѝ прозира между пръстите, отразявайки се в зелените очи.

         Децата щастливи крещят:

         – Мамо, направи го пак!

         Знам ли, може и да има чудеса. А може ние просто да сме чудото. Все пак досега сме неповторими, освен в грешките си. Тях обичаме да правим, дори когато знаем, че са такива. Дали не е по-добре да се научим да ги избягваме. Не можах аз. Дали си успяла ти? Едва ли. Засега безгрешни няма.

         *****

         Луната и звездната флотилия се ярки тази нощ. Има много още до краят ѝ, но едва ли ще го дочакам. Предпочитам сенките в мрака да обгърнат тялото ми и да потъна в забрава, както ти потъна в неизвестността, Асила. Забравата е именно вечността, за която ми обещава живота. Потъвайки в нея, ние се раждаме във вечен свят и там сме си сами.

         Самотата е цветът на забравата. Оставени сами на себе си, какво друго ни остава освен да започнем да забравяме руините на нашето вчера, което никога няма да има вече утре.

         В морето от пясъка на спомените се опитвам да уловя някой искрящ, но всички изтичат и се промъкват между стиснатите юмруци. Един по един, като последна въздишка се изгубват в пустота.

         Нужни ли ми бяха? Ето за онзи, колко време не бях се сещал за него, а сега ми стана жал, когато изчезна. Има ли смисъл да се тъгува за тях? Може би...

         *****

         Всеки миг е загуба на настоящето. Всеки поглед е отправен в отминаващото ни. Всяка мисъл потъва в спомени. Всеки дъх е вече късче от миналото.

         Винаги сме в миналото и всички дела се потапят в него, всички!

         Всяка мечта е вече спомен, всяка усмивка се угасва със сълзите и винаги оставяме обърнати към мрака.. винаги!?

         *****

         Асила, за истинските неща трябват големи жертви. Скъпи жертви. Безценни жертви. Като загубата, като раздялата. Губейки, ние печелим. Загубеното и пожертвано в името на нещо става безценно у нас. Остава вечно! Както са вечни мислите ни. Както е вечна обичта, заплатена с тежка цена...

         С болка... С раздяла.

         Но винаги остава блеснал миг, спрял се в хода на времето, мигът станал всичко в живота. Трепването, осмислило всички наши дни... всяка наша година... всеки наш час.

         Днес едва ли разбираме, че това е мигът. Не знае, че той е онова, което сме търсили и чакали. Винаги го откриваме, когато вече го няма... Винаги!

         Като отлитаща птица, отлита и той. Търсим с очи да го открием, но той е далеч... и все по-далеч... и го няма! И свършва! Изтрива се от погледа, но ще остане завинаги ехото му в сърцето. Отново завинаги.

         И часовете ще се превръщат в дни. Дните в месеци. Месеците в самотни години, които отново и отново ще ни връщат в онези часове. И ще ни боли, платили за тях с болка и сълзи... и сълзи както винаги.

         *****

         Времето, едва ли нещо тежи повече от него.

         Алтар въздъхна и един пламък потрепери, а после угасна.

         „Асила, колко пъти можем да умрем? Колко пъти да изпратим последната си мисъл към някого, когото няма да можем никога да срещнем отново? Колко пъти изгубваме скъпото в живота, за да го срещнем отново в смъртта си?

         За какво ли е всичкото суетене, когато винаги краят е един и същ. Все едно и също действие на сцената – суматоха и хаос, които винаги се превръщат в покой при спускане на завесата.

         Но един ден, този приеман за последен наш враг в живота, и той ще бъде победен – за да се събудим в новия си свят, където ще сме и двамата пустинни котки.”

         Алтар остави писеца, а след това духна към свещите, за да се остави на тъмнината.